Копринената фабрика на Трявна. Част II

Началото на фабриката „Кънчо Стефанов Кънчев” – акционерно дружество започва в 1876 г. с една занаятчийска работилница на Стефан Кънчев, внук на чорбаджи Генко, за производство на казаски изделия и копринени баръши /забрадки/. Макар и малка, работилничката станала известна и в чужбина, главно във Франция и Италия, където Стефан Кънчев продавал част от изпечените в специални пещи копринени пашкули. Това била малка фирма, отначало еднолична, а когато в нея влязъл синът на Стефан Кънчев – Кънчо, тя станала събирателно дружество с наименование „Стефан Кънчев и син”. През 1919 г., след 43 години работа в създаденото от самия него малко предприятие, Стефан Кънчев се оттеглил. Той е човекът, който изобретява първият чарк за копринени конци в България. Според неговият правнук Кънчо Стефанов, той имал документ от Н.В. за изобретението си. Документът бил поставен в рамка и окачен на стената в кабинета му. След две години починал и оставил всичко в ръцете на сина си Кънчо Стефанов /1867–1948/.  В отново едноличната фирма, Кънчо Стефанов продължил да работи до 1927 г. В началото на 1928 година той взема на работа при себе си двамата си сина – Стефан и Илия. Стефан /1907 – 1992/ бил завършил търговска гимназия в Стара Загора, а в Амстердам усвоил перфектно немски език. Илия /1911–1973/  завършил в Харманли професионално училище по бубарство, копринено тъкачество и бояджийство. Баща му го изпратил във Франция да специализира в Гренобъл апретура и бояджийство. По това време Гренобъл е центърът на копринената индустрия във Франция. По-добро място за специализация не може да се намери. Шест месеца той учи, интересува се, практикува. Баща му плаща обучението в злато. Както по-късно се оказва, златните ръце на Илия Кънчев си заслужавали златото на баща му. И фабриката е заслужавала да има такъв специалист. Вън от всичко това той бил човечен и общителен с работниците и се радвал на обичта им. Започва бърза модернизация и разширение на предприятието. През 1928-1929 г. фирмата закупила нови модерни чаркове от Германия, два механични стана, едно модерно сновило, шпелачка с десет вретена и всичко неоходимо на първо време за едно наистина индустриално предприятие. През 1932 г. фирмата купила още шест тъкачни стана от Франция, една шпулмашина и шест машини за шнурове и връзки за обувки. През 1934 г., по взаимно съгласие между бащата и двамата му сина, едноличната фирма се преобразува отново в Събирателно дружество под наименование „Търговско-индустриална фирма Съб. д-во „Кънчо Стефанов Кънчев” и синове” – гр.Трявна за търговия с пашкули и производство на копринени платове, баръши, гайтани, бекмета и др. В него влезли бащата Кънчо Стефанов Кънчев с капитал 422 600 лв., Стефан Кънчев Стефанов с капитал 369 800 лв., и Илия Кънчев Стефанов с капитал 264 283 лв. Регистрирано с определение №1714 от 27 юли 1934 г. на В.Търновския областен съд. На 1 юли 1936 г. е основано акционерното дружество, получило регистрация и разрешителни от 27 октомври 1936 г. с  наименование „Кънчо Стефанов Кънчев” – АД със същата стопанска дейност. Капиталът на дружеството тогава бил 1 милион лева, внесен от тримата акционери: бащата Кънчо Стефанов - 400 хиляди лева, синът Стефан – 350 хиляди лева и синът Илия – 250 хиляди лева. Учредителното събрание избрало тримата акционери за Управителен съвет: председател Кънчо Стефанов и членове -  Стефан Кънчев и Илия Кънчев. Акционерното дружество било регистрирано с определение №11 от 27 юли 1936 г. на В.Търновския областен съд. На следващото заседание на Управителния съвет били разпределени и ръководните длъжности: Управител-счетоводител Стефан Кънчев, касиер – Кънчо Стефанов и десенатор – Илия Кънчев. През 1941 година в дружеството влязъл като акционер и третият син на Кънчо Стефанов – Досю /1916–1997/.

Копринената фабрика „Кънчо Стефанов Кънчев” АД - гр.Трявна се ръководила от общите събрания на акционерите, а в промеждутъка между общите събрания - от Управителния съвет, избиран от общите събрания и в промеждутъка между заседанията на Управителния съвет – от Председателя и Управителя на предприятието. Те двамата представяли фабриката и пред Външния свят. Общото събрание на акционерите избирало и Контролен съвет, който контролирал финансово-счетоводната дейност на предприятието. Управлението на фабриката било обаче много по-опростено, защото акционери в дружеството били само бащата и двамата му сина, към които по-късно се присъединява и третият син.

