За вчерашните уроци в днешното

Книгата на покойния д-р Димитър Беров – „Път през XX век“, излезе от печат през 2004 г. Имах честа да го познавам лично и може би, затова историите, които разказва, макар и отдалечени във времето, ми се струват твърде близки и свидни. Днес ще Ви направя съпричастни на една от тях, която се случва в началото на професионалния му път, когато работи, като лекар в мина „Лев“ на Кръстец /Плачковско/. Тя не е прецедент за онова време, но уви – звучи твърде актуално и днес…

/…/

На мината се сблъсках за първи път с едно интересно явление в нашата действителност. В амбулаторията на Гръбчево се яви за освидетелстване при постъпване на работа младеж с хубаво кръгло лице, гладко избръснат, със сини очи и лъчезарна, подкупваща усмивка, облечен с голф, карирана риза и синьо таке. Обръщаше се към мене с „колега“ и започна да ми обяснява, че бил студент по медицина в Швейцария пета година. Решил да изкара петата година и завърши в София, но оттам му казали, че за да може да продължи в София, трябва да поработи няколко месеца на някой обект в България и сметнал, че най-подходяща за тази цел е мината. Самият той бил софиянец. Мина ми през ума, че вместо в мината би могъл да работи при мене в амбулаторията и предложих на директора да го назначат. Директорът се съгласи и така лицето Христо Ганчев стана мой помощник, известен сред миньорите като д-р Ганчев. Предложих му отначало да започнем с манипулациите – подкожни и мускулни инжекции, превръзки и други дребни неща, но той любезно отклони предложението ми. „Ние в Швейцария сме подготвени повече теоретически, освен това всяка къща си има свой ред и аз искам първо да се уча от Вас, да възприема Вашия метод на работа“.

Добре! И моят помощник една седмица внимателно ме наблюдаваше, след което започна предпазливо и внимателно да извършва някои манипулации. Много бързо след това разширяваше кръга на своята дейност. Някой път го заварвах да преглежда болни. „Само се упражнявах“ – ми казваше в такива случаи той и лицето му се озаряваше от чаровна усмивка.

Решихме той да остане на Кръстец, понеже там беше изолирано и нямаше никакъв медицински персонал. Д-р Ганчев прие с готовност да бъде в такава изолация и се постави на разположение на целия район. Разпростря медицинската си дейност и в околните села, където получи голяма известност. Пациентите му бяха главно от малките, разпръснати по билото на Балкана селца, и аз нямах представа от какво боледуват и как ги лекува. С течение на времето, дейността му ставаше все по-агресивна. Започнаха да се появяват и признаци на подобрено материално състояние. Станал много активен във вечеринките, които ставаха на мината, където успял да завърже и сърдечни връзки с някои от момичетата от съседните села. Всичко това ме озадачаваше и аз започнах да се безпокоя и да бъда по-внимателен към работата и поведението му.

Един мъглив есенен ден, към края на ноември, беше неделя, спешно ми се обадиха, че трябва да отида на Кръстец, където имало родилка в много тежко състояние. Влак имаше едва след четири часа. Дадоха ми кон, но аз не знаех пътя, а разстоянието беше не по-малко от 15 километра. Конят беше на мината и ми казаха да не се безпокоя – той знаел пътя. Започна едно изкачване по стръмните пътечки през буковите гори и по стари изоставени миньорски пътища. Мъглата беше гъста и имаше видимост на не повече от десетина метра. Предоставих всичко на доброто животно, което успешно се провираше в мъглата през храсталаците и хлъзгавите, покрити с букова шума пътечки, докато най-после изскочихме до самата гара. Там ме чакаха разплакани близките на родилката: „Докторе, молим ти се по-бързо! Д-р Ганчев каза, че положението е много тежко и при това състояние оживявали само едно на хиляда. Само ти си бил човекът, който може да я спаси“.

Влязох в къщата, там, в преддверието ме чакаха разплакани жени и други близки на родилката. В стаята, където лежеше тя, ме чакаше д-р Ганчев, приготвил и изварил в една тенджера гумени операционни ръкавици и всички инструменти, каквито имаше в амбулаторията. Сложи ми ръкавиците, сякаш щях да извършвам операция, с голяма тържественост и артистичност. Аз се озадачих малко от тази атмосфера на напрегнатост, но показността, режисирана от д-р Ганчев, ми подсказваше нещо друго.

