137 години от Съединението на Източна Румелия и Княжество България. Алеко Паша Богориди. Част I

От днес в шест поредни публикации ще ви запозная със спомените на Рачо Петков Славейков * за генерал-губернатора на Източна Румелия – Александър Богориди, на когото е бил личен адютант. Макар и пространни, тези свидетелства ни пренасят в зората на следосвобожденска България, когато се вихрят бурни политически страсти и интриги, и осветляват събития и личности от онази епоха, чийто манталитет и порядки, не са ни чужди и днес… уви! Тъкмо заради това, реших да публикувам публицистичната статия на Р. Славейков, която излиза в няколко поредни броя на в. „Знаме“ от 1926 г. в пълен обем, защото уроците от миналото са най-добрия ни коректив в днешното…

По случай четиридесетгодишнината от съединението на Северна в Южна България станаха тържества, написаха се хвалебни статии по вестниците и се въздадоха заслужени почести на дейците от нея епоха. Само един човек от онова време бе съвършено забравен, а именно - първият генерал-губернатор на Източна Румелия, Алеко паша Богориди. А между това тоя човек положително заслужава да се помене с добра дума, защото ако беше друг на негово място, нито областта щеше тъй скоро и тъй лесно да подчертае българския си хаpaктep, нито пък блянът за съединението щеше да се осъществи тъй скоро и благополучно, кaктo стана в действителност. Тая забрава се дължи в голяма степен на обстоятелството, че малцина останаха живи от ония, кoитo познават дейността на Богориди в същинското й осветление, а ония, които я познават, или не им понася, или пък не са навикнали да пишат. От друга страна, противниците на Богориди и четиридесет години след ония събития, и когато той вече не е между живите, не могат да спотаят злобата си към него, та и днес още сеят заблуда относно неговите достойнства и заслуги. Ето защо ние ще се помъчим, доколкото ни е възможно, да защитим паметта на тая симпатична фигура от нашия политически живот.

По онова време аз бях адютант на Богориди, последните две години от губернаторстването му, и отличавайки се със сприхав характер, създавах му доста неприятности, към които той се отнасяше с голяма снизходителност, свойствена на хора не дребнави и великодушни. Една от причините за непрестанните недоразумения беше и това, че съпругата му, една фанатизирана гъркиня, отбягваща всякакви сношения с българи изобщо до такава степен, щото дори и ние, адютантите му, не й бяхме представени. Лично аз неколкократно заявявах на Креспена, който беше нещо като частен шамбелан на Богориди, че това положение не е съвместимо със званието ни и че от него някой ден може да произлязат неприятни недоразумения. И наистина веднъж, когато щеше да идва новият гръцки консул с жена си да се представят на г-жа Богориди, Креспен ми съобщи, че съм назначен да ги посрещна, въведа и представя. На това аз му заявих, че ако предварително сам не бъда представен на г-жа Богориди, не ще мога да изпълня това назначение. Креспен ме увери, че всичко ще стане своевременно. В деня на приема аз чаках в адютантската стая и като видях, че консулът с жена си влизат в двора на конака, а Креспен се не явява, отидох без доклад в приемния салон и като намерих там г-жа Богориди, представих й се сам, казах й, че консулът с жена си иде, излязох да ги пресрещна, след кoeтo ги въведох и представих. Тая моя постъпка била взета за дързост и Богориди се оплакал на началник-щаба на милицията, полковник Детустен. Последният ме повика служебно в щаба и ми пoиcкa обяснение. След като му изложих станалото аз му добавих, че в коната не ни третират като офицери, поради което аз помолих да бъда повърнат в строя. Детустен призна моята правота, но ме посъветва да не бъда толкова взискателен и да гледам да отбивам подобни недоразумения; инцидентът нема други последствия. Икономът на Богориди, кир Яни, бе чистокръвен грък, а постоянният стражар при конака - едно пловдивско гърче; ползвайки се от покровителството на г-жа Богориди, те не бяха достатъчно внимателни спрямо адютантите, поради което след няколко предупреждения веднъж аз изтласках кир Яни от адютантската стая, а друг път стражарят отвлече няколко удара с нагайка. Имаше и други неприятности, последваха нови оплаквания, нови обяснения с полковника Детустена, нови молби да бъда върнат в строя, но и от тях не излезе нищо. Всичко гореизложено, колкото и да не представлява непосредствен интерес, аз счетох за нужно да разкажа предварително, за да се види, че не съм бил галено дете на Богориди, за да му се издължавам днес, но че това, което ще кажа, е колкото от чувство на справедливост, толкова и от съзнание, че тоя човек заслужава не охулване, а благодарността на потомството.

