Еленчанинът Дичо Марков - „Българският учител“ с тревненски корен

Родоначалникът на фамилията „Тревненчетата“ в Елена, е Петко Тревненецът, който през втората половина на XVIII в., се преселил от Трявна в Елена. Купил място в „Кисйовската махала“, в центъра на града, между двете улици, които водят за църковния мост до реката, построил две къщи с дюкяни и се заловил за търговия.

Дядо Петко Тревненецът имал трима синове: Марко, Иванчо и Станчо. Марко и Иванчо били добри, честни и почтени граждани, а брат им Станчо – „буйна и смела“ глава, затова и братята му викали „на подбив“ „Дели Сидер“, по името на известния по онова време лясковчанин – Дели Сидер.

Най-големият син на Петко Тревненеца – Марко имал петима сина – Иван, Петко, Дичо, Михал и Йордан и три дъщери, омъжени за добри и състоятелни мъже. Първият син Иван се занимавал с кожухарство, Дичо – бил учител и общественик, а Петко, Михаил и Йордан били търговци. Петко и Йордан няколко пъти били избирани за черковни настоятели на църквата „Рождество Пр. Богородица“, за училищни настоятели и касиери на бакалската каса и на женското благотворително дружество „Съгласие“ в Елена.

Вторият син на дядо Петко – Иван имал син Петко и дъщеря Рада. Петко се оженил за дъщерята на Хаджи Йордан Кисьов – Цанка, а Рада се омъжила за Тодор х. Стоянов Михайловски. През 1874 г. Петко Иванов Тревненчето се преселил в Търново. След детронирането на княз Александър Батемберг, поради политическите си убеждения, емигрирал в Русия, където и починал по-късно.

Третият син на дядо Петко Тревненеца – Станчо, напуснал родния си град Елена и се преселил в Лясковец. Негов син е Марин Станчев, известен с името „Малкия Марин“ в „Миналото“ на Стоян Заимов. Той взел дейно участие във всички „въстанически движения“ от втората половина на XIX в. Често гостувал на братовчед си Дичо Марков в Елена, който споделял политическите му убеждения. Доживял да види осъществена заветната си мечта – Освобождението на България. Бил близък приятел със Стефан Стамболов.

Най-големият син на дядо Петко Тревненеца - Марко, бил заможен търговец, човек – любознателен и честен. Съпругата му, също родом от Елена, се казвала - Съба Радивоева. Както вече стана дума, те имали осем деца, сред които най-ярко се отличил Дичо Марков - заслужил учител, черковен борец и дългогодишен книжар в родния си град Елена и Еленско, както и в други градове и села у нас. Той се родил на 25 ноември 1825 г. При кръщението си бил именуван Радивой, но домашните му викали на галено „Дичко“, „Дечко“ и накрая така си и останал с името - Дичо. През 1833 г., когато едва бил навършил седем години, бил пратен да учи при главния учител в местното училище даскал Андрея поп Дойнов Робовски /* учителствал и в Тревненското училище през периода 1842-1843 г./ и помощника му Никола поп Стоянов. „Следването“ му продължило пет години. Когато даскал Андрея Робовски заминал да учителства в Горна Оряховица, родителите на Дичо го преместили там, после той последвал учителя си и в Лясковец. След това, по настояване на баща си, заминал за Търново да учи гръцки език при тогавашния учител поп Марин от с. Арбанаси. Обучението му продължило три години. През есента на 1843 г. Дичо се завърнал в Елена, където продължил изучаването на старо-гръцки език при даскал Иван Куруниколов Момчилов. При него усвоил и „ланкастерската метода“ (взаимното обучение). Учителят оценил усърдието и подготовката на своя ученик и в началото на 1844 г. го назначил за свой помощник в еленското училище, без възнаграждение. В същото време Дичо, продължил обучението си до 23 април 1844 г., след което, с благословията на своя учител, бил условен за даскал в близкото с. Бебрево, където преподавал в продължение на две години. Поради нередовно изплащане на скромната му заплата, той напуснал еленското село и заминал даскал в търговищкото с. Вардун, където учителствал година и няколко месеца. След това се завърнал отново в родния град, където отново бил поканен за учител в с. Бебрево и учителствал там до 1847 г. В началото на следващата година отново се завърнал в Елена, където заварил своя съгражданин Димитър Стоянов Михайловски, който току-що бил завършил духовната семинария в Одеса. Михайловски го поканил да отиде с него в Свищов, където бил поканен за учител и да „допълни“ образованието си, да усвои „добре“ и новата „ланкастерска метода“. Дичо Марков приел поканата му, но след 4-месечно следване при Д. Михайловски, бил повикан за учител в с. Градец, Котленско, където учителствал четири години /1848-1851/ и за първи път, започнал обучението по новата ланкастерска метода. Докато учителствал в Градец, на големите християнски празници Рождество Христово и Богоявление, Дичо Марков, който бил и „отличен черковен псалт“, съпровождал шуменския гръцки владика Вениамин, който в празничните дни, посещавал балканските села в района.

