Учителят Димитър Витанов * Част I

(Щрихи от портрета на един забравен възрожденец)

През юни 1871 г. унгарският пътешественик Феликс Каниц посещава българския град Севлиево. В контакта си с местното население, проницателният чужденец остава впечатлен от архитектурния блясък на новопостроената севлиевска църква „Св. Илия“, от просторната училищна сграда и от „интелектуалния напредък на българската община". Докосвайки се до следния феномен, в книгата си „Дунавска България и Балканът“ той с приятно чувство разказва за контактите си с един от севлиевските учители - Димитър Витанов. „Този млад човек – пише Ф. Каниц - имаше богати познания, говореше превъзходно английски и руски език и се отличаваше със скромно, може да се каже джентълменско държание. Той беше най-приятният ни събеседник в Севлиево, комуто съм благодарен за интересните сведения относно турско-руско-българското учебно дело“.

Получил висше физико-математическо образование в Санкт Петербург, работил в продължение на осем години в четири елитни класни училища – габровското, севлиевското, старозагорското и тревненското - през април 1877 г., ненавършил 30-години просветителят Димитър Витанов приключва земния си път. „Учителите са курбан за народа“ – заключава скръбно анонимният автор на некролога му, публикуван във в. „Напредък“, и премълчавайки конкретната причина за ранната смърт на младия тревненски даскал, отдава дължимото на следата, оставена от него в полето на новобългарското просвещение! […]

Духовното присъствие на енергичния поп Кою /поп Кою Витанов (1821-1891) – баща на Димитър/ е достатъчна предпоставка за стремежите и наклонностите на децата му – всичките до един поели по трудното интелигентско поприще. Марко Витанов, брат на Димитър, получил своето образование в Трявна и Габрово, до Освобождението неизменно учителства в родния си град. Вторият брат – Витан, поема една година преди Димитър по трудния път на чужбинското учение. Неприспособен към студения северен климат, той заболява от туберколоза и умира през 1868 г. Най-малкият брат - Досьо е известният следосвобожденски лекар д-р Теодосий Витанов. Двете сестри – Паунка и Донка, завършват девическо училище и за кратък период също се занимават с преподавателска дейност.

Димитър Витанов е ученик в тревненското взаимно училище в периода, когато там преподават Стефан Горски и Генчо Кръстев Зографски – даскали, останали в паметта на своите ученици със стриктното придържане към постулатите на взаимоучителната метода. Третият син на поп Кою постъпва в класното училище няколко години след оттеглянето на П. Р. Славейков от Трявна. При все това през втората половина на 50-те години духът на славейковото обучение доминира властно в начина, по който следващият учител – Кънчо Кесаров Сахатчиев от Габрово, ръководи училищните дела. И още нещо – дори и след напускането на Трявна П. Р. Славейков не прекъсва връзките си с поп Кою. Малкото запазени късове от кореспонденцията им подсказват, че между тях е съществувало трайно мъжко приятелство, което без съмнение е оставило следа и върху детското съзнание на третия поконстантинов син - Димитър. В това приятелство по мое мнение се съдържа и обяснението на твърде нетипичния за едно свещеническо семейство факт – един от синовете да продължи образованието си в протестантско училище.

Както става ясно от ред книжовни източници, в периода 1860-1862 г. Д. Витанов учи на разноските на англикански религиозни мисии в протестантския колеж на остров Малта. Тук с известна условност може да се направи предположение, че младият колежанин е получил стипендията си със съдействието на бащиния си приятел П. Р. Славейков, който точно по това време е в изключително близки отношения с протестантските мисионери в Османската империя. За споменатия период от живота на тревненския младеж няма почти никакви преки сведения. Но несъмненото обстоятелство, че и след завръщането си от Русия Витанов ползва английски език абсолютно свободно, подсказва поне две неща: 1) че свещеническият син се е отнесъл изключително отговорно към занятията си в протестантския колеж и 2) че той е пребивавал там поне една учебна година, за да има време да усвои трайно основите на този, колкото нелесен за славяните, толкова и непопулярен всред възрожденците ни език.