Бидейки млад офицер по него време, аз се увличах повече от удоволствията, отколкото от политиката и благодарение на обстоятелството, че бях адютант на Богориди и че живеех в кръг политически дейци, та бях неволен свидетел на политическите борби в Южна България, за да мога днес да кажа думата си по тях и дейците им. Няма да скрия обаче, че за по-голяма вярност и пълнота аз съм проверявал и допълвал сведенията си и от други дейци на онази епоха.

Александър (Алеко) Богориди ** е син на известния турски сановник и личен приятел на султаните Махмуда и Меджида - Стефанаки Богориди, и правнук на още по-известния Софрони Врачански. Роден е в Цариapag през 1823 г.; първоначалното си образование е получил в известната гръцка Велика школа в Куручешме, на Босфора, подир което е следвал в Люневил и Берлин. Още приживе на баща си е бил на дипломатическа длъжност в Молдавия, след което е преминал на служба в турското посолство в Лондон и най-сетне е бил и турски посланик във Виена. От това се вижда, че той е бил не само образован човек за времето си, но че е преминал и една турска дипломатическа школа, на която би позавидяли и мнозина европейски дипломати. Той е бил още и турски министър на пощите и телеграфите.

Вън от гръцки и турски, Богориди владееше превъзходно – говоримо и писмовно, френски, немски и английски. Тъй като майка мy е била гъркиня, а баща му позабравил родния си език, то и сам Богориди съвсем го не знаеше. Може да се каже, че той е бил един загубен българин, който обаче по една случайност на съдбата, изигра значителна и благотворна роля в най-новата ни история.

В дипломатичecкaтa cи кapиepa, кaктo и на другите обществени поприща, Богориди е бил един просветен и добросъвестен служител, с установени възгледи и твърд характер, които не допущат сделки със съвестта си, поради което, както в Турция, така и в Източна Румелия той е имал множество врагове.

Следващият случай от ранната му дипломатическа кариера характеризира неговото разбиране на длъжността му и неговия твърд хapaктep. В Лондон е бил турски посланик Мусурус паша, женен за сестрата на Богориди. Поради отсъствието му кamo chargé d afaires го е замествал Богориди. По него време дошъл в Лондон княз Милан и поискал аудиенция при кралицата. Понеже тогава Сърбия била още васална на Турция, на Милана било отговорено, че аудиенцията трябвало да се пoucka чрез турското посолство. той праща адютанта си в посолството, за да съобщи да му nouckam ayguенцията. Но Богориди казва на адютанта, че Милан трябвало дойде за това лично в посолството, което последният и направил. В деня на аудиенцията Богориди отива заедно с Милана в двореца, но там му казват, че съгласно протокола Милан ще влезе сам при кралицата, а Богориди ще трябва да го почака в чакалнята. На това Богориди възразява, че той не е гавазин на Милана, а е заместник на турския посланик и че трябва или и той да влезе с Милана, или веднага той ще напусне двореца. В това време влиза лорд Палмерстон и kamo се осведомил каква е работата, помолва гостите да почакат малко, влиза сам при кралицата, omgemo ckoро излиза, та поканва и двамината при нея. Съобразителността и твърдото поведение на Богориди много допаднали на турците и му отворили пътя към по-нататъшно напредване.

В началото на Освободителната война Богориди е бил турски посланик във Виена. Понеже, от една страна, русите воювали с турците за освобождаването на християните изобщо на Балканския полуостров (а mой kamo mypcku представител е трябвало да противодейства на това), а от друга страна, като сам християнин (турците не ще да имат пълна вяра в него, па може и да го заподозрат в нелоялност) - той предава делата на секретаря и заминава за Париж, дето останал да живее каmo частен човек. След свършването на войната един ден той е бил изненадан от посещението на руския посланик в Париж - княз Лобанов-Ростовски, който от името на правителството си му предложил поста генерал-губернатор в Източна Румелия. Изглежда че и самата идея за този избор ще да е изхождала от същия, който в дипломатическата си kapuepa е имал случай да се среща и опознае както неговите способности, тъй и неговия характер. На тая среща присъствала и съпругата на Богориди, която казвала на княз Лобанов: „Ваше сиятелство сте се сетили за мъжа ми само при избора за Източна Румелия, как тъй не вu e gошло на ум и за по-друг избор?". Ha koemо князът отговорил: „Pyckomo правителство има за цел в близко бъдеще да осъществи съединението на тези две области и когато mo стане, тогава ще се решава окончателно въпросът за това koй ga остане на престола“.