През 1848-1850 г., когато започнала борбата за черковна независимост, младият и енергичен учител, започнал да обикаля селските църкви и да призовава хората да отхвърлят „фанариотското духовно робство“. Тогава Шуменският владика Вениамин опитал да убеди градешките първенци да изгонят доскорошния му любимец от селото си, но те се застъпили за своя любим и уважаван учител, който основал в селото училищна каса, с която по-лесно да издържат училището си.

През пролетта на 1851 г. Дичо Марков „завързал“ отношения с няколко сливенски първенци, които го поканили за учител в Сливен, като му обещали много по-висока заплата и „по-удобно и хигиенично училищно здание“. Тези обстоятелства, както и жаждата за по-широка училищна и обществена дейност, го принудили да напусне с. Градец и да се услови за учител в Сливен, в „махала Клуцохор“. Тук „се захваща“ неговата най-ползотворна учителска и обществена дейност. Младият даскал „изхвърлил“ гръцкия език от клуцохорското училище и започнал да преподава на български по ланкастерската метода. Понеже нямало „приготвено нищо“ за обучение по тая метода, той трябвало не само да обучава децата, но и в свободното си време, сам да изработва и пише нужните таблици. В Сливен бил известен, като „българския даскал“. Чрез богатия търговец Диямандиев в Браила /Румъния/, родом от Сливен, сливналии успели да се снабдят с редица черковнославянски книги на български език, както и с географски карти за училището и книги, повечето на руски, за училищната библиотека, които търговецът Диямандиев, изпратил даром. Първенците и епитропите на църквата „Св. Никола“ в Клуцохор, предложили на свещениците, в продължение на три месеца, да изучат църковната служба на черковнославянски език, по новите черковни книги, в противен случай - нямало да им позволят до пристъпят църковния праг. Под ръководството на Дичо Марков те изпълнили поръката, което пък, станало повод за малцината видни и влиятелни граждани – гръкомани, да подемат инициатива за „премахването“ на „българския даскал“ от Сливен. В края на декември 1852 г. те подкупили неговия слуга-ученик, който сложил в приготвеното му ядене, ситно счукана отровна гъба - мишеморка. След няколко минути Марков, се почувствал зле – имал силни коремни болки, придружени с повръщане. Разбрал, че е отровен и извикал на помощ съседите си, които донесли прясно мляко и кръв от току-що заклана птица, които изпил и коремните болки след повръщането, постепенно отслабнали, и той бил спасен. На следващата сутрин, целият град узнал за извършеното престъпление. Събрали се множество граждани, които искали да линчуват виновника, който признал, че бил подкупен от приятелите и съмишлениците на гръцкия владика. Така, въпреки злощастния инцидент, който едва не му коствал живота, „българският учител“ добил още по-голяма популярност.

През 1853 г. в родния си град Сливен, се завърнал Добри Чинтулов, който завършил Херсонската семинария в Одеса. Той се условил за даскал в друга част на града, известна, като „същи Сливен“. Двамата училищни и черковни борци бързо се сприятелили. И „деятелно“ се заловили за работа - повели борба против елинизма, за независима българска църква, но в тази борба, много пъти им „преминавало“ през ума и отхвърлянето на „варварското турско робство“. Именно в „такова състояние на духа“, при една разходка из сливенските лозя, Добри Чинтулов написал патриотичното си стихотворение: „Къде си вярна ти любов народна?“…

През зимата на 1854 г. Дичо Марков се завърнал в Елена и на 8 февруари с.г., встъпил в брак със своята съгражданка Йордана Хаджи Христова Михайловска. Съпружеският живот временно сложил край на учителството му, тъй като той решил да опита късмета си в търговия. В съдружие със съгражданите си Иван Н. Момчилов и хаджи Петко хаджи Тодоров, търгувал с вина и ракии из Добруджа. След няколко несполуки обаче, той бил принуден да се завърне към учителството. Приел поканата на сливналии и отново станал учител в клуцохорското училище, където преподавал осем години /1851-1859/. Приносът на Д. Марков за „народното свестяване“ на сливналии били неоценими: негова била заслугата за „изхвърлянето“ на гръцкия език от сливенските училища и църкви, той бил и един от първите, видни борци по т.н. „черковен въпрос“.

