Копринената фабрика на Трявна. Част I

В четири поредни публикации ще ви запозная по-подробно с историята на Копринената фабрика в Трявна, за която ви разказах накратко преди време, благодарение на публикациите на Вера Христова във в. „Тревненска седмица“. Тя е авторът и на обширният доклад за „златната фабрика“ на Трявна, публикуван в сборника с известия на Музея /2008 г./, който съдържа много интересни факти и детайли от нейното минало, и още повече паралели и теми за размисъл…

Копринената фабрика на Трявна

 Преди всичко искам да благодаря, на колегите от Специализирания музей за разбарско и зографско изкуство за любезното предоставяне на темата и за безотказното, както винаги, съдействие, на екипа на Държавния архив - Габрово за акуратното предоставяне на архивни материали, на колежката, главен редактор на в. ”Тревненска седмица” - Галина Иванова за помощта при техническата подготовка на материала. Специалната ми благодарност е към двамата наследници - Кънчо Стефанов Кънчев и Кънчо Илиев Кънчев, които любезно ми предоставиха спомени, снимки и документи. Те са деца на двамата братя - Стефан и Илия Кънчеви, които заедно с третия брат – Досю Кънчев, са главните действащи лица в тази история.  Кънчо Стефанов и Кънчо Илиев са внуци на известния не само в България фабрикант Кънчо Стефанов и носят неговото име. Не мога да пропусна да благодаря и на кмета на Община Трявна за оказаната помощ. Благодаря и на няколкото останали живи работници и служители, който бяха толкова добри да споделят спомените - за тях от младите им години, за фабриката – от последните й години.

Защо трябва да се пише и говори за фабриката, която вече 60 години не съществува? Не е ли достатъчно да се споменава името й в публикациите за миналото на Трявна? Какво значение има ще знаят ли бъдещите поколения на този край нещо за хората, които са създали тази фабрика?

Тези въпроси не ми бяха и минавали през ума, докато не се спънах в някои любопитни подробности от историята на фабриката. А когато към това събудено любопитство се прибави и нечие пристрастно изразено мнение, че щом става дума за фабрика, моето изследване не би могло да бъде обективно, тогава вече реших, че не мога да не се заловя с това дело. Но сега, когато съм навлязла доста в темата, виждам, че историята на копринената фабрика е дотолкова в същината на историята на Трявна, че тук не може да става дума нито за любопитство, нито за  каквито и да било и чиито и да било пристрастия и подбуди. Историята на копринената фабрика „Кънчо Стефанов Кънчев” – АД -  гр. Трявна просто трябва да бъде написана.

И понеже тук става дума за Трявна и тревненци в националната ни история и култура, колкото и абсурдно да изглежда, малката копринена фабрика има своето реално и почетно място там. Целта на моя научен доклад е да дам доказателства за това.

Нека започна с представянето на фабриката в най-общ план. 

Какви артикули е произвеждала копринената фабрика?

Копринени платове – крепсатен, крепдешин, крепдевини, копринен атлаз, копринено платно, копринена тафта, копринена панама

Шантунг

Хирургически конци

Екселбанти, шнурове, пояси и кантове за офицерски униформи

Коланчета и шнурове за селските носии

Трикольорни ленти за щайгичките за износ на плодове и зеленчуци

Копринени шалове и забрадки – валици, пошове и баръши /или бариши- фр.- рум. Barys/

Гайтани и ширити

Бекмета – специални шнурове за джобни часовници

Ибришими

Копринени конци

Връзки за обувки  - обли и плоски

В една справка с дата 15 февруари 1945 г. са изброени 36 артикула, като са споменати и други и разновидности на посочените тук /1/

Какви суровини и материали са използвани за производството?