От 1936 година фабриката се е ръководила и централно от Съюза на габровските индустриалци – Габрово, Родовия и Клоновия съюзи на производителите на изделия от коприна, лен, юта и коноп – София, Родовия и Клоновия съюз на българската памучна индустрия – София, Общия съюз на българските индустриалци – София, Клоновия съюз на копринената индустрия – София и Местното общо сдружение на индустрията – Трявна, със своите окръжни, наредби, указания и др. Има някои твърде интересни моменти в кореспонденцията между фабриката и тези ръководещи институции. Използват се някакви готови формули за обръщение и делово общуване и между клиенти и партньори. Когато потвърждават, че писмото е получено, текстът е следния: „В притежание сме на почитаемото Ви..”. Без да се посочва, че става дума за писмо. Или: „В притежание сме на изпратеното от Вас...”. Удивително деликатно увъртане се проявява в писмовното делово общуване, ако клиентът е обиден от невнимание: „Ползвам се от случая да Ви помоля да ми явите, кои са причините да не ме удостоявате с почитаемите Ви поръчки. Много ще ме задължите с Вашия откровен отговор”. Когато искат да постигнат съгласие от ответната страна, обикновено писмата завършват с клишето: „В очакване на приятните Ви известия оставаме с почитание”. Този финал в някои случаи звучи твърде иронично, понеже е ясно, че няма как известията да бъдат приятни. Понякога тонът на писмата от ръководещите организации е доста твърд и дори заплашителен. С писмо №1185 от 11 ноември 1940 г., Съюзът на габровските индустриалци „поради изключителните времена, които преживяваме”, обръща внимание да бъдат съблюдавани „най-строго всички правилници, заповеди и закони на Почитаемото Министерство на търговията, промишлеността и труда и Дирекцията на гражданската мобилизация. Наказанията са извънредно тежки”. Привлечено е вниманието на адресата и върху един извънредно важен закон – Законът за осигуряване на снабдяването и регулиране на цените, който трябва да бъде „основно проучен”. Изглежда Съюзът на габровските индустриалци не е бил сигурен, че получателите, /а това са въобще фабриките и предприятията, не само тревненската фабрика/ ще се заемат със задачата, затова цитират основното положение на тоя закон: „Който продава на цени над предвидените или с печалба по-висока от допустимата по настоящия закон, или пък заблуждава купувачите като им дава един вид стока вместо друг, или едно качество вместо друго, се наказва с глоба от 500 до 100 000 лв.”. Привеждам тук само част от това писмо, защото то дава представа за атмосферата, в която работи фабриката, и ролята на тогавашните професионални съюзи, които днес са напълно обезличени. Родовият съюз – София, на производителите на изделия от коприна, лен, юта и коноп пък напомня с писмо от 27 ноември 1940 г., че „надниците на работниците, работещи на два стана следва да се определят по доброволно съгласие между тях и работодателите им и то в размер по-висок от тези, определени за работа на един стан”. Когато има нужда от суровини, фабриката се обръща към Родовия съюз или Министерството с конкретно искане или пък от там ги питат от какви прежди имат нужда. Но има едно условие: от даден Родов съюз може да се искат материали, ако фабриката членува в тоя съюз и си е платила задължителния членски внос. Така например, при искането за памучна прежда, Родовият съюз на производителите на коприна отговаря, че трябва да се отнесат към Родовия съюз на памукопроизводителите, „откъдето ни обещаха, се казва в писмото, да ви дадат исканата памучна прежда след като си уредите членуването в същия съюз”. Става ясно, че Родовият съюз на производителите на коприна все пак е направил постъпки пред колегите си от другия съюз, за да улеснят фабриката. На едно запитване на фабриката от 19 февруари 1941 г. е отговорено, че са длъжни да членуват в толкова Родови съюзи, колкото бранша са застъпени във фабриката. Членският внос е 2 процента върху платения данък върху оборота и съответния на него данък по закона за данък върху приходите. 

Вероятно това акционерно дружество не е било някакво изключение като фамилно сдружение. Разбира се, има значение, че управлението на фабриката е в ръцете на един баща и тримата му сина. И все пак, една от причините за бързото развитие на фабриката, между най-важните при това, е, че и тримата имат точно необходимото за техните длъжности образование – Стефан, който поема управлението с икономическото си образование и перфектно владеене на немски език, е бил напълно подготвен за това; Илия, с точно по специалността професионално образование и специализация във Франция плюс френския език, е бил напълно готов за работа в апретура и бояджийна; Досю, завършил механотехника бил и знаещ и можещ и безотказно готов да се яви веднага на точното място.