В края на 1859 г. Д. Марков отново се завърнал в Елена, напуснал учителството и отново се заловил с търговия. Въпреки, че условията в Елена, не позволявали развитието й в по-големи „мащаби“, заради опасностите, които криело пътуването през Балкана, особено през прохода Демир-капия от Елена за Сливен и обратно. В района върлували турски разбойнически банди от близките села, които нападали пътниците, особено българите, ограбвали ги и ги избивали. При едно такова пътуване, от Елена за Сливен, той се натъкнал на трупа на свой приятел от Трявна – зографа Витан /* Зографът Витан Коюв /1796-1894/, най-големия син на иконописеца Кою Цонюв, работил през първата половина на XIX в. Бил и свещеник и на някои икони се подписвал, като „папа Витан“/, който отивал в Сливен „да работи икони за една от градските черкви“. Бил току-що убит, трупът му лежал на пътя, а разбойниците все още не се били отдалечили от мястото на престъплението и се мяркали в гората. Д. Марков ги забелязал, но те не му сторили нищо, понеже го взели за турчин, офицер от редовната турска армия, понеже бил облечен в униформа на турски офицер, в „пълно въоръжение“, която много пъти му спасявала живота, когато преминавал Балкана.

През 1862 г. Д. Марков бил натоварен с важна мисия – след Кримската война, когато руснаците изгонили татарите от Крим и черкезите от Кавказ, турското правителство започнало да заселва „тия свои единоверци“ из българските села и градове. Няколко черкезки семейства били изпратени в Елена. Щом се настанили там, веднага започнали да се занимават с разбойничество. За да се отърват от тях, еленчани, решили да ги изселят от града и околията, като им построят, на свои разноски, жилища другаде. Получили позволение от официалната турска власт черкезките семейства да бъдат изселени в Добруджа. Тогава, заедно с двама свои съграждани, Д. Марков бил изпратен в Добруджа да търси място за заселването им. Харесали едно място в околността на гр. Меджедие. С помощта на съгражданите си, наел работници и за няколко месеца, построил жилища на черкезите и така „отървал“ Елена и околията й от разбойниците.

През 1869 г. Д. Марков отворил книжарница в родния си град и заминал за Габрово да следва „временния педагогически курс, според звучната метода“, при учителя Никола Саранов. Взел със себе си и по-малкия си син Марко, когото записал за ученик в Априловската гимназия, а книжарницата поверил на по-големия си син Христо. След приключването на учебната година 1879/1880 г. подал оставка, по болест, и се заловил отново за книжарството, което упражнявал чак до смъртта си, на 11 декември 1904 г.

През 1886 г. тогавашното Народно събрание му отпуснало „скромна пенсия“ от 45 лв. месечно за „17-годишното му учителстване през тъмната епоха на двойното робство“.

През 1902 г. за заслугите му, като учител, книжар и черковен певец, бил провъзгласен за почетен член на читалище „Напредък“ в Елена. Дарил „скромна сума“ за строежа на новата читалищна сграда.

В продължение на 50 години бил певец, без възнаграждение, при църквата „Рождество Пр. Богородици“ в Елена, в чийто двор бил и погребан след смъртта си.

 

Подготви

Галина Иванова по сведения от статията „Еленчани – учители и просветни дейци“ от Марко Дичев, публикувана в „Еленски сборник. Описание на гр. Елена и Еленско“, т. 1 /1931 г./, фототипно издание /2016 г./

Учителят Дичо Марков

На снимката отляво-надясно /седнали/: Хаджи Христо х. Стоянов Михайловский, Садък - ефенди,
Михал х. Стоянов Михайловский и иконом поп Никола поп Стоянов.
Отляво-надясно /прави/: Тодор х. Стоянов Михайловский,
ПЕТКО ИВАНЧОВ ТРЕВНАЛИЕВ, Никола х. Савов Кисйовски,
Пенчо х. Николов Бакалов, Христо Милков,
Янаки Петков Горбанов и Иванчо х. Николов Бакалов