Необикновената история на един „тревненски“ зограф от Врачанско

 Възрожденският учител и иконописец Петко Танов Даскалов - съзаклятник от влашкоселскатавъстаническа четавъв Врачанския край, наричан Петко Търновски, серажда около 1802 г. и израствавъв Влашко село (дн. с. Царевец, Врачанско). Около 16-17-годишен, без пукнат грош, заминава заПрисовския манастир край Търново, където се намирала Търновската учителска школа. Той е най-големият в класа. Завършва школата с „преодобрение“ и е назначен за домакин на манастира и учител в школата. Добива право на свещеник, но никога не надява расо. При едно от посещенията си в Присовския манастир, хаджи Минчо от тревненската Минчовсказографска фамилия, вижда на манастирската порта една тебеширена рисунка на Свети Георги. Тя била дело на Петко Танов. Впечатлен от таланта му, с разрешение на игумена, хаджи Минчо отвежда младежа в Трявна да учи зографство. След две години Петко се завръща в манастира, за да се сбогува с благодетелите си. В знак на благодарност, изработва голяма икона на св. Богородица – дар за Присовския манастир.Игуменът я поставя на видно място с пангар в черквата. Богомолците пускат в пангара цяла кофа дребни монети, с който Петко е изпратен за Влашко село.Там, като учител, захваща голяма просветна и революционна дейност. Изписва и икони и стенописи за редица храмове – в Типченица, Лик, Рогозен,Горна Бешовица, Кунино, Лесура, Попица…

Едър, рус и синеок здравеняк и хубавец, учен за времето си човек, знаещ отлично турски, гръцки и румънски, почитан и обичан от всички, той стига чак до Цариград по народните борби за независима българска църква. С кон обикаля Врачанско, за да подпомага подготовката на Ботевата чета. Заедно със сина си Иванчо, влиза във Влашкоселската чета от 80 души. Четниците стигат до Врачанските лозя, но Ботевата чета е вече разбита иВлашкоселската, се разтуря.Петко и Иванчо се укриват в Присовския манастир…

След освобождението зографътсе преселва в Попица със синовете си Иванчо Даскала, Минко Пуалото,Христо Фелдшера и Вътко Тепкавия. Дъщеря му Димитра се омъжва за Георги Д. Клензовски.Иванчо Даскала е основател на либералната партия в селото и два пъти е кмет на Попица.

Петко Танов е изненадан когато Цани Гинчев, просветен ревизор, го предлага за пенсия и казва:“как така ще взема пари без да работя”. На негово място за учител в Попица е назначен синът му Иванчо. Последната работа на баща му, са иконите за иконостасана църквата „Св. Параскева“ в селото, които той изписал безплатно и скоро след това починал. Признателното население го погребало в църковния двор, катому издигнало и скромен паметник снадпис: „Тук почива прахът на Петко Танов – изографин – починал на 27 юли 1889 година“.

За майсторската ръка на този всеотдаен самобитен художник изкуствоведката Р. Касабова пише: "Зографът третира фигурата по маниера на някои тревненски майстори.Сам човек от народа, със свежи възприятия, той приближава иконата до възприятията на масовия зрител и отбелязва своето присъствие като творец с интерпретацията на някои детайли ...".

Освен като добър учител и зограф, Петко Танов е известен и като лечител и черковен певец. За лечителските му способности, разказва и родовата хроника, запазена в спомените на наследниците му. Фрагменти от нея са публикувани в един от броевете на сп. „Списание 8“ и са по спомени на журналистката Наталия Димитрова отБНТ, чийто прапрадядо е Петко Танов Даскалов.

По думите й, той въвел редица нови методи и лекарства, но познавал добре и билките, и лечебните им свойства. Когато избухнала епидемия от едра шарка, яхнал своя бял кон, няколко дни пътувал до Одеса и обратно, за да донесе „медикаменти“, с които спасил много хора.