Естествена коприна греж

Естествена коприна креп

Естествена коприна трака

Изкуствена коприна фиоко

Креп боретна прежда от двоянки пашкули

Изкуствена коприна различни дебелини

Изкуствена креп прежда № 120

Целволе прежда от Германия

Памучна прежда

Сведения от разпитани работници

Ана Стефанова Костова - „Лигата” на 87 години 

/Прякорът идва от думата лига със значение съюз, обединение от лат. Lygo, която баща й обичал да употребява често на публични места/. Дъщерята на известната в Трявна Гана Лигата, си спомня: „Бяхме много бедни, 5 деца, баща ни умря млад, майка ни работеше във фабриката „Св. Георги”, но помагаше и на мене – бях почнала да работя на 14 години в копринената фабрика. Работех надомно като много други. Изварявахме и чистехме пашкулите. Спомням си собствениците на фабриката. Силно ме е впечатлило това, че като дойдеха по някакви проверки и дадяха някакви указания, нашите чорбаджии много стриктно изпълняваха нарежданията. Като умря баща ни, от фабрика „Св.Георги” дадоха на майка ни 500 свещи и на мене от копринената фабрика ми дадоха 500 свещи. А като се зажених, три юргана атлазени ми подариха за сватбата. Плащаха ни всяка седмица, точно.

Донка Балабанова, на 84 години

Помни, че е работила на две места във фабриката. Отначало на чарковете за връзки за обувки, после на тъкачен стан за копринени платове Тъкала на широките станове копринен атлаз за юргани.  По празници, след манифестация, фабрикантите давали празничен обяд за работниците. Плащали им добре. Не си спомня да е имало недоволства от заплащането.

Семейството й не е мизерувало. Спечелените от нея пари не отивали за храна. „Купувах си тоалети”, спомня си Донка Балабанова.

Антон Сираков, на 88 години

Той е роднина на фамилията фабриканти. Неговата баба Виша, бабата на Кънчо Стефанов /внука/ - Манка и бабата на Христо Балабанов били сестри. А били всъщност пет сестри и двама братя. Антон си спомня старата сграда, според него приспообена за фабрика, стара къща на чорбаджи Генко, помни и становете в новото помещение. Там, където сега е дискотеката, там бяха сновилата, твърди Антон. Помни чарковете за хирургически конци, само тук се произвеждаха, казва той.

Данко Николов Зинзаров, на 85 години

Работил във фабриката от 1941 до 1943 г. Бил на мотовилката за изработване на ибришими. Помагал на много места във фабриката. Когато  майсторите например, сменяли ударните перки, които тласкат совалките на становете, викали него, защото само той, като много дребничък, можел да се подвре отдолу под стана. Бяха много добри хора, казва Данко. „Спомням си, братя Шиварови имаха магазин до средния мост. За обувки. Дядо Кънчо ще ме извика и ще рече: „Върви, Данко, да си избереш един чифт обувки, ний ще минем и ще ги платим”. Наложи се  майка ни да води сестра ми на доктор. Нямаме пари никакви. Отивам при бай Стефан, най-големия син на дядо Кънчо, той управляваше парите и моля за заем от 1000 лв. Искам с документ, да се вижда как ще ги връщам. Няма нужда, казва. Дадоха ми формално написан документ. Почнах да връщам аз. По едно време чорбаджията вика: „Колко си върнал, Данко? Казвам: Четиристотин. Е, стига толкоз”, казва. Спомням си такъв случай. Идват от Тракията да купуват гайтани, а нашата фабрика купуваше от тях коприна. Вика ме бай Стефан, дава ми ключовете от касата и казва: Върви и ми донеси пари да платя коприната. Имаха доверие на хората. Между другото ходех и да шетам на дядо Кънчо. Спомням си и бай Илия, брат на Стефан Кънчев, текстилен бояджия, беше голям специалист по десените и цветовете. И много, много добродушен човек”. В молбата на Данко Зинзаров от 19 април 1943 г. за напускане от фабриката като мотив е написано „поради болест и изтощение”.

„Така трябваше да напиша, защото беше забранено напускането и уволнението”, казва Данко.

