Въпросът за проституцията в България в края на XIX и началото на XX, отразен в медицинската преса

Въпросът за проституцията, нейното узаконяване и регламентиране е изключително актуален днес. /…/ След Освобождението „Строителите на съвременна България” също се вълнуват от тази тема. При това проблемите, споровете, аргументите удивително приличат на съвременните. Още първите здравни закони, приети в България, уреждат, макар и частично, въпросa за проституцията. Съгласно гражданските медицински закони, утвърдени през 1882 г. от княз Александър Батенберг, в задълженията на общинските лекари влиза и преглеждането на проститутките два пъти седмично и болните изпращат в болници за лечение. Това е потвърдено и доразвито и в Санитарния закон от 1889 г., в приетия през 1903 г. Закон за опазване на общественото здраве и в Правилника за правата и обязаностите на общинските лекари от 1904 г.

Въз основа на това през 80-те и 90-те години на XIX век Общинските съвети в градовете разработват и приемат правилници за проституцията, които регламентират записването и отписването на проститутките, дейността на публичните домове и техните съдържатели, медицинските прегледи на проститутките, наказанията, които се налагат в случай на неспазване на правилника и др. През 1888 г. е издаден Правилник за проституцията във Варна, през 1893 г. в София, през 1900 г. в Русе. Издаването на правилници в тези градове не е случайно. Това са най-големите градове в България, а Варна и Русе са и големи пристанищни центрове, което обуславя големия брой проститутки и публични къщи в тях.

При изработването на тези правилници се ползва европейския опит. През 1897 г. в сп. Медицински сборник д-р В. Е-в (точното име не може да се установи) публикува обширна статия “Исторически очерк за регламентацията на проституцията в Западна Европа”. В нея той проследява развитието на законите за проституцията в Европа от античността до края на XIX век. Наред с това авторът дава интересни сведения доколко са ефективни тези правилници. Посочва споровете, които се водят сред европейската общественост по въпроса за регламентацията на проституцията, като са се оформили две партии. Едната не вижда нищо анормално в проституцията и защитава сегашната система на контрол, а другата я заклеймява като най-голямо обществено зло.

Подобни дебати се водят и в България, най-вече между лекарите. Те са отразени в тогавашната медицинска преса. Това не е случайно. Лекарите са едни от най-интелигентните и обществено ангажирани личности. Завършили образованието си в европейските медицински университети, запознати с проблемите на проституцията, те не остават по-назад от европейските си колеги и пишат по този наболял обществен проблем. От друга страна проституцията се счита основен източник за разпространение на венерически болести – сифилис, бленорагия (гонорея – трипер), а това вече е чисто медицински проблем.

В българската медицинска преса въпросът за проституцията се разглежда в следните основни аспекти:

• За нейната регламентация и законово уреждане;

• Причини, които карат жените да проституират;

• Ролята на сводниците и как да бъдат наказвани;

• Уреждането на държавния надзор – регистрацията и записването на проститутките, кой има право да записва насила жени, които проституират;

• Как да се намали опасността от разпространение на венерически болести от проститутките;

• Къде да живеят проститутките – в публичните или в частните

си домове;

• Разработването на правилниците за публичните домове;

• За лекарският надзор над проститутките – да обхване всички, а не само тези от публичните домове и къде и как да се лекуват болните;

• За тайната проституция – коя е по-опасна – тайната или явната.

През 1885 г. д-р Борис Окс, в издавания от него в. „Здравие,” разглежда проституцията като основен източник за зараза със сифилис. Той посочва, че надзора върху проституцията се възлага на градските управления, които вземат от проститутките месечна такса в размер от 10 до 20 лв., а градските лекари са задължени да следят за здравето им, срещу което получават от 2 до 4 лв. за преглед. В същото време тези прегледи, дори и най-добросъвестните, не гарантират предпазването от венерически болести. Д-р Окс предлага следните мерки срещу проституцията: 1) нейното ограничаване само в големите градове, като счита че в малките градове и селата обществото има сили да се справи с проституцията, тъй като е запазило патриархалния си облик; 2) надзор от полицията и прегледи от лекари. Наред с това той посочва и средства за предпазване от зараза – мехлеми и най вече „мехюри” – кондоми.

Въпросът за проституцията през 90-те години на XIX век е отразен в сп. „Медицински сборник”, „Медицинска беседа”, „Медицински напредък”, „Списание на Софийското медицинско дружество” и др.