След като получил одобрението на Bucokama порта и Великите сили Богориди заминава за Цариград, дето султанът го приема на аудиенция, в която се е помъчил да му внуши идеята за управление на областma om гледище на mypckume интереси, за особеното покровителство на турския елемент, на koemо Богориди забелязал, че неговото назначение е ограничено от Органическия устав, който той трябвало строго да прилага. Тоя отговор съвсем не е бил по вкуса на султана и още от самото начало определя отношенията на Богориди спрямо суверенните права на турците.

Дали въпроса за феса и калпака е бил повдиган npu тая аудиенция, според kakmo uckam ga кажат някои, не е установено положително. От срещите, cu kakmo с лицаmа om pyckomo посолство, maka u с някои българи в Цариград, а най-вече с временния генерал-губернатор Столипин (който нарочно отишъл в Цариград, за да се срещне с него) той е можал да долови онова, koemo го очаква в поверената му област и ще да си е определил линията на повеgенuеmо; но kamo uсmuнсku mуpсku gunломаm moй не e uckaл ga форсира събитията, стараейки се да им даде изглед на неволно принуждение, за да не наскърби още повече сюзерена, който бе възлагал толкова надежди върху неговото назначение. Ето защо на път за Пловдив, на турcka територия (дето му се правят големи почести) той пътува с фес на глава. С него се явява той и на пограничната гара Харманли, gemo му е била устроена първата официална среща на румелийска територия начело c enuckona Гервасия, майора Николаева, Чомакова и др. Но тая среща е била така внушително враждебна, щото му дава куража да наложи приподнесения му калпак за по-нататъшно пътуване.

В свръзка с въпроса за феса нека ни бъде позволено още myk ga разкажем нещо, koemo се случи по-късно. През 1883 г. Богориди замина за Цариград, придружен от двамата си адютанти - единият поручик тогава, а сега запасен полковник Козловски, а другият - пишещият тези редове, тогава подпоручик от учебния есkаgpон. Бидейки в Цариград и нямайки си работа, ние помолихме Богориgu ga ни представи на султана. Но той категорически отказа, като ни заяви, че за да бъдем представени на султана, ще трябва да наложим фесове, което той по никой начин не желае да допусне. На въпроса защо той сам налага фес, той отговори, че е стар турски чиновник, представител на султана в Румелия и че това за него няма значение. Друг път ние го помолихме да ни издейства турски ордени, но и на това той не се съгласи. Ние обаче не можехме да се помирим с нашето бездействие и намислихме друго нещо, за което не го уведомихме предварително. Наехме едно хубаво открито ландо, облякохме се парадно, накривихме калпаците и тръгнахме от Пера за Сераскериета (Военното министерство), който се намира в старата част на града Стамбул, за да се представим на военния министър, тогава известният Осман паша (Плевенски). Като стигнахме в Cepackepuemа, ние заявихме на дежурния офицер, че съгласно нашия Военен устав ние сме длъжни да се представим на най-старшия войскови началник на гарнизона, а тъй като такъв в случая е военният министър, то сме дошли да изпълним тоя дълг. Това наше заявление направи впечатление, предложиха ни да седнем, разтичаха се ординарци нагоре-надолу и скоро ни поканиха в чакалнята на министъра, gemо ни казаха, че министърът още го нямало, но се очаквал от минута на минута, та да сме почакали. В очакване един от адютантите ни забавляваше с разговори, цигари, кафе и np. Hackopo goйge и министърът и ние веднага бяхме въведени при него. Като влязохме, ние отрапортувахме формулата на представянето си по френски, който език не беше познат на министъра; той позвъни и на явилия се адютант каза по турски да ни numa какво желаем. Понеже ние и двамата говорехме по турcku, особено Козловски - възпитаник на турския лицей, то сами му обяснихме целта на идването ни; той остана учуден и доволен от обясненията ни, разпитва ни надълго и широко за службата ни, свършили ли сме военно училище и къде, каква заплата получаваме и най-накрая ни заяви, че е останал много доволен от посещението ни и ни пожела весело прекарване на времето ни в столицата. Когато си излязохме от министъра, свитата му ни оказа още по-голямо внимание и дори часовите на главната порта, koumo npu влизането ни в Сераскериета не обърнаха никакво внимание на нас, при излизането оттам ни отдадоха селям с пушките си. Когато ние отпосле разправяхме на Богориди похожденията си в Cepackepuema u kakвo сме беседвали с министъра, той от душа се посмя на нашата авантюра.

Ходенето в Cepackepuema обаче не остана без последствие. Подupe ни пуснаха шпионин в лицето на един кавказец, бивш руски офицер, който за някакво си убийство избягал от Кавказ и постъпил на служба в турската конница. Той се оказа впрочем много услужлив, не криеше назначението си и ни оказа много услуги из града, развеждайки ни дори из турските казарми.

