Балканската война в спомените на участници от Трявна и Тревненско. Част I

Спомените на участниците от Трявна и Тревненско в тази война са непосредствено свидетелство за дните на изпитания и героични подвизи, на неосъществени надежди и покруса.

През 1976 г. тревненката Здравка Станчева, потомка на прочутата Захариевска зографска фамилия, предоставя на Специализирания музей дневниците на своя баща д-р Димитър Христов Илийчев. Това са пет тетрадки, озаглавени „Дневник на запасен войник през време на Балканската война. Възпоменания от войната през 1912/1913 година", в които авторът кратко и обективно е отразил атмосферата на фронта. Записките се базират изключително на преживяното, почувстваното от него по време на войната.

Д-р Димитър Илийчев е роден на 15.03.1867 г. в с. Хюсенче (сега Осенец), Разградско. След Освобождението семейството се изселва в Разград, където Димитър завършва основно образование, а след това Русенската мъжка гимназия. През 1885 г. едва 18-годишен се записва доброволец в Сръбско-българската война. През 1894 г. заминава за Германия, където постъпва във философския факултет на Лайпцигския университет. Негов състудент е Пенчо Славейков. През 1899 г. защитава докторска титла по философия и география. До 1903 с учителства в Пирдоп и Котел, след което установява в Трявна. През 1904 г. се жени за дъщерята на тревненския иконописец и поборник Цаню Захариев - Мария, учителка в първоначалното училище. До 1912 г. Димитър Илийчев работи като прогимназиален учител по география и рисуване, активно се включва в културния живот на селището. През 1910 г. отхвърля поканата за преподавател по философия в Софийския университет. Димитър Илийчев е един от инициаторите за създаването на Дружеството за културно-икономическо повдигане на Трявна. През есента на 1912 г. е преместен в Разградската девическа гимназия, но веднага е мобилизиран и заминава на фронта.

Обявяването на Балканската война е посрещнато с огромно въодушевление - народът тръгва с песни, музика и цветя, защото освобождението на поробеното българско население в Одринска Тракия и Македония, останали в пределите на Турската империя след Берлинския конгрес от 1878 г., е национална мечта.

Димитър Илийчев започва своите записки на 17 септември 1912 г., когато е обявена общата мобилизация. „Вечерта още взех да се стягам за път. Цялата нощ не мигнах и все мислех какво може да произлезе от тази обща мобилизация. Не е чиста работата, рекох си. Ще избухне някоя война между нас и Турция! През нощта имаше манифестации из града, начело с военната музика и гърмене на пушки...“.

По време на войната той е разпределен в състава на Осма телеграфна рота на Осма пехотна тунджанска дивизия с командир генерал-майор Димитър Киров. На 24 септември пред телеграфните роти в София е отслужен молебен, а командирът на инженерните войски генерал Янков произнася патриотична реч. От следващия ден започва придвижването на войсковите части към Южна България. Трогателен е моментът на изпращането. „Всички войници и офицери, пише Д. Илийчев, бяха окичени с цветя, на всяка пушка стърчеше букет. С войската вървяха и много цивилни мъже, жени, близки и роднини на запасните. Много от жените плачеха, а виковете „Ура!" - нескончаеми".

На 6 октомври ротата на Д. Илийчев пристига на гара Мустафа паша (Свиленград), където командирът ген. Киров ги запознава със задълженията им като телеграфисти и телефониери при щаба на командваната от него дивизия. В дневника са описани преходите по изграждането и поддържането на телефонната и телеграфната мрежа край Одрин, драматичните дни на обсадата и атаката на Одринската крепост. Събитията са отбелязвани в продължение на 4 месеца всеки ден, а откъсите от спомените са автентично поднесени, без промяна.

Като свидетел на боевете при гара Кадъкьой, западно от Одрин, на 9 октомври 1912 г. той пише: „Пристигнаха в селото 23 полк и изпълниха махалите. На боевата (предната) линия били отишли 10 Родопски, 51 и 52 резервни полкове. Към обяд почна канонадата от наша страна и турска при с. Юрюш. Сражение ожесточено. Виждаше се как резервните части се движеха върху една височина и се спускаха флангово наляво и дясно някъде зад този хълм и после се изгубваха изпред очите ми. Железопътната линия за Одрин минава през самото село Кадъкьой. През същия ден дойде тренът откъм Мустафа Паша. Имаше и големци в него (м-ри и др.) и тъкмо когато пристигна тренът, сражението бе в най-големия си разгар. Тогава чак разбрах какво значи война, какво значи сражение“.