Ориентирах се в положението на родилката – всичко беше нормално. Раждането започна и протече без никакви усложнения, без да се намеся по какъвто и да е било начин. Детето изплака силно и по този сигнал над къщата сякаш мина някаква благословия. Лицата на разтревожените хора грейната от радост. Като си тръгвах, те започнаха да ми целуват ръцете – ето, тези ръце дадоха живот на една от хилядата обречени. Аз се смутих от този театър и бързах да отида на гарата.

На другия ден, когато отидох на мината, цялата амбулатория ухаеше на пържоли, а д-р Ганчев ме посрещна сияещ с вечната си лъчезарна усмивка. Добре беше избрал и режисирал момента, когато хората са си заклали прасето!

Беше се сгодил едновременно с две момичета – едното от габровските села, другото – от тревненските. На вечеринката в Плачковци срещу Нова година той присъстваше с двете си „годеници“. И двете се надпреварваха да се грижат една за друга. Ганчев, хитро намигващ ми обясни тактиката си – на едната казал, че другата му е пациентка, болна от туберкулоза, и че и остават да живее само още няколко месеца, като същото казал и по отношение на другата. Добрите и наивни момичета полагаха трогателни грижи една за друга, завиваха се да не изстинат и си предлагаха закуски. Ганчев тържествуваше поради гениалната си режисура.

Аз най-после прогледнах. И без това аптекарят, много по-възрастен от мене, патил и препатил в живота, ме беше вече предупредил – внимавай с Ганчев!

Отидох при директора и му казах, че с назначаването на Ганчев сме направили грешка, че той е непочтен човек и мината трябва да се освободи от него. Директорът само ми каза: „Кажи му да си отива!“.

Ганчев очакваше това и прие съвсем спокойно и даже с облекчение освобождаването си, разбираше, че трябва вече да се измъква от кашите, които беше забъркал. Усмихна ми се и с всичката си любезност и артистичност ми каза: „Довиждане, д-р Беров! Съжалявам, че се разделяме, толкова е приятно да се работи с Вас! Толкова хубави спомени ще ми останат от тука!“.

На другия ден го срещнах по жп линията, отиваше към гарата откъм селото на местната си „годеница“, ядеше бял селски хляб и сланина. Махна ми с ръка и ме дари с най-очарователната си усмивка.

След няколко седмици, една тъмна вечер у дома позвъни възрастен, непознат човек и ме запита познавам ли лицето Христо Ганчев. След като му отговорих утвърдително, ми каза, че бързо трябва да отиде до пощата и веднага след това ще ми се обади отново. При срещата ни след около половин час той ми каза: „Утре моята внучка в София ще се жени за този човек, който се представи за научен работник. Направи ми впечатление, че ходи само с един поизносен костюм и го попитах няма ли други дрехи. Той ми каза, че гардеробът му бил в мина „Лев“, където е работил научна работа при д-р Беров, затова дойдох тук, да разбера как стоят нещата. Преди малко се обадих на моите хора в София да почакат със сватбата! Проверих и на други места. Този човек не само не е следвал в Швейцария, но и не е напускал България само за един ден. Преди години е записал медицина в България, но няма заверен нито един семестър и нито един изпит“.

Замина за София добрият и бдителен старец да спасява внучката си.

След няколко дена ми се обажда по телефона един лекар от Търново, който дал на Ганчев пари да му купи евтини продукти от магазина на мината. Обясних му как стоят нещата с г-н Ганчев. „Не е възможно, той спа у дома и се разговаряхме цяла вечер за Швейцария, където съм завършил. Защо прибираш на работа такива хора?“. „Е, аз само го прибрах на работа, а ти дори го прибра у вас да спи!“. „Не, не е възможно“ – завърши колегата от Търново.

Наивен и доверчив народ сме ние! /…/

Този урок се оказа много полезен при по-нататъшната ми работа!

 

Д-р Димитър Беров

 

* Д-р Димитър Беров е роден на 22 март 1923 г. в гр. Лясковец. Завършил ВНВУ през 1944 г. с 64-ти випуск. Участва във Втората световна война, като ротен командир и офицер за поръчки към щаба на 16-та пехотна дивизия. Награден е с военен орден „За храброст“ IV степен. След края на войната се уволнява по собствено желание и през 1950 г. завършва медицина. Работи като минен лекар, завеждащ Вътрешно отделение и Главен лекар в болницата в Трявна. Един от основателите на Дружество SOS-Детски селища в България и почетен член, със златна значка, на „Киндердорф Интернационал“. Д-р Беров е носител и на Народен орден на труда – златен. На 27 октомври 2010 г. той бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Трявна“.

Д-р Беров си отиде от този свят през декември 2013 г.

Д-р Димитър Беров