Не е известно как и при какви условия тревненският младеж напуска протестантския колеж. Това става по всяка вероятност по настояване на баща му, който с посредничеството на варненския руски консул А. Рачински съумява да получи стипендии за обучение на двама от синовете си в гр. Смоленск. От един доклад на министър Александър Головин до император Александър І научаваме, че Димитър Витанов започва обучението си в Смоленската гимназия в началото на учебната 1862/63 г. и го завършва през 1865 с „твърде удовлетворителен успех“. През този период той е бил стипендиант на „Негово Величество“. Във въпросния доклад министърът на народната просвета настоява пред императора да бъде отпусната нова стипендия на българския младеж, който се е представил добре на приемните изпити в университета, но не разполага със средства за продължаване на образованието си. Позовавайки се на факта, че там вече учи брат му - Витан Витанов, както и на препоръката на попечителя на Санкт-Петербургския учебен окръг, високопоставеният чиновник моли императора да бъде предоставена на Д. Витанов вакантната императорска стипендия за столичния университет, възлизаща на триста сребърни рубли годишно. От резолюцията, поставена върху документа, личи, че българският младеж е получил въпросната стипендия. Това обстоятелство му осигурява възможност в рамките на четири години да завърши, без сериозни материални притеснения физико-математическия факултет на Санкт-Петербургския университет.

В некролога на Д. Витанов, публикуван във в. „Напредък“, изрично е посочено, че синът на поп Кою завършва образованието си с „най-добър успех“. Споменатото обстоятелство намира ред косвени потвърждения както в преподавателските маниери на младия учител, така и в текстовете, излезли изпод перото му. Но затова по-нататък. Тук ще се спра на духовната обвързаност на българския студент с руските културно-политически реалности. Обвързаност, оставила траен отпечатък върху професионалните инициативи и обществените изяви на амбициозния възрожденски учител.

Димитър Витанов се завръща в родния си град през лятото на 1869 г. Наред с дипломата за висше образование, той донася със себе си и куп приятни спомени от своето петербургско студентство. Към тези спомени младият учител обича да се връща в мигове на приятелско откровение.

„Той е говорил, както по-късно разправяше баща ми – пише Б. Митов – с голямо възхищение за великаните на руската литература и бележитите руски художници, както и за прогресивната младеж, която с ентусиазъм работела за свестяването и пробуждането на народните маси, като дълбоко се е възмущавал от грубото отнасяне на властниците към всички напредничави хора… Възмущавал се е също от разточителния и разкошен живот на великите руски князе и княгини, които безгрижно живеели в своите великолепни палати на гърба на държавата, а народът тънел в мизерия и невежество“. Ако не поставим под съмнение достоверността на цитираните мемоарни бележки, не ще бъде трудно да установим, че точните науки не са запълвали от край до край ежедневието на българския студент, пребивавал през втората половина на 60-те години в импозантния Санкт Петербург. Запознал се отблизо със столичните дворци, музеи, паметници и театри, в контакта с най-високите постижения на руския XIX в., българският младеж ежедневно е търсел отговор на вечните човешки питания. Под влияние на идиличната патримониална атмосфера, която го е формирала като личност, синът на известният тревненски зограф, отдава предпочитание на онези руски идеи, които са насочени критично към рязкото социално неравенство и опозиционно спрямо стремежа на властите да наложат правилата на духовната несвобода над цялото публично пространство.

Запазвайки жив спомена за „много истории от студентския си живот, за своите професори и за екскурзиите, които е правил с тях из Русия“, до края на дните си възрожденския интелектуалец поддържа писмовна връзка с някои от своите университетски преподаватели. Пак Б. Митов споменава, че в периода на старозагорското си учителстване той е събирал растения от околностите на града и след старателно хербаризиране ги е изпращал на професора си по ботаника. Ако трябва обаче да изведем на преден план най-трайният духовен елемент, който емоционалният студент е почерпил от руската действителност, то това без съмнение ще бъде по толстоевски болезненото чувство на интелигентска отговорност пред народа. Чувство, което буйно напира от всички достигнали до нас сведения за педагогическата деятелност на учителя Димитър Витанов.

