Гора зелена, вода студена. Част III

Късовци се заправило после, там имало един дядо Късю, и едни айдутя скрили злато и му казали да го не бута. А той избил сичките и зел златото... Там горе е Бърдаре /* Бърдари/, там нема никой сега, празно е, но има много дрен, та бърдарете правят бърда от тоя дрен... А под Мъхченица, там пък имал колиба дядо Йови и от него дошло името на ябълката - йововка. Дребна, но сладка и много трае таз ябълка... И колибите са Йововци... А под Мъхченица бил и руският лагер, русняците оттам напнали да идат на Бедек през Турската война...

... И от тая война дядо Косю се откачи и започна да разправя за своята война, за Сърбия и сръбското пленничество. Как били в Кральево, и били цела рота, и имали ротен командир сърбин. Как строили мостове. Имало едни, мъчели се да строят, а не могат. Били от Айтошко някъде и с дърводелство не се занимавали. Та се обадих: тая не ще да стане така, току дай, господин капитан, аз... За час ще поставя кюприю, най-много час и пол. Избрах си пет човека, с мене - шест. Дай секирата сега - тя нащърбена, дръжката ѝ не държи, та я сменихме с друга от склада. Добре, ама артелчикът не дава, и капитанът дойде с пистолет запънат, не го стреля, само го мушна така с пистолета и оня полетя. Направихме кюприю за час и двайсет минути. Капитанът каза ние само с това да се занимаваме - с мостове, и нищо друго. Колиба една намерихме, в нея ще живееме, накладохме огън на средата.

Само че нема врата, и прозорец нема, та изплетохме от върба и

царевина, а прозорецът остана така - да излиза пушекът и да се проветрява. Така заживяхме. То есента това. А ние кроиме да бегаме.

Едни се опитаха да бегат, но се върнаха. И тогава застреляха един Маню. Казвах му на Маня аз: така не става тая, тряба да се подготви хубаво. А той не се подготвил. И като се върнаха, Маню напред върви, часовоят стреля и го утрепва. Заровиха го сърбите, но го заровиха плитко и краката му стърчат. Та рекох на капитана: „Господин капитан, да земем да го заровим по-дълбоко, че кучетата ще го извлекат".

„Добре". И го заровихме по-дълбоко. Ама и ние се гласим да бегаме...

Там жените ходят на пазарен ден до града, носят царевично брашно и по някой хляб, и продават, и гледат да се любят с някого, та да изкарат някой лев, после се връщат. Та зех от една жена десетина кила брашно и го изпекох. Изпекох една питка най-напред, тя се напълни с пепел. Цъ, не така, така не става... Втората питка другояче. Подложих две керемидки под нея, керемидките там плоски и равни, не като нашите. И така се опекоха питките. Рекох на другарите си, те старци повечето, рекох кой каквото има - да продава, за да купува брашно и да не носи тежък багаж. Дядо Станчо имаше един, напълнил си торбата с ленени пердета. Рекох: „Да ги хвърлиш сега, да не ги хвърлиш по пътя. Че България е делече и много дни път има до нея, и ядене тряба, и тряба да вървим все през планина, докато стигнем".

Дядо Станчо разузна къде може да минем реката Ибър. То мостът разрушен, но релсите на дековилката останали, само хлътнали до старите основи на моста. По релсите минахме. И само нощем се движим, денем денуваме. На едно място едни овчарчета щяха да направят беля. Видяха ни и ни издадоха в селото - имаше близо село. Ние денуваме в един мешелик, и там ни видяха