Като сажди у непометен комин

„Първата страст, която се появи у народа ни веднага след Освобождението, беше страстта към училищата", пише Вазов.

Какво е останало от тази страст днес или какво е станало с нея след около 125 години? Отдавна ме вълнува една мисъл: Не е ли време за едно Движение „Четящи деца"?

Наистина парадоксално звучи, защото България винаги, откакто е излязла от Девическото училище на Рада Госпожина, е цялата „Четяща България". А още по-рано, още преди отца Паисия, един не много известен ревнител на българското слово е изрекъл: „Аз колкото книги прочетох, от всичките що съм разбрал, това и пиша. И вас каня и моля да се съгласите да вземете книга в ръце и по-често да прочитате. Колкото по-често четеш, и това дето си учил, и него не забравяш, и друго към него приучваш, и умът ти се просвещава. Ако мързелуваш, и това дето си учил, и него ще забравиш, и друго не можеш да приучиш, ами стоиш като сажди у непометен комин...".

И колко такива книголюбиви слова са затворени в приписки и предисловия на старопечатната ни книжнина! И след нея. И до днес. Слова, в които любовта към Отечеството и любовта към книгата са неотделими.

Къде изчезна всичко това? Къде е вярната любов народна? Къде е оная искра любородна? Иронична усмивка играе по устните на младото ни поколение. Но не мога и не искам да обобщавам. Няма да е нито вярно, нито справедливо. Има и не малко български младежи, които ни карат да се задъхваме от гордост, че са деца на България. Но тревогата за бъдещето ни като народ избуява с всеки ден. Първото, което ще ви кажат учителите в едно българско училище, е, че учениците четат все по-малко. Нашето детенце хубаво, пиленце любаво върви по улицата не с малка книжчица, а с касета на филм, в който „екшънът“ не е само бясна скорост, а трупове, свирепи лица, зверски побои. Може би е примитивно, може би е наивно да търсим връзка между отсъствието на книгата и насилието, между липсата на четене и ужасяващата агресия на малки деца... И все пак по-малко вероятно е дете, което е ронило сълзи над страданията на малката Козетка, на Чичо Том или бедния Реми, да замисля или да извърши убийство.

Фантастични са възможностите на компютъра и Интернета. Не можем да ги отричаме, не трябва да ги отричаме, може би книгата ще има и друга, нетрадиционна форма. Но каквото и да е, четенето трябва да има своята мотивация. А механизмът за мотивация трябва да го предложи държавата. „Книжка да се уча, добро да сполуча" е недостатъчно за съвременния прагматизъм. Просто трябва да си отговорим на въпроса: Променен ли е общият интерес на личността и държавата от култура и образование? Вече не съм сигурна, че този въпрос е реторичен.

При получаване на националната награда за детска литература „Константин Константинов“ в Сливен поетът Валери Петров каза: „Всичко трябва да направим, за да се развива ангелът в борба с дявола в душите на мъничките хора".

Това трябва да помним. Това трябва да правим. Иначе ще стоим, както казва Йосиф Хилендарец *, като сажди у непометен комин. Отдолу пламък няма да има, а над покрива - сал един дим, в който ще чезнат всичките ни намерения за доброчестие на младото ни поколение.

 

 

Вера Христова

Из „Следа от жигосване“, 2005 г.

 

* Йосиф Хилендарец е български книжовник от XVIII в., един от предтечите на Българското възраждане, автор на съчинението „Слово за ползата от четенето“, което не е запазено в цялостен вид