През 1896 г. в Медицински сборник е публикувана статистическа таблица за броя на явните и тайните проститутки в България през 1896 г. Макар и не съвсем точна, тази таблица дава ценни сведения за разпространението на този най-древен занаят в България в края на XIX в.

Според данните в нея общият брой на проститутките в България е 444, като 364 от тях са явни. Най-голям е броят им в София – 58, следван от Варна – 43, Пловдив – 35, Видин – 34, Русе – 28, Бургас – 26, Търново – 26. Най-много тайни проститутки има във Видин – 26 от 34.

Във възрастово отношение проститутките са разделени на три групи:

- от 15 до 20 г. – 40;

- от 20 до 30 г. – 335;

- от 30 до 40 г. – 89.

Тук статистиката едва ли е много точна, защото повечето от тях, по една или друга причина, са криели точните си години. Въпреки че лекарите настояват регистрацията им да става при възраст над 18 г., тук не е ясно колко от тях са над тази възраст.

Интерес представляват и данните за народността и поданството им. Въпреки че най-голям е броят на българките – 198, те са по-малко от половината от общия брой на проститутките. Това говори за все още съхранени морални ценности в българското общество. Сред

останалите народности най-голям е броят на туркините – 62, сръбкини – 46 и румънки – 41. Освен тях сред проститутките е имало немкини, маджарки, гъркини, еврейки, хърватки, чехкини, французойки, италианки. Макар и от различни народности, повечето имат българско поданство – 286. Голям е броят на проститутките с австрийско поданство, но трябва да се има предвид, че тогава Австро-Унгарската империя е обхващала голяма част от Централна Европа и Балканския полуостров и е включвала различни националности – маджари (унгарци), чехи, словаци, хървати, словенци и др.

В таблицата се посочват причините, които са накарали тези жени да проституират:

- По бедност – 158;

- По свое желание – 180;

- Излъгани – 97;

- Подир обезчестяване – 9.

Ако приемем, че тези данни са точни и проститутките са казали истината, основните причини са бедността, наивността и желанието за по-лесен и луксозен живот. Прави впечатление малкият брой на тези, които са започнали да проституират след обезчестяване. Много е вероятно, поради страх или други причини, проститутките да не са казали истината, защото тези данни се разминават с посочените по-долу сведения на д-р Б. Берон.

Д-р Богомил Берон е началник на кожно-венерологичното отделение в Александровска болница и един от най-активните автори, пишещи по въпросите за проституцията. Той пише в Медицински сборник, а опонентът му публикува в „Медицинска беседа”. Позициите им по почти всички въпроси са коренно противоположни.

В Медицински сборник от 1896 г. д-р Богомил Берон публикува “Проституцията и венерическите болести. Мерки за ограничението на венерическите болести”. Посочва, че сифилисът и бленорагията (гонорея, трипер) са сред най-големите врагове на човешкия род, убиващи детето в утробата, причина за безплодие, за много нещастия и смърт. Според него венерическите болести са силно разпространени в България сред всички слоеве на обществото. За това се съди само от личните наблюдения на практикуващите лекари, тъй като официална статистика няма. Всички научни дружества и конгреси посочват като главен извор за това проституцията. Това налага тя да се ограничи, чрез улесняване на женитбата, ограничаване на пиянството, подготовка на младежите за самостоятелен живот и разпространение на знания по половия въпрос и за опасността от венерически болести. Според автора е необходимо да се издават популярни брошури по тези въпроси.

Д-р Б. Берон посочва основните причини, които карат жените да проституират, като цитира официалните резултати от направено проучване сред 218 проститутки, предоставени от директора на Гражданската санитарна дирекция д-р Г. Золотович.

• Бедност - 64

• Без особени причини - 55

• Чрез измама - 32

• След обезчестяване - 21

• По семейни причини - 13

• Защото били продадени - 6

• Глупост, за удоволствие и др. - 27

Според автора тези отговори не съответстват напълно на истината. Основната причина е леността, луксът и стремежът към подражание. Затова е нужно възпитание на децата. Факторът, който играе главна роля, е сводничеството. В наказателния закон е предвиден затвор от 3 месеца до 2 години за свеждане към блудство на девойка, за която сводникът знае, че е мома. Според автора текстът в закона трябва да се промени и се отнася за жена, която не е записана в списъка на блудниците. Той смята, че така ще се ограничи полето за действие на сводниците и ще се принудят тайните проститутки да се регистрират и поставят под лекарски контрол.