Но, за да работи тази фабрика толкова точно, като добре смазан механизъм, има и друга причина. И тя е в твърде нехарактерното отношение на бащата към синовете му. Стефан и Илия, както споменах, постъпват на работа при баща си през 1928 година. Цели 5 години, до 1933 г., те работят без заплати – като синове, които просто помагат на баща си. Това е проверката. Независимо, че имат добра подготовка, за което се е погрижил, той, бащата, ги поставя на изпитание -  дали тази подготовка ще е достатъчна. Без да има американска школовка в ръководството на бизнеса, Кънчо Стефанов третира синовете си по класическия начин, типичен за големите индустриалци на Америка и Европа: Синът започва от най-долу, минава през всичките степени на работата и тогава застава до баща си, а ако не става, бащата има сметка да му плаща издръжката докато е жив, само да стои далеч от бизнеса. За щастие, Кънчо Стефанов не се разочаровал от синовете си. В края на 1932 г. той написал един документ – Протокол. „За да върви правилно индустрията и търговията ми, така както е вървяла и досега и за да отчета фирмата си напълно към персонала, се задължавам”, е написано там. Задълженията си Кънчо Стефанов е подредил в четири точки. На първо място - да плати на синовете си за изминалите 5 години, когато не са били на заплата: на Стефан Кънчев „за работата му като счетоводител и управител на всичката ми работа от основаването на фабриката ми от началото на 1928 г. до 1 януари 1933 г. сумата 400 златни звонкови напалйона, равни днес на 200 000 лева”. И Илия Кънчев бил оценен по достойнство. На него баща му заплатил за работата му като майстор десенатор и бояджия от основаването на фабриката до 1 януари 1933 г. ”300 златни звонкови напалйона, равни днес на 150 000 лева”. На второ място Кънчо Стефанов уредил месечното заплащане на работата на синовете си, като длъжностите им остават същите. Стефан Кънчев „ще получава заплата 8 златни звонкови напалйона, равни днес на 4 хиляди лева месечно, а Илия Кънчев ще получава заплата 6 златни звонкови напалйона, равни днес на 3 хиляди лева месечно”. На себе си, като касиер, Кънчо Стефанов определил заплата 6 златни звонкови наполеона, равни на 3 хиляди лева месечно. В тази справедлива щедрост на бащата към синовете му има голяма доза грижа и за фабриката. На трето място в протокола е записано, че „сумите, които има да се дължат на Стефан Кънчев и Илия Кънчев за заплати до 1 януари 1933 г., остават във фирмата като капитал, срещу който те да участват в печалбата и загубата на предприятието /фабриката/, като цялата печалба или загуба ще се пресмята върху капитал 800 хиляди лева, като Стефан Кънчев ще получава върху 200 хиляди лева, Илия Кънчев върху 150 хиляди лева, а аз върху 450 хиляди лева”, написал Кънчо Стефанов. Все в името на стабилността на фабриката е записана и последната четвърта точка от този забележителен документ. Тримата се задължават да не изтеглят заплатите си, за да се увеличи капитала на фирмата до тогава, докато поискат Стефан и Илия Кънчеви и то, като ме предупредят най-малко 6 месеца по-рано, за да им изплатя заплатите, а капитала си същите могат да изтеглят, но след като ме предупредят една година по-рано”. В документа е направено уточнение извън формулираните точки, че всеки от тях тримата може да изтегли срещу месечната си заплата най-много по 500 лева за лични нужди, а от общите средства на предприятието могат да изтеглят за домашни разноски най-много по 5 хиляди лева месечно „като ще ги употребяваме за общото ни домакинство, тъй като ще живеем заедно”. „Ний Стефан Кънчев и Илия Кнчев сме съгласни да работим при горните условия, като заявяваме, че ще се подчиняваме на същите”, пише в края на протокола. Документа има дата 12 декемри 1932 г. Преписът, с който днес разполага наследникът Кънчо Илиев, е заверен от тревненския мирови съдия Христо Ив.Терзиев и е обгербван със съдебни марки.

