Христо Кънчев Даскалов и неговите усилия за разкриване на българското културно наследство. Част I

/…/

Христо хаджи Кънчев Даскалов /1827-1863 г./ изживява напрегнато и бурно своя кратък, по години, житейски път от Трявна и Търново до Бейрут... Той преминава през много препятствия и изпитания, докато постигне солидно образование. Отведен от П. Сапунов да учи в Букурещ, той продължава образованието си в Русия в течение на 12 години. Благодарение на висше покровителство е приет в Одеския Ришельовски лицей като възпитаник на император Николай I. Може да се предположи, че това изключително и заангажиращо отличие се дължи на застъпничеството на близкия му роднина Васил Априлов, който поддържа връзки с видни учени и с Висши кръгове в Русия, особено с граф Сергей Семенович Уваров, президент на Петербургската Академия на науките и министър на просвещението по това време. Обаче спокойният ритъм на сериозни и успешни занимания на тази „жива и буйна натура" бил спрян вследствие на някакви доноси против него за участие „в революционен заговор", когато вече В. Априлов е починал (1847 г.). Изглежда, че революционната вълна, обхванала Европа през 1848 г., е прониквала и всред възпитаниците на този забележителен лицей, предназначен за аристократическата младеж на царска Русия. Биографите на Хр. Даскалов не ни разкриват по-обстойно мотивите за наложения му дисциплинарен арест, по време на който прекарал година и половина в болница /1848-1849 г./, докато за неговите двама съвипускници отбелязват, че са били изпратени на заточение в Сибир, където и загинали. Под закрилата на инспектора на лицея Михневич, през времето на този изправителен режим, Даскалов с голямо старание изучил още един нов език - английския от болничната сестра, англичанка. Така той обогатил своите полиглотски наклонности, като познавал отпреди гръцки, руски, френски, италиански и заедно с румънски и турски, владеел седем езика. Въпреки всичко той успял да завърши през 1848-1850 г. VI и VII клас от гимназиалната програма на лицея.

След това Христо Даскалов бива принуден да напусне Русия и се озовава в Цариград. Той става сътрудник на Александър Стоилов Бейоглу в издаването на „Цариградски вестник" и прави първите си публицистични опити. По всяка вероятност Даскалов се е опитвал да се върне отново в Русия. Към това ни насочват някои данни, издирени от изследователя Б. Н. Билунов. Така напр. през 1850-1851 г. Даскалов получил 85 рубли помощ от фонда Априлов, през юни 1851 г. Захари Княжески направил за втори път постъпки пред министъра на просвещението за настаняването на Даскалов за учение в Петербург и на 14 август 1851 г., по разрешение на императора, на Даскалов била отпусната стипендия в Ришельовския лицей. Връзките на Даскалов със Захари Княжески засега остават неизследвани. Но следва още тук да се отбележи, че той е първият българин, който още при създаването на Императорското археологическо общество за древности, изпраща през 1846 г. доклад на френски език за проучването на археологическите паметници в България като една важна предстояща и неотложна задача. За развитието на своите културно-исторически интереси и археологически изследвания, Даскалов е имал възможност да получава насърчение и закрила Захари Княжески при широкото влияние, с което се ползувал той всред някои кръгове в Русия.

При избухването на Кримската война в 1853 г., Даскалов заминава за Букурещ, за да се включи като доброволец в руската армия. Тук той успява да постъпи на служба в генералния щаб. Още преди края на войната за него става все по-реална надеждата да следва в университета на Петербург. По това време Даскалов живее в неразделна дружба с Васил Попович, роден през 1833 г. в Браила в българско семейство, емигрирало от Ямбол, и двамата правят опити през 1855 г. да се запишат във Факултета по медицина в Петербургския университет. В студения климат на севера е крайно тежко за тях и те заболяват, мизеруват под един покрив и мечтаят да се преместят да следват в Москва. Сава Филаретов в няколко последователни писма уведомява Найден Геров за техните постъпки за прехвърляне. На 1 октомври 1855 г. той пише, че те „двамата тия дни се екзаменуват и влизат веке студенти в Московския университет". Найден Геров от своя страна запитва от С. Петербург 1856 г. – „Даскалов и Попович наредиха ли се?" И отговорът идва от Филаретов – „Даскалов, Попович и Кокаланов са веке студенти действителни и тримата са на медицинския факултет. Попович май не му харесва и му се ще да мине на словесния факултет". В същото писмо Филаретов меко го критикува: „встъпителният екзамен беше удовлетворителен. Тримата са добри и аз ги обичам, но знаеш, още за много работи се показват деца... Млади са още, ще пораснат, ще бъдат още по-добри и разбрани. Да са живи!“. Следват и нови поздрави от тях в писмата му с дати от 15 март и през юни 1856 г.