УЧИТЕЛ В ГАБРОВО (1869-1870 г.)

Професионалното обвързване на Димитър Витанов с габровското класно училище става при по-особени обстоятелства. В навечерието на учебната 1869/1870 г. настоятелните сключват договор с възпитаника на Московския университет Димитър Енчев да продължи да управлява училищните дела като главен учител и заедно с още трима даскали да преподава в четирите класа срещу относително скромната заплата от 2000 гроша. Неизвестно по какви причини в самото начало на занятията Д. Енчев напуска окончателно Габрово. В тази извънредна ситуация настоятелите се обръщат към наскоро дипломиралия се тревненски висшист с молба да приеме вакантната длъжност. Димитър Витанов се съгласява и тръгва по трънливия път на своето учителстване от престижната позиция на главен учител на известното от двете страни на Балкана габровско мъжко класно училище. Тук той преподава в четирите класа дисциплините от природо-математическия цикъл - алгебра, геометрия, математическо землеописание, физиология и анатомия. Интересно свидетелство за габровския период от учителската дейност на младия физико-математик откриваме в броя на в. „Македония“ от 30.VI.1870 г. В анонимна доиска, посветена на годишните изпити в тамошното мъжко училище, четем следното: В [ъв] вторник 16-того (юни) имаха изпитанне за мъжките ученици) и ся испитаха от Математическо Землеописание, Съчинение, Числителница – Дробите. Отговорите на учениците от Землеописанието бяха удовлетворителни... Отговорите от съчинението бяха по среда, а от числителница - съвсем незадоволителни... Главнийт учител г-н Витанов вместо да гледаше да покрие незнанието им, както понегде правят някои от учителите, напротив – искаше да го открие пред очите на родителите им, за да не им бъде мъчно, като не ще могат синовете им да преминат в по-горен клас, ... и за това г-н Витанов, според мен, заслужава похвала“ (26]. По-нататък дописникът пояснява, че трудностите на сегашния главен учител произтичат от това, че предходниците му „оставяли учениците да минат в по-горните класове без да са способни“. Нестабилността на основополагащите ученически познания по главните предмети създава непреодолими практически пречки пред склонния към максималистични критерии учител. Тук може би се крие и причината, поради която, след изтичането на учебната година, той не продължава договора си с местната община. Габровският период от биографията на Д. Витанов е белязан не само с професионални емоции. В известното просветно средище той се запознава с бъдещата си съпруга Тонка Бойчева. Получила образование в протестантското училище в родния си град – Стара Загора, през учебната 1869/1970 г. Тонка Бойчева преподава в габровското девическо училище. Възрожденските документи мълчат по въпроса за начина, по който са се срещнали и обвързали двамата просветни деятели, но затова пък недвусмислено показват, че след лятото на 1870 г. Тонка и Димитър Витанови са неразделни в радостите и несгодите на своите учителски митарства от двете страни на Балкана.

УЧИТЕЛ В СЕВЛИЕВО (1871 г.)