Алекса Тихолов Брънеков, на 79 години

Отначало работил в бояджийната като общ работник. „Но един възрастен работник се пенсионира и ми предложиха да отида като началник склад на готовата продукция и материалите. Копринената фабрика я знам много добре отпреди 1940 година. Имаше три помещения – за тъкачните станове, бояджийната и извивалното. Помня стария дядо Кънчо – предприемчив човек, главата на фабриката. Във фабриката почнах след национализацията, след 1948 г. Но преди това, още като дете, ходех из града да продавам закуски и дядо Кънчо като ме срещне, ще ме хване за ухото и ще рече: ела утре сутрин, натовари на количката баници, тутманици, кифли, докарай, работниците да си вземат, да не ходят тук и там да търсят, да си губят времето. Той беше богат. Имаше навик сутрин, дребничък такъв, нисичък, да обиколи имота си, хем да се разходи. Фабриката беше с голямо реноме. Произвеждаше се в сурово състояние, после платовете се изпращаха в София, там ги апретираха, щампосваха ги и ги връщаха. Тук се произвеждаха единствено в цяла България хирургически конци. Интересът към нашата фабрика беше голям – те бяха само три копринени фабрики в България – в София, в Русе и в Трявна. След национализацията директор става бай Илия Манев. Убеден марксист. Беше много добър човек. Заплащането беше много добро. Много енергични хора. Помагаха на бедните семейства. Бай Цаньо Алексиев беше душата на фабриката и преди и след Девети септември 1944 г.

Стефан Досев Цанев, на 86 години

Бях 17-18 годишен. Баща ми, Досю Мутафчиев, беше търговски пътник в копринената фабрика. И майка ми беше там, работничка. Познавах малкия син на дядо Кънчо – Досю. Дядо Кънчо беше богат човек, имаше жълтици, вървеше из улиците и тъй /показва как е прехвърлял в шепите си жълтици или пари/. Къщата им някога е била турски конак. Бяха добри хора, помня, когато ги махнаха с национализацията, майка ми ходи да им помага. Ний с Доската бяме приятели. Илия беше бояджия, а Стефан беше главният. Те двамата се караха на Доската. Те вършеха главната работа. Подире баща ми и майка ми напуснаха фабриката и се отделихме, направихме си работилничка, подпомагаха ни, имахме един вуйчо в Пловдив, ама нямахме машини, туй всичко на ръка. Правехме трикольорни шнурове и конци. С материали се снабдявахме от София. Аз ходех за материали от занаятчийското сдружение. Даже имахме конкуренция по едно време с копринената фабрика. То беше преди да ги национализират. При нас, не знам работилничката ни да е имала име. Правиха постъпки да образуваме отделна фирма, ний двамата с брат ми и баща ми, ама казаха, че не можело. Работих при баща си и когато постъпих после на работа в „Лотос”, представих работническа книжка, издадена от баща ми.

Христо Йорданов Гъдев, на 82 години

Завършил търговска гимназия в Свищов. Постъпил на работа в копринената фабрика през 1946 г., т.е. само на двайсет години. Преди това малко е работил в „Лотос” – Трявна. Било случайност – счетоводителката в копринената фабрика се разболяла и трябвало „по спешност” някой да я замести. В „Лотос” той имал възможност да се рови в книжата и каквото може сам – да се учи. От работата си в копринената фабрика си спомня как е научил някои интересни методи в деловата работа. Например, трябвало да приемат пратка сурова коприна от Италия. А в момента нямат необходимата сума. Тогава приложил така наречения „варантен кредит”, т.е. залагаш стоката, същата стока, която трябва да освободиш, залагаш стоката, която още не е твоя, за да получиш кредит и да я приемеш.То е нещо, което сега е невъзможно, казва Христо Гъдев. Малко спомени има от управляващите фабриката. Стефан беше по-строгият, по-затвореният, докато Илия беше много добродушен, много общителен с работниците, казва Христо Гъдев.

Сведенията от двамата братовчеди Кънчо Стефанов и Кънчо Илиев, понеже са доста пространни, са използвани в изложението на доклада с посочване на източника.

