За будителите и будителството през призмата на днешното

Денят на народните будители. Може би, най-българският празник след Деня на буквите, защото всичко тръгва от нашето „а“, „б“… И според Библията - в началото било Словото. После дошъл Духът. Най-силният му кипеж е и си остава във времето на Възраждането. Днес, колкото и да има, а то има, слава Богу, достойни, духовни, знаещи и можещи люде, сме далеч-далеч от онази чутовна епоха, когато устоите на Духовността и Просвещението били единствения крепител на българщината… И не би могло да е иначе с такива ревностни радетели на Книжовността, Духа, Вярата, като светите братя Кирил и Методий, Паисий, Софроний, летописецът на Трявна Поп Йовчо, Петър Берон, братя Миладинови, Петко Славейков, Захари Стоянов, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, проф. Пенчо Н. Райков, Пенчо Славейков и много други.

Вероятно малцина знаят, че преди Освобождението, на днешния ден, се почитала паметта на Св. Иван Рилски – небесния покровител на българите. После, през 1909 г., в Пловдив чествали за първи път Деня на народните будители, но празникът добил национален характер години по-късно, през 1922 г., когато министърът на Народното просвещение /как хубаво звучи!/ Стоян Омарчевски внесъл предложение за обявяването на 1 ноември за Ден на народните будители. През 1945 г. новата власт „изхвърлила“ този светъл ден от празничния ни календар. Вероятно, за да няма народа друг кумир, освен техния и едва след „промените“, през 1990 г., по инициатива на сдружение „Мати Болгария“, Денят на народните будители отново възтържествува… Но и преди повече от 30 години, пък и особено днес, липсва най-ценното, за да бъде този Ден наистина подобаващо отбелязван. Няма го онзи пламък, що не гасне, по който копнее и Вазов. Няма я Духовността. Дефицит е и Просвещението, въпреки всички модерни екстри на днешното. Празнината е огромна и тук-там мъждукащите искри на съвременното будителство, няма как да случат едно Ново Възраждане. Народната памет и самосъзнание са дотолкова закърнели, че са се свили до низините на плакатното, шаблонно родолюбие. Патриотизмът отдавна е обидна метафора, а не кауза, мисия, порив. Днешните пишман „будители“, опияняващи масите предимно в социалните мрежи и медиите, трупат хиляди лайкове и нехаят за краха на ценностите и духовността. А шепата пилигрими на Знанието, Просвещението и Духа, трудно ще пукнат Пролет. Техният глас е вопъл в пустиня. Безплодна е почвата, която от години се опитваме да засеем и с всяко следващо поколение – плявата е все повече от зърното… Уви!

Днес можем само да си говорим за Възраждане. За Духовност. Не и дори да мечтаем. Защото онова, що запалиха нашите святи предци, не успяхме не само да опазим, но и опетнихме до корен. И нямаме страх – ни от Бога, ни от себе си, ни от миналото и днешното, ни за бъдещето. Поругахме паметта на именитите си предшественици, чийто ликове развяваме по улици и площади, в социалните мрежи и в кабинетите на властта. А от тази пародийна и срамна патриотарщина, нищо не се пръква. Само горест, печал и покруса. Не и дори носталгия, защото тя, все пак е заредена с някаква надежда. И Вяра. И Мъдрост. А днес и те са празни отломки от една отдавна отминала епоха, която от време на време, най-вече по празници и чествания, идва да ни напомни, колко сме се отдалечили от всичко българско и свидно, и колко дълбока е онази бездънна пропаст, към която така стремглаво и безпаметно сме се устремили…

Не празник, а помен е днешният ден за България. Помен за всичко онова, което сме били, и от което сме се отрекли. Целите, изгорели от парене и пак не знаем да духаме, както пророчески възкликва Апостола преди повече от 150 години. Поклон пред паметта и мъдрите ти завети, Дяконе! Днес ни времето е в нас, ни ние сме в него, то ни обръща, пък ние него – все не успяваме… Не успяваме да събудим онзи възрожденски плам в душите и сърцата си, в помислите и делата…

И все пак - здрави, благословени и честити да са людете, които ни увличат и вдъхновяват и днес, макар и да не успяват да подбудят въстанието на Духа, което да възроди България. Техният пламък е онази светлина в тунела, за която ожидаме от десетилетия. А дали ще ни озари или изгори, зависи от нас, самите, за повечето от които, Род и Дух са просто понятия от една отминала епоха. И, уви… потребно е днес да се срамим, че сме българи… Пък дано по-скоро осмислим и прозрем, че народ без Духовност, Просвета и Знание, е обречен на гибел…

 

Галина Иванова

Снимка: худ. Цветан Колев