Петко Танов бил известен и като един от добрите краеведи и познавачи на природните забележителности в Балкана.За него не били тайна и пещерите в региона - бил един първите хора, открили влиянието на благотворния им климат срещу някои болести. Затова, когато дошъл моментът да се прокарва Подбалканската железопътна линия през усойните възвишения, Петко Танов бил поканен да помогне с познанията си.Основната работа възложили на италиански инженери. Те се радвали на съдействието на българския си помощник и заедно напредвали бавно, но сигурно към поставената задача.На едно място от пътя обаче, недалеч от село Карлуково, релсите трябвало да минат буквално през скалите. Както си му бил редът, специалистите започнали сондажи, последвали взривове, за да се отвори пътя.В едно от местата пред инженерите се показала малка кухина, която експлозивите бързо превърнали в широк отвор. Италианците предпазливо навлезли в пещерната система, водени от Петко Танов, който добре познавал тукашния карст. Били петима. След като повървели по тесния тунел, изведнъж се озовали в широка зала с пръстен под и висок „покрив“, по форма като гигантска купа, с великолепна акустика.И с нещо като каменен пиедестал, на който ги чакал...„плачещ дракон“… Самият Петко Танов разказвал тази история на своите деца, а после тя била препредавана от уста на уста през поколенията. Съществото било „дебело като табуретка“, около 60см., дълго поне 5-6 метра, катранено-черно, с жълто-оранжеви триъгълни петна - почти геометрично правилни. Навито на спирала и високо като дърво, тялото завършвало с доста по-широка глава - като на теле, с големи ноздри и малки топчици вместо уши. Другият край на тялото бил леко завит, но иначе съвсем като опашката на змия.Стояло на малко издигнато равно образувание, досущ като постамент.Щом видяло неочакваните си гости, животното се смразило. Не проявило никаква агресия, стояло спокойно и гледало с умните си, жални и добри очи. Минали напрегнати секунди, в които и „домакинът“, и „гостите“ втренчено се наблюдавали един друг...Но страхът надделял и хората веднага се нахвърлили да го убият. Най-малко бил изненадан Петко Танов, който от малък бил слушал историите за змейове и дракони в земните недра. Успял да спре италианците да убият животното и ги накарал да обещаят, че няма да му посягат.Изтичал навън, за да потърси помощ и да доведе ръководителите на проекта.„Заклевам ви: няма да пипате животното!“ - отсякъл и тръгнал навън.Разбира се, не го послушали. Едващо бил стигнал до съседната галерия, Петко чул изстрели и хукнал обратно, но било късно - животното вече било мъртво, а работниците хладнокръвно го разфасовали…Време за колебание и тъга, нямало и тъй като имал богат опит в лечението със змийска отрова, Петко побързал да събере в стъкленичката, която носел със себе си, „драконовите сълзи“. След време занесъл тази проба до Одеса и се оказало, че притежава десетки лечебни свойства и с нейна помощ продължил да помага на болните.

След като разфасовали голямото същество, италианците се приготвили за пиршество. Петко отново се опитал да ги спре, като им казал, че не бива да се отнасят по този начин с „царя на планината“, но аргументите му останали нечути.

Далеч не като в приказка, цялата история завършва печално. От италианците само един не опитал от сготвените блюда и само той оцелял. Всички, които пробвали от месото, умрели за часове в страшни мъки, а останалите - които само пили от бульона, в който било сварено, изгубили разсъдъка си. Настанили ги в палатки близо до Карлуково и според нашата история, тук доизживели дните си, напълно лишени от разум.

„Италианците са казали - ето, мезе, ще го хапваме цяла седмица. Белили, варили, приготвили си от техните типични мезета и това ги погубило. Петко ги предупредил, че е лоша поличба, но дори той не знаел какво точно може да се случи. Оказало се, че телесните течности на съществото съдържали силни халюциногени, които в големи количества били опасни, а в малки Петко ги използвал и спасил много хора от смъртта...“ - завършва разказа си журналистката Наталия Димитрова. Тази история тя научила от дядо си Спас, който я знаел от прабаба си Димитра – дъщерята на Петко Танов, която била слушала за „срещата с дракона“ от самия него. Днес, нейната правнучка е убедена, че всичко, разказано от прабаба й, съвсем не са празни приказки, а истински истории, колкото и невероятно да звучат…

 

 

Подготви

Галина Иванова

по публикации във в. „За буквите“, бр. 48, ноември 2016 г. /150 години от освещаването на черквата „Св. Димитър“ в с. Горна Бешовица – Врачанско от Йордан Ценов/, „Исторически очерк за село Попица, Белослатинско“ и публикация от „Списание 8“.

 

* По сведения от фамилната хроника, зографът Петко Танов Даскалов бил племенник на хаджи Христо Х. Кънчев Даскалов /1750-1830 г./, построил Даскаловата къща в Трявна. Факт, който към момента не успях да установя по родословните схеми на Даскаловия род, с които разполагам…

Стенопис от тавана на църквата "Св. Димитър"
в Горна Бешовица, зограф - Петко Танов

Църквата "Св. Димитър" в Горна Брешовица

Икона на Св. Богородица от храма в Попица

Иконата на Св. Николай от църквата в Попица

Икони дело на зографа Петко Танов Даскалов

Светите братя Кирил и Методий
от църквата в Попица

Фрагмент от иконостаса на църквата в Попица

Гробът на зографа Петко Танов Даскалов в черковния двор в Попица