ИСТОРИЯ НА ФАБРИКАТА

Няма как да се разкаже историята на копринената фабрика в Трявна без да се спомене за бубарството и копринарството, които били задължителните необходимости, осигуряващи суровината за промишленото производство на коприна. Няма как да не се кажат няколко думи и за казаслъка като начален етап в създаването на копринената индустрия на Трявна.

Бубарството и копринарството са имали значително място между останалите занаяти в Трявна от края на 17 в. почти до края на 19 в. По същото време, когато тревненските дюлгери са използвали богатия местен дървен и каменен материал за строителство на къщи, мостове, чешми и ханища, а зографите приготвяли голяма част от боите си от треви, цветя и билки от тревненските гори, поляни и градини, още един занаят запълвал липсата на плодородна земя за обработване. Това бил казаслъка, заради който в продължение на два века тук се е развивало бубарството и копринарството. Защото за изработката на конската амуниция – гемове, юзди, нагръдници, дизгини, подопашници, колани, подвръзки и други, както и за коланите на женските носии, шнурове за часовници и пищови, след Освобождението и за офицерските екселбанти - все казаски изделия, освен вълна и памук, нужна била и коприна и то в значително количество.

Големите черничеви градини, чиито свежи листа осигурявали храната на бубите, дългите леси под многобройните навеси, където се отглеждали бубите, били обичайна гледка в Трявна. Този поминък е заемал времето и труда на жените, докато мъжете били далеч по строежи или пък рисували иконостасни и капаклии икони. Технологията за отглеждане на бубите и за производство на пашкули и бубено семе се предавала от поколение на поколение. Ако приемем, че казаслъка в Трявна е от около 1680 година, според големия краевед на Трявна Богомил Даскалов, и запада окончателно около 1880 г., това са два века. Има обаче достатъчно сведения, че бубарството и пашкулопроизводството в Трявна продължават да съществуват макар и по-слабо и след тази дата. Така например, през 1937 г., много често на страниците на „Общински вестник Трявна” се появяват съобщения, че Българската земеделска и кооперативна банка разполага с бубено семе в ограничени количества, публикуват се обяви за цените на пашкулите, или добрата новина, че „тази година пашкулите ще се изкупуват на цена двойно по-висока в сравнение с миналогодишната. През годините на няколко пъти са правени опити за възобновяване на бубарството. Чак до 80-те години на миналия век Съюзът на бубарите в Трявна стимулирал хората си да засадят черничеви градини. Грозьо Илиев, на 82 г. си спомня, че над езерото по посока на Хитревци, в местността „Черничките”, засадили големи площи с черници. Изкупуването на пашкулите щяло да става от „Текстилни влакна” - Горна Оряховица. В Трявна, Енчевци и Стояновци били засадени 15 хиляди дръвчета. Всичко вървяло добре. Черничките израснали и вече можело да се бере лист за първа година. Но тая първа година била 1989 г., телените огради и коловете покрай черничевите градини били изкрадени, а черничките - унищожени…

Родът на фабриканта Кънчо Стефанов Кънчев, чието име носи фабриката, е с дълбоки корени. Той е дял от големия род Даскалови, според проучванията на Асен Василиев с един общ праотец Цоки. Първата забележителна личност в рода - чорбаджи Генко Петров, /1770 –1829/ е четвърто поколение след Цоки. Почти легендарно име, той е организаторът на сериозния отпор на тревненци срещу нападението на кърджалиите през февруари 1798 г. Млад, енергичен и малко авантюрист, той събира под връх Килимявка готови за бой родолюбци, към които се присъединява с четата си още един храбрец от Трявна – Стоян Балабана. Според легенди и родови предания чорбаджи Генко със своите жълтици откупил Трявна и я спасил от второ нападение при условие „турски крак да не замръква в селото”. По-късно тази енергия за посвещение на патриотичното дело за освобождение, се проявява и в потомците на рода. Внукът на чорбаджи Генко от сина му Цаню – Георги Цанев Генков и правнукът му от този син Стефан Георгиев Генков, участвали в подготовката на Априлското въстание, както и внукът му от сина му Кънчо – Петър Генков. Петър Генков взел участие и в първото театрално представление в Трявна.