Много може да се разсъждава върху този документ. Преди всичко, той носи белезите на времето, в което е създаден: стремежът за запазване на патриархалните норми и неудържимото нахлуване на новите повели на живота. Кънчо Стефанов държи семейството да живее заедно, но това не е само поради привързаност към традициите или поради идиличност. Императива на бизнеса, диктата на сметката – да икономисваш когато има от какво, да държиш под око синовете си, без да си тиранин към тях, да търсиш не само днешното благополучие, а да полагаш основите за стабилност и перспектива на онова, което утре синовете ти ще ръководят и на свой ред ще създават синове, струва ми се, това е ръководило бащинската педагогика. Може ли някой да каже на какво повече е държал Кънчо Стефанов – на синовете си или на фабриката? Мисля, че това е време, когато в бизнеса е имало повече морал, отколкото сега. А по всичко изглежда, че старият фабрикант е намерил точният баланс в защитата на интересите на синовете си и на фабриката си. Протоколът от 12 декември 1932 г. може да се разглежда като един документ на времето и на нравите. С него Кънчо Стефанов не само въздава справедливост, но и преподава урок на синовете си. Неизбежното му съпоставяне с нашето време и нашите нрави може да ни доведе само до горчиви размишления.

Старият фабрикант Кънчо Стефанов, чието име носи акционерното дружество, бил  твърде интересен човек. Държал строг ред във фабриката, качество, което наследил от него големият му син Стефан, бъдещият управител. Наистина бил готов да помогне в беда на работника, но и в същото време, като човек, който борави с капитали, стоки и пари, премервал добре интереса си. Този интерес много често е бил не само личен, но и обществен. Мястото, днес под музея на иконата чак до долу,

и там, дето са блоковете на Санаториума, около 10 декара, било негово. И още 30 декара гори нагоре. Внукът му Кънчо Стефанов си спомня каквото е чувал като дете: Викат дядо ми: „Дядо Кънчо, какво ще кажеш? Харесали сме това място за Санаториум, деца да се лекуват тук. Какво ще кажеш“? Дядо ми най-напред не се съгласил. Обаче на другия ден отишъл и казал: „Щом е за Трявна, съгласен съм”. И тук старият фабрикант повторил буквално жеста на своя славен прадядо чорбаджи Генко – да дава нещо, но на висока цена. Както чорбаджи Генко казал на султанските хора: имам условие - вечер в Трявна турски крак да не замръква, тъй и правнукът му Кънчо Стефанов казал на царските хора, имам условие: срещу тия трийсет декара искам материали за две къщи. Аз имам трима синове... Жестът на стария фабрикант бил царски възнаграден: Архитектите, които строили Санаториума, строили и къщите за фамилията. Когато материалите започнали да пристигат на гарата от Италия на адреса на Кънчо Стефанов, общината не знаела как стоят нещата и вагоните стояли известно време запечатани. До като се обадили по телеграфа, че Негово Величество е разрешил.

  

/Следва/

 

Вера Христова

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т.1, 2008 г.

Кънчо Стефанов /1867-1948/ –
собственик на фабриката и баща на
тримата синове фабриканти.
18-годишен започнал да работи гайтанджийство
при баща си

Семейството на фабриканта
Стефан Кънчев /1907-1992/ през 1943 г.
Отляво-надясно:
Стефан Кънчев, дъщеричката Манка ,
съпругата Невена Кънчева и
малкият Кънчо Стефанов Кънчев /1941-2022/

Семейството на Стефан Кънчев, няколко години по-късно.
Отляво-надясно: Стефан Кънчев, дъщерята Манка,
майката Невена и синът Кънчо

Илия Кънчев /1911-1973/ по времето,
когато е на специализация в Гренобъл, Франция

Майсторско свидетелство по занаята тъкачество на Илия Кънчев Стефанов
от Варненската търговско-индустриална камара, 14 януари 1930 г.

Майсторско свидетелство на Илия Кънчев Стефанов в удостоверение
на това, че той може свободно да упражнява
текстилно-бояджийския занаят в Царството, 29 май 1934 г.

Най-малкият син на Кънчо Стефанов -
Досю /Досьо/ Кънчев Стефанов /1916-1997/

Семейна снимка със стария фабрикант Кънчо Стефанов.
Седнали отляво-надясно:
д-р Михайлов, женен за сестрата на тримата братя;
Светлана – жената на Илия Кънчев, в скута й – малкият Кънчо,
техния син; момичето с корделката е Манка – дъщеря на Ил. Кънчев;
стария фабрикант Кънчо Стефанов – бащата на тримата синове –
Стефан, Илия и Досьо;
синът на най-големия син Стефан Кънчев - Кънчо; Стефан Кънчев.
Прави, отляво-надясно: …………………………………………………;
Досьо Кънчев и Илия Кънчев; ………………………………………….; 
жената на Стефан Кънчев – Невенка

Протокол от 12 декември 1932 г. ,
с който Кънчо Стефанов Кънчев урежда
задълженията си към своите синове
за изминалите пет години и
за месечното им плащане