В това сражение е тежко ранен командирът на 10-а рота от 51-ви пехотен полк капитан Никола Андреев. За срещата си с него Д. Илийчев разказва: „По едно време гледаме почнаха да пристигат в селото през двата пътя ранени: едни ги возят на кола, други ги носят в носилки, а трети ходят сами, превързани кой за ръка, кой за глава и пр. Видях един офицер, носен на носилка - тежко ранен. Попитах за името му. Казвал се капитан Андреев. Това беше пет часа след обед. Сякаш като сега го гледам този нещастен капитан. Отпуснал глава, гледаше спокойно и през нощта (много беше студено нея нощ) издъхнал, както и много други още нещастници, благодарение на българската нехайна санитарна команда“.

В това сражение турците дават над 300 жертви и много пленени, някои от тях осъдени на смърт за извършени безчинства и изнасилвания.

„...От височините на предните български постове се вижда Одрин. До града остават още около 3,5 часа от Кадъкьой, а от предните постове до Одрин може да има около 2 часа. Всичките опериращи дивизии се съединяват и се направляват към Одрин".

През втората половина на октомври 1912 г. обръчът около Одрин се затяга. На 16 октомври 51-ви и 52-ри полк на дивизията водят тежко сражение край с. Мараш. „Тук беше дошла и крепостната артилерия от Шумен и София (смесени двата батальона заедно)... Бяха на брой 18 оръдия. Направиха ми силно впечатление грамадните оръдия, дълги по 5-6 метра и с широки гърла, цял човек да се побере. Всяко едно оръдие беше водено от по 20 чифта биволи...“.

На 19 октомври от Кадъкьой Д. Илийчев пише: „Разнесе се новината, че към Люле Бургаз и Димотика турците претърпели голямо поражение. Имало с хиляди убити и взети в плен. Щяло да има днес молебен навред из Царството по случай тази наша победа над турците. Одрин бил обиколен вече от българските войски и цариградският път на юг от Одрин пресечен и взети в плен цял трен с турска анадолска войска. От Великите сили било дадено на Портата 5 дена срок да влезе в миролюбиви преговори със съюзните балкански държави или же в противен случай щели да я оставят да се разправя сама с нас“.

На 25 октомври Осма пехотна дивизия атакува и овладява Картал тепе, но опитът й да овладее важния наблюдателен пункт Папаз тепе, е неуспешен. Това са едни от най-тежките боеве, чиято цел е да бъде обкръжена Одринската крепост и от юг. В тях войниците от 12-ти, 30-ти, 52-ри и други полкове на дивизията проявяват изключителен героизъм. „Има слух, че при Чорлу имало вчера и завчера сериозни сблъсквания с турците - пише Илийчев. - Нашите правили опит да отцепят турците на две едните да отблъснат към морето, а другите към Цариград. В 8 ч. сутринта започна канонадата с гаубичните и крепостни оръдия. Сражението почна и продължава през целия ден, трая до среднощ. Това е било бомбардировка на Одринските укрепления. Българите превзели Картал тепе. Турците се обадили късно вечерта и тогава се завързало сериозно сражение. Ранени и убити имало много... По разказ на взводния подофицер Таню Вълков, като разпитвал в полската болница ранените пехотинци от вчерашното сражение, се узна резултатът. Имало 1200 ранени и убити. Ранените войници разказали: „Офицерите избягаха в момента на сериозната схватка. Това било нощно време и в мъгла. Долните чинове останали да командват на своя глава. Под град от куршуми, гранати и шрапнели те бързо преследвали отстъпващите турци. Предните редове отишли много напред, почти до самите турци. Когато другата линия останала назад и после, като чуват гърмежите напред в тъмнината, помислили че това са турците и се впуснали и те напред и гърмели непрестанно. По едно време, когато вече наближили и се сблъскали с извадени ножове, чуват гласове: Где е ротният? Где е дружинният? Това са били хора от 12-ти Балкански полк, които по погрешка и незнание се изтрепали едни други. Неориентиран в местността, полкът настъпва в пълна тъмнина и попада под изстрелите на българските батареи. Всичките ранени войници твърдят, че причината за тази катастрофа били офицерите им, които в критичния момент оставили войниците да вървят напред, а господата, на които държавата плаща с хиляди левове, останали назад. Това е нечуван скандал в нашата военна история!".