За да се ограничи разпространението на венерическите болести, проституцията трябва да се постави под държавен надзор и проститутките да се преглеждат от лекар. Уреждането на държавния надзор се състои в записване, определяне на жилището, лекарски надзор и лечение на блудниците.

Поставя се въпросът за записването на проститутките и кой има право за насилствено им записване, как да става доказването, че една жена е блудница, за да не възникват произволи. Авторът счита, че доказването за едно лице, че блудства трябва да става със съдебно решение.

Другият въпрос е за публичните домове. Къде да живеят проститутките – в къщите си или в публичните домове. Необходимо е да се разработят правила за публичните домове и за тези, които живеят в домовете си. За тайната проституция да има наказания.

Сериозен е и въпросът за лекарския надзор над проститутките. Необходимо е да се обхванат всички – и тайните и явните. Според д-р Богомил Берон в някои от градовете таксата, която проститутките плащат за преглед на лекарите, е много висока и никоя тайна проститутка няма да се постави доброволно под лекарски контрол. Затова, според автора, тези прегледи трябва да са безплатни, а лекарите да получават възнаграждението си от общината. Заболелите от някоя венерическа или прилепчива болест проститутки да се изпращат непременно в болница. Лечението им да става отделно от другите болни и да е безплатно.

Друга група лекари застават на противоположна позиция, обявяват се против узаконяването на проституцията и за закриване на публичните домове.

В „Медицинска беседа” през 1896 г. излиза статията „Няколко думи за проституцията у нас”. Публикацията не е подписана, но това е уводна статия, писана от главния редактор на списанието д-р Теодоси Витанов. Написана е в отговор на статия във варненския в. “Странджа”, озаглавена “Варненската проституция и д-р Гълъбов”, където варненският лекар е обвинен за голямото разпространение на венерическите болести, защото не преглеждал съвестно проститутките. Обявявайки се в защита на своя колега, авторът в “Медицинска беседа” заявява, че и най-добросъвестните прегледи не могат да дадат гаранция, че ще се спре заразата. Според него проституцията е ужасно зло, което разрушава семейството и е източник на зарази и венерически болести. Тя е необходима само за развратниците, сводниците, съдържателите на ханове и публични къщи, които получават богато възнаграждение и затова трябва да се забрани.

Д-р Витанов се обявява за закриване на публичните къщи, защото с “унищожаване на гнездата на разврата, ще се унищожат и последствията му”.

В друга публикация в „Медицинска беседа”, критикувайки възгледите на д-р Богомил Берон, той отново се обявява за забрана на проституцията. Сравнява я с престъпления като кражба, убийство и др. и казва „Нека държавата определи известни места, гдето може да се краде, убива и обезчестява свободно и безнаказано под охраната на полицията и лекарите!” (10, с. 131) Престъпленията според него ще се намалят и унищожат само чрез възпитание. Затова е нужно да се забранят публичните къщи, които развращават младото поколение. Според автора има три форми на любов – свободна любов, тайна и явна проституция.

Явната проституция е в публичните къщи. В тях мъжете и жените губят човешкия си образ. Те са място за леност, пиянство, разврат и разпространение на венерически болести. Затова тя е източник за разврат в обществото.

Според д-р Т. Витанов тайната проституция е по-малко опасна от явната и по-малко се заразяват от венерически болести, докато в публичните домове, дори и контролирани от лекарите, се разпространяват зарази. Освен това тайната проститутка не е загубена за обществото, защото това за нея е само временна работа. При тайната проституция мъжът не губи човешкия си образ, дори смятал това за любов, защото не знаел, че тя се продава и на другиго. Според автора, за да се унищожи проституцията, трябва да се покровителства свободната любов. Това е “оная взаимна любов между мъжа и жената, която се развива между тях временно, без определен срок и без особени някакви връзки, т.е. такава любов, която те могат да прекъснат когато пожелаят. Ето тази любов трябва да се покровителствува от законите, или поне да не се преследва”. (10, с. 140). Не винаги законният брак е нравствен, а незаконното съжителство понякога е много по-нравствено. Затова намаляването на проституцията може да стане чрез свободната любов, която ще замести с време и тайната проституция, а публичните къщи не трябва да съществуват.