На заседанието си от 6 април 1871 г. севлиевското общинско ръководство взема решение да услови Димитър Витанов за учител в местното класно училище, а съпругата му - Тонка – за учителка в девическото. Това решение е резултат от колективното мнение на местните лидери, че е назряло времето „да се понаредят по-добре училищата в градеца ни“. Още повече, че в началото на 70-те години замогналият се предбалкански градец разполага с просторна и добре обзаведена училищна сграда. Веднага след поемането на длъжността главен учител Д. Витанов разделя учениците на отделения и класове. След това се заема с преподаване на алгебра, геометрия, физика и химия, предоставяйки на двамата си колеги останалите дисциплини. „Откак той влезе в училището ни – споделя от страниците на в. „Право“ местен гражданин - работата захвана да върви от ден на ден по-добре; а най-много мога да Ви се похваля с девическото училище, че засега много хубаво отива, благодарение на трудолюбивата ни учителка, която е стопанка на Витанов“. Хвалбите на анонимния севлиевец по адрес на новите преподаватели са придружени от някои критични бележки, касаещи вялото отношение на настоятелите към школските дела. Тези бележки възбуждат гнева на общинарите, които своевременно изпращат обширно послание до в. „Право“. В него, защитавайки позициите си, те призовават севлиевци към по-сдържано отношение спрямо новите учители. „Ни г. Витанов, ни госпожата му могат йоще да се похвалят, нити укорят, понеже вчера са дошли в града ни, и че тъй за малко време не може да се познае (в) човека нити доброто, нити злото“. Разменените реплики върху страниците на популярния цариградски вестник не предвещават нищо добро. От напрежението, с което те са заредени, личи, че в Севлиево зрее конфликт по въпросите на училищното дело. Конфликт, в който волю или неволю се намесва и личността на главния учител. Въпросният конфликт набира сила през есента и зимата на 1871 г. и най-неочаквано довежда до безвременното разтрогване на контракта между севлиевци, от една страна, и Д. Витанов, от друга.

„От частни писма научаваме – пише на 7 декември 1871 г. в „Право“, – че севлиевци изпъдили (подч. авт.), забележете тази дума, учителя с учителката (г-на Витанова и госпожата му). Ний не знаем причините, които са подсторили г-да севлиевци да извършат в средата на една учебна година и посред зима една толкоз народоубийствена постъпка в[ъв] вреда най-много на своите деца, но си мислим, че това е следствие на партизанския дух, който за зла чест не оставя на мира ни една от нашите общини". Днес е трудно да се даде категоричен отговор на въпроса дали незаспиващият „партизански дух“ или някакъв личен конфликт е довел до скоропостижното разтрогване на договора между учителското семейство и севлиевската община. Но разкритата двусмисленост на ситуацията не ми пречи да направя предположение, че Д. Витанов напуска градеца не поради някаква своя приумица, а поради невъзможност да изпълнява преподавателските си задължения. Още повече, че при срещата си с него през лятото на 1871 г. Феликс Каниц го намира в добра интелектуална кондиция и зареден с желание за продуктивна работа на учителското поприще. Направеното предположение намира потвърждение в цял ред възрожденски и следосвобожденски текстове върху учебното дело в Севлиево, където категорично е осъдено безвременното и вредно за интересите на общината прогонване на младото учителско семейство.

 

(Следва)

 

Проф. Вера Бонева

 

 

* Текстът се публикува със съкращения, тъй като във всички източници, където бе публикуван, липсваше една от началните страници, където предполагам, бе описано родословието на учителя Димитър Витанов. Затова публикувам кратки биографични сведения за него и неговия род отделно.

Бащата на Д. Витанов е известният поп Кою /Константин/ Витанов /1821-1891/ - изкусен резбар, син на талантливия зограф и резбар Папа Витан /син на Кою Цонев Витанов (1772-1835), също изкусен майстор зограф/. От първия си брак със Стефана, поп Кою Витанов имал дъщеря Павуна, а от брака си с Мария /п. 1864 г/ имал още осем деца – Дона, Цвета /омъжена за Д. Горов след смъртта на първата му съпруга Иванка Горова/, Витан, Димитър /учителят Д. Витанов/, Ангел, Марко, Екатерина /омъжена за хаджи Никола поп Димов Икономов/ и Теодоси /д-р Теодоси Витанов/. Учителят Димитър Витанов и съпругата му Тонка Бойчева имали син на име Константин.

 

** За съжаление, поне до момента, не успях да открия снимка на учителя Димитър Витанов

Портрет на Поп Кою Витанов,
худ. Мара Чорбаджийска, 1960 г.
Снимка: "Зографи от Трявна" /2013 г./, Люба Цанева

Марко поп Коев Витанов -
син на поп Кою и брат на учителя Димитър Витанов

Д-р Теодоси Витанов - син на поп Кою и
брат на учителя Димитър Витанов