Даскалов се учи на свои средства, но има сведения, че той е бил издържан лично от археолога граф Алексей Сергеевич Уваров (1828-1884), основател и председател на Московското археологическо общество, един от създателите на Историческия музей в Москва в 1871 г. В архива на Раковски са запазени две писма от Даскалов, написани след успешните му издирвания на български старини в Търново на път за Москва. В писмото от Одеса от 8 октомври 1858 г. и от 20 октомври от Москва той съобщава на Раковски, че е предал старите български ръкописи, предадени му от него, на граф Уваров за неговата богата колекция от славянски материали. Тези връзки и пряка зависимост от най-изтъкнатите ръководители на изследванията върху руската и славянската древна култура безспорно са оказвали решаващо влияние в живота и дейността на всестранно надарения български патриот. И затова съвсем естествено той отдава своите първи научни интереси не в областта на медицината, а участва в организирането на „Московската дружина" - културен център, който обединява българските младежи, учащи се в Москва. Те полагат грижи за издирване, събиране, опазване, за проучване и популяризиране чрез печата, в художествената и научна литература на всичко ценно и значимо, съхранено в сянката на традицията, вълнуващо народната душа и по чудо оцеляло през вековете на робството от богатата културна съкровищница на българския народ.

Христо Даскалов е многостранна личност с голяма наблюдателност и заострено за критика перо. /…/

Още от времето нашумяват критични отзиви в печата и забележки в писма, които засягат Даскалов и много рядко ни рисуват трудните условия за успешното провеждане на неговите културно-просветни начинания всред руската общественост. Съвременниците му правят доста противоречиви характеристики поради различията в политическата им ориентировка и заради лични връзки през епохата, когато в Русия се води ожесточената борба за освобождението на селяните от крепостничество, а в България се разгаря църковно-националната борба и назряват революционните сили. Понякога тези нахвърляни ядовити мнения за Даскалов, доизясняват образа на големия патриот, изпреварил своето време и средата си. Тези противоречиви съобщения за него в писмата на съвременниците му могат само по-добре да осветлят моменти от неговата биография.

Не може да се приеме мнението за него, което се очертава в една нова публикация, която намира, че той не бил така тактичен и умерен като С. Филаретов, Ив. Денкоглу, 3. Княжески и Н. Палаузов, че изразявал рязко и категорично, темпераментно и неприкрито недоволство на българите от гръцкото духовенство и от позициите на руския Синод, който бранил фанариотите под предлог, че трябвало да се запази единството на православната църква. Като се изтъква, че негова статия предизвикала истински „скандал" и гневни отговори в руския печат, се допуска съществен пропуск - как откликва руският революционен авангард в подкрепа на Даскалов.

Както изтъква руският историк К. А. Поглубко, органът на руските революционни демократи „Съвременник“ в статията на А. Н. Пыпин се присъединява към тази оценка за положението в България, която дава своите публикации на страниците на руския печат българският студент X. Даскалов". „Разказите му - пише „Съвременник" рисуват печалното състояние на народа, потискан от двойно иго, от турци и гърци“.

Десетки години след смъртта му се изтъква значението на Даскалов и за началото на българската археология. Отбелязва се неговото ръководно място в развитието на музейното дело у нас като един от пионерите в изследванията на националното ни културно наследство преди Освобождението. Той се очертава и като изследовател, който открива и предоставя на науката каменни надписи от изключително важно значение за националната ни история и прави първите критични наблюдения на паметници на средновековната скулптура у нас.

В споменатите извори - в писма, документи и в печата са хроникирани често по дати неговите премествания от град на град - Букурещ, Одеса, през Цариград отново в Букурещ, Москва, Петербург, Москва, Търново, Петербург, Москва, Белград и отново Петербург, Свищов, Търново, Белград, отзован в Петербург и отпратен от Министерството на външните работи на руското царско правителство в далечния Бейрут, гдето намира смъртта си в края на 1863 г., наскоро след пристигането си. Напоследък се уточнява, че през 1859 г. той получава за лечение 150 рубли от Славянския комитет. През 1860 г. се споменава по-голяма парична помощ, отпусната на Даскалов - общо 325 рубли.

От месец май 1861 до януари 1862 г. той е назначен за помощник секретар в Азиатския департамент с месечна заплата 40 рубли. От януари 1862 г. до декември 1863 г. той е секретар в руското посолство в Белград.

Даскалов със своите обширни статии по българския въпрос в руския печат пръв заема борческа позиция. Те издават неговия удивително смел нрав и твърд характер. Неговият темперамент не е притъпен от условията и политическата обстановка при царизма, с която се съобразяват други български просветни и културни дейци, пребиваващи в Русия. И затова в полемиката, която се надига срещу тези негови статии, се намесват и някои българи. Но докато Сава Филаретов се произнася, че „статии като Даскаловата само пречат и връщат нещата назад", Любен Каравелов откликва положително в програмната си статия „Чем можно помочь болгарам".

 

(Следва)

 

Татяна Силяновска – Новикова

Сборник „Трявна“ /1982 г./

 

* Д-р Христо К. Даскалов е внук на хаджи Христо Х. Кънчев Даскалов /1750-1830 г./, построил Даскаловата къща в Трявна. Баба му е Бона Евстатиева Априлова /р. 1755/, сестра на Васил Априлов. Едно от десетте им деца, е хаджи Кънчо Х. Христов, бащата на д-р Христо К. Даскалов. Майка му се казвала Мария.