Още бащата и чичото на чорбаджи Генко Петров – Петър и Койчо забогатели от производство на сурова коприна и бубено семе. Търговци от Трявна събирали тази стока и я разнасяли по пазарите на Цариград и Анадола, Русия, Одрин, Влашко и най-големият пазар на Балканите – Узунджовският панаир. Известно е, Трявна е изнасяла коприна за Москва. Има сведения, че Георги Даскалов пръв е изнесъл коприна в Москва. В тефтера му е записано: „Да се знае лето на 1782 що пратихме коприна на Моска...”.  Изглежда, че по това време Георги Даскалов е бил вече твърде опитен търговец, щом тефтера му, на който е отбелязано, че е купен в Москва, има страници разграфени за дати и за суми: „да дава” и „да взема”, както подробно го е описал Богомил Даскалов в книгата си „Копринарство”. Истински търговски тефтер. Според някои сведения, той направил състояние от тази търговия, накупил си мебели и проправил пътя на тревненските производители и търговци на коприна към Москва. С отглеждане на буби и производство на коприна се занимавали и по-първи хора на селото, някои от тях и с друго занятие, като иконописци и свещеници: Иванчо Захариев, Цаню Захариев, Боню Чушка, Пенчо Куюмджи, поп Тахо, поп Стоян и др. Долапи за точене на коприна в Трявна имало в Долната, Средната и Горната махала. А с точене на коприна се занимавали и доста хора от селата и колибите край Трявна: Нейковци, Стояновци, Тодореци, Руювци, Радовци, Фъртуните, Добрювци, Горно Чакали, Поповци, Рачовци, Дълбоки Томчовци, и др. Коприната станала дори знак за имотност. Минка Тодорова Михалева, вероятно дъщеря на Тодор Михалев, един иконописец от рода Минчовци, била първата жена, която при женитбата си занесла зестра коприна. Тогава излязла поговорка: „Копринена булка, вълнен мъж”.

Силен тласък за копринарството дало развитието на казаския занаят, за него казвали, че е единственият занаят, в който тревненци нямали съперници. Около средата на 19 в. казаският занаят достигнал своя връх – в Трявна имало повече от двадесет фамилии, които се занимавали с тоя занаят в свои собствени работилници. Казасите владеели обширните пазари на Османската империя. Стигнали дори до Виена. Там отишел, очевидно да търси по-изискан пазар за майсторлъка си, един от най-известните казаси. За неговата смърт поп Йовчо е отбелязал в летописа си: „1850 1 юни, почина Христо Генюв Казаса във Виена, родом той е тревненец син Генюв”. 

Между първите, най-известни казаси били тримата братя от фамилията Донини – Димо, Митьо и Никола. На тях била оказана чест да изработят пълния комплект амуниция за коня на султан Абдул Меджид /1839–1861/. Еснафът на казасите държал на своето достолепие и авторитет. През 1853 година зографът Цоню Симеонов нарисувал голямата патронна икона за току-що построената църква „Св. Георги” и добросъвестно отбелязал ктитора на иконата „руфет казажки”. Че и след Освобождението казаслъкът в Трявна е намирал приложение говори фактът, че фабрикантът Кънчо Стефанов заедно със синовете си и с казаския еснаф, спечелва търг за изработване на стражарските колани и екселбанти за всички околии на държавата. В Контракта подписан за тази сделка се споменава, че поръчката трябва да бъде изработена за 40 дена по мостри одобрени от Министерството на вътрешните дела.

  

/Следва/

 

Вера Христова

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т.1, 2008 г.

Произведения на тревненските казаси

Свети Георги, патронната икона на
едноименната църква в Трявна,
дарена от "руфет казажки",
1853 г., зограф - Цоню Симеонов

Узунджовски панаир, графика
Снимка: Българска етнография

Изглед от Трявна, 1909 г.