Ден по ден Д. Илийчев описва събитията.

3 ноември. „Строенето на линията днес ставаше в мъгляво време... Построихме главната линия като продължение на Кадъкьойската (която оставихме на сърбите) и оттук я продължихме до бригадите на дивизията. Артилерията от 8-ми полк се разположи по околните височини, също и пехотата. Пионерите заминаха в околността да копаят окопи. Управлението на щаба - тука в Салтакли. В селото, на което къщята още димят, а другото бе се обърнало в пепелище, пълно с войска... Очаква се началото на Одринската обсада“.

5 ноември. „...Чуват се редки топовни гърмежи. Една команда от нас отиде по постройка на линия за към Кулаклъ или Татаркьой (не помня, мисля че към първото село), където се установи щабът на дивизията. След малко дойде заповед за тръгване към Еникьой".

7 ноември. „...Започна ожесточено сражение към с. Кара Саклъ. Ние тръгнахме по постройка на линия по посока към реченото село. Топовните гърмежи се усилват от минута на минута. Сражението е в най-пълния си разгар. Наближаваме селото и гледаме пехотата отстъпва. Едно отделение пехотинци правят маневра по околните хълмове, спряха се на едно място и после пак тръгнаха, но назад, а ние вървим напред. Спряхме се на едно място и гледаме: една полурота пехотинци излязоха из един вършинак и минаха покрай нас. Тръгнахме пак и пак спряхме. Гледаме едно артилерийско отделение с 4 топа и двама офицери правят маневри нагоре-надолу, обикаляха, види се, и търсеха сгодно място где да поставят оръдията. Те отиваха като подкрепа на пехотата под командата на офицера Неделчев... Върнахме се в Еникьой, но дойде заповед по телефона от капитан Йонков да се връщаме към Кара Саклъ и продължим линията до селото. Той съобщи, че селото било превзето от нашите и турците избягали през Марица към Одрин".

8 ноември. „Сутринта мъгла. От обяд настана силно сражение към Картал тепе. Турците мъчат да го превземат с атака. Чува се честа топовна картечно-пушечна стрелба...“.

9 ноември. „Строихме се в пълна амуниция за поход към Картал тепе, гдето паднали двама офицери, но къде - неизвестно. От снощното сражение имало много ранени и убити. Днес видях една кола, натоварена с 4 убити, отиваха да ги погребват. Някои от тях оставени съвсем боси, бяха нахвърляни в колата един връх други като снопове...“.

13 ноември. „...Нощес имаше силно пушечно сражение. Предполагаме да е нощна атака на нашите към Одрин. Ние се намираме на южния сектор от тоя град, на разстояние 18-20 километра".

14 ноември. „Приготовляваме се за местене в Татаркьой, гдето ще замине и щабът на дивизията".

17 ноември. „Първият взвод замина да квартирува при щаба на дивизията, а останаха в Салтакли само 2 и 3 взводове за охрана на линията и станцията".

18 ноември. „След обяд дойде известие, че станало примирие. Пленени турски офицери с ординарците си на брой 400, идещи от- към Димотика, минаха през Салтакли и заминаха за стара България...

Разправяха нашите, че някой зевзек давал на едного от пленниците офицери един гологан (10 ст.) и му казал да отиде в София и да пие едно кафе с тия пари. Това е било направено от нашите, за да им изтъкнат обстоятелството, как те, турците, по-рано се заканвали, че „в София кафето ще си пият". „София или смърт!" бил техният девиз...

Разказват, че утре щели да минат и долните чинове от турските пленени войски на брой 12 000 души. Откарват ги в България. Пръсна се слух, че Одрин се предава и че дивизията ще влезе в него на 20-ти т.м."

На следващия ден обаче пише: „През нощта силно топовно и пушечно сражение. Изгубихме всяка надежда за примирие". На 21 ноември дългоочакваната вест идва. „Още сутринта рано се пръсна новината, че примирието било подписано... Днес всички сме радостни".

 

(Следва)

 

Лидия Горанова

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 3, 2012 г.

 

* Снимките са от фонда на СМРЗИ - Трявна

Обявяване на мобилизацията в Трявна - 1912 г.

Д-р Димитър Илийчев