Става ясно, че и в България сред лекарите се оформят две партии по въпросите на проституцията. Едната е на регламентистите, които са за узаконяването и контролирането на проституцията, а другата е на аболиционистите, които се обявяват против регламентацията. Те считат, че регламентацията обвинява и опозорява единствено жената, а не държи сметка на мъжете. Освен това не допринася за намаляване на венерическите болести.

Този спор намира отражение в решенията, които държавните и общински власти вземат по въпросите на проституцията. В някои от градовете проституцията е регламентирана с правилник, а в други публичните къщи са забранени.

В публикация в „Медицинска беседа” от юли 1899 г. д-р Т. Витанов съобщава, че в София публичните къщи били закрити по разпореждане на министъра на вътрешните работи. В статията той приветства това решение и настоява това да стане във всички градове и “да се остави всеки да удовлетворява половите си потребности, както той намери за добре, като сам промишлява за последствията от тайния разврат и за болестите, които могат да го сполетят”. (11, с. 579)

На друго мнение са членовете на Българското лекарско дружество в София. През 1901 г. те приемат “Мерки против сифилиса в България”, сред които е регламентацията на проституцията, която включва:

1. Записване в списъците – То трябва да става при доказано проституиране, жената да е по-възрастна от 18 г. и записаната да може да бъде заличена, ако докаже, че иска да се върне към честния живот.

2. Преглеждането на проститутките да е безплатно.

3. Записването и преглеждането на проститутките да става по определен образец.

4. Лечението на проститутките да е безплатно.

5. С регламентацията не се гарантира незаразителността на

проституцията.

6. Трябва да се приеме, че слугите дават голям процент в рекрутирането на проститутките в България. (12, с. 181)

През 1904 г. специална комисия под председателството на д-р Стамболски е натоварена да проучи въпроса и да изготви проекто- правилник за проституцията в България. Публикуван в печата, този

проект предизвиква много спорове и е отхвърлен като нещо отживяло, “остаряло и мухлясало”. (13, с. 458) След критиките проектът е преработен от комисията и през 1905 г. Върховният медицински съвет приема “Законопроект за ограничение разпространението на венерическите болести чрез проституцията”. (13, с. 459). Той регламентира проституцията, като предоставя надзора на общинските власти и техните санитарно-полицейски органи. Тайната проституция се забранява. Всяка проститутка се записва в особен регистър, като се забранява записването на лица под 21 годишна възраст. Отварянето и съществуването на публичните домове става само с разрешението на местната общинска власт. Забранява се сводничеството, като наказанието е затвор от 3 месеца до 2 години. Всяка проститутка подлежи на редовен медицински преглед, а заболелите от венерически болести се лекуват задължително в болница. (14, с. 518–519)

Този законопроект е критикуван от д-р Т. Витанов. Като представител на аболиционистичното направление той е против регламентацията на проституцията. В статията си “Мъчно разрешими задачи. Борба с венерическите болести” той проследява дебатите, които се водят в комисията. Става ясно, че повечето от членовете ѝ нямат твърдо и непоколебимо мнение по въпроса и в хода на самите дебати променят позицията си. Те се страхуват от уреждането на проституцията със закон и искат това да стане само с правилник, защото, според тях, така само се регулира, но не се узаконява това обществено зло. Според д-р Витанов всяко регулиране е на практика узаконяване на проституцията. Нито събраните статистически данни, нито теоретичните разсъждения могат да оправдаят регламентацията. Тя не гарантира по-малкото разпространение на венерическите болести и не води до опазване на народното здраве и на морала. Дори напротив, според него, “тази покровителствена система на търговия с невежествени и беззащитни млади момичета покровителства грубите инстинкти на населението, способства, за да се развива в него алкохолизма, който действа развращающе на младежта и губи бъдещето на страната”. Той подчертава, че е безсмислено да се преследват, затварят и лекуват проститутките, а да се оставят свободни стотици хиляди мъже, болни от сифилис и трипер, да разпространяват заразата. (14, с. 525)

Д-р Т. Витанов предлага следните мерки за борба с проституцията:

1. Думата проституция да се изхвърли от наказателния кодекс, а да се говори само за мъже и жени, които нарушават морала;

2. Да се наказва всякакъв вид сводничество със затвор и глоба;

3. Да се покровителства жената като до 21 г. възраст се счита за

малолетна;

4. Да се наказват с глоба и затвор всички, които знаят, че са болни от венерически болести и предават болестта на други;

5. Да се преследва строго разврата в публичните заведения и се наказват съдържателите;

6. Да се признае гражданския брак;

7. Да се признават незаконнородените деца наравно със законнородените като наследници на баща си;

8. Да се търси бащата на незаконно роденото дете. (14, с. 526)

От тази публикация разбираме, че д-р Богомил Берон е променил позициите си и вече не е краен привърженик на регламентацията. През следващите години той участва в много международни конференции, на които се обсъждат въпросите на проституцията и венерическите болести. Станал професор в новосъздадения през 1918 г. Медицински факултет на Софийския университет, ръководител на катедрата по кожно-венерологични болести и директор на Университетската клиника по кожни и венерични болести, той е един от най-дейните автори, познаващ добре тази материя.

В доклада си пред Върховния медицински съвет „За венерическите болести в България и дейността на конференцията на източноевропейските дружества „Червен кръст“ в Прага от 5–10 дек. 1921 г.“ проф. Б. Берон проследява накратко развитието на въпроса за проституцията в България. Той посочва, че в България проституцията е регламентирана, но преобладаващото мнение в обществото и сред лекарите е, че „регламентацията трябва да се премахне, като се замени с общи мероприятия за опазване на морала, мероприятия по профилактиката и лечението, засягащи и двата пола, мероприятия, насочени към намаление причините за предлагането и търсенето в продажния разврат, както и даването пълна възможност за лесно клинично и лабораторно изследване и лечение на болните проститутки”. (15, с. 195) В резултат на тези настроения публичните домове в 9 града на страната са закрити, а са останали само в 4 града. (15, с. 194)

След това проф. Берон се спира на работата на международната конференция и посочва решенията, които са взети. Според участниците най-добрите мерки са поучаването на населението, възпитанието на младите, личната профилактика и задължителното и рационалното лекуване на болните. Посочва се, че регламентацията на проституцията трябва да бъде заменена със закон за венеричните болести, в който мъжът и жената са поставени на равни начала. В него трябва да се съдържат мерки, които засягат основните причини за проституцията и защитават жената от посегателствата на мъжа (15, с. 195–197).

Самият проф. Берон счита, че регламентацията трябва да се премахне, защото тя не е допринесла нищо за намаляване на венерическите болести и да се замени с посочените вече мероприятия (15, с. 197).

От изложеното дотук можем да направим следните изводи:

• Въпросът за проституцията е от изключително значение за всяко общество. Българските лекари в края на XIX и началото на XX век се интересуват от него, като основен фактор за разпространение на венерическите болести. Получили образованието си в Медицинските университети в Европа и Русия, те не се различават в своите становища от европейските си колеги.

• Представителите и на двете оформили се партии считат проституцията за обществено зло, но предлагат различни мерки за решението му и за справянето с венерическите болести.

• През 80-те, 90-те г. на XIX век надделява мнението за законово уреждане и регламентиране на проституцията. От една страна такава е европейската тенденция по това време, но от друга това е израз на стремежа на една млада държава да изгради своето законодателство и урегулира всички обществено значими проблеми.

• В началото на XX век натрупаният неуспешен опит за справяне с венерическите болести и новите европейски тенденции налагат постепенно премахването на държавната регламентация.

• Посочвайки проституцията като основен източник за разпространение на венерическите болести, българските лекари се стремят чрез публикации да повишат здравната и хигиенна култура на населението. Наблягат на профилактиката и предпазването от венерически болести, тъй като лечението им е много трудно и скъпо.

 

 

Тодорка Стоянова

Из сборника на ЕМО „Етър“ - „Еротичното в историята“, т. 1, 2009 г.

 

* Докладът се публикува с известни съкращения

 

** По сведения от възрастни тревненци и в Трявна е имало публични домове. Единият от тях се е намирал в близост до къщата на Петко Р. Славейков на Старинната улица. Дали става въпрос за емблематичния хотел „Принц Борис“, само може да гадаем… 

*** Снимката е илюстративна. "В салона на улица Мулен", 1895 г. Худ. Анри дьо Тулуз-Лотрек