 

(Следва)

 

Рачо Петков Славейков

в. „Знаме", от бр. 6 /11.01 1926 г./ до бр. 13 /26.01.1926 г./

 

* Рачо Петков Славейков /1857-1931/ е роден на 15 май 1857 година в Трявна в семейството на Петко и Ирина Славейкови. Между 1870–1872 г. учи в Роберт колеж, а след това и в гимназия в град Николаев. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 година се записва като доброволец при княз Черкаски в руската армия. През 1881 г. завършва Кавалерийското юнкерско училище в Елисаветград, Русия и на 1 август 1881 г. е произведен в чин подпоручик. Заминава за Източна Румелия, където служи в кавалерията. Зачислен е към 1-ви конен полк.

На 30 август 1885 г. е произведен в чин поручик. В навечерието на Сръбско-българската война (1885), когато все още служи в 1-ви конен полк, е назначен за временно командващ 4-ти ескадрон от 3-ти конен полк, който командва и по време на войната. На 26 август 1886 г. е произведен в чин капитан, а през 1887 г. се включва в русенския бунт, част от офицерските бунтове, поради което е осъден на смърт. На 20 февруари 1887 г. е уволнен от служба. Избягва в Русия, където през 1890 г. завършва висша кавалерийска школа в Санкт Петербург.

През 1895 г., с позволение на българското правителство, се завръща да се прости с баща си Петко Славейков. Остава в България, но му е забранено да се занимава с военна дейност и започва да превежда и пише публицистични творби. По-късно става член на Демократическата партия и сътрудничи на печатните й органи. Подкрепя Вътрешната македоно-одринска революционна организация и поддържа приятелски връзки с нейния водач Даме Груев. Пише за вестници и списания между които „Пряпорец“, „Знаме“, „Мир“, „Демократически преглед“ и други. Пише статии и студии по военнополитически, военноисторически и литературни въпроси. Кореспондент е на някои френски и английски вестници, сътрудничи на руския печат. Превежда творби от английски и руски поети – К. Улф; Т. Кембел; Н. В. Гребел; М. Ю. Лермонтов; И. Карно и др.

На 28 юли 1913 г. е произведен в чин майор, а на 20 януари 1920 г. в чин подполковник. По време на военната си кариера служи в 1-ви конен полк и 2-ра кавалерийска дивизия. На 5 август 1920 г. преминава към опълчението.

Умира на 21 февруари 1931 година.

 

** Княз Александър /Алеко/ Стефанов Богориди /1822-1910/ е османски политик от български произход, първият областен управител на Източна Румелия (1879 – 1884). Александър Богориди е роден в Цариград и е най-малкият син на един от най-влиятелните хора в Османската империя – княз Стефан Богориди, брат на Никола Богориди, правнук на Софроний Врачански. Александър израства и е възпитан в гръцка среда, но знае български език /според Рачо П. Славейков, той „съвсем“ не го знаел/. Учи във Великата школа в Цариград и, по-късно, във Франция. Получава висше образование по държавно право в Германия. Той заема високи държавнически постове в Османската империя – член на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, член на дипломатическата мисия в Лондон, посланик във Виена (1876 – 1877).

След Руско-турската война (1877–1878) и последвалия я Берлински договор, с протекцията на руския император Александър II и съгласието на другите Велики сили, Александър Богориди е назначен за главен управител на Източна Румелия на 13 март 1879 г. Свързан е с изгонените от Княжество България лидери на Либералната партия Петко Славейков и Петко Каравелов.

След абдикацията на княз Александър Батенберг през 1886 г. Александър Богориди е сред кандидатите за българския престол. Умира в Париж през 1910 г.

Алексаднър Богориди,
НБКМ-БИА, Сбирка „Портрети и снимки“

Първият Директорат на Източна Румелия, Пловдив, 1879.
Седнали: Йоаким Груев, директор на народното просвещение
и вероизповеданията,
Гаврил Кръстевич, главен секретар и
директор на вътрешните дела,
Александър Богориди, генерал-губернатор,
генерал Виктор Виталис, началник на милицията и
жандармерията,
Тодор Кесяков, директор на правосъдието.
Прави: Неизвестен руски офицер,
д-р Адолф Шмит, директор на финансите,
Георги Вълкович, директор на земеделието търговията
и общите сгради, неизвестен руски офицер

Рачо Петков Славейков,
Иван Карастоянов -
Български исторически архив –
фотографии (НБКМ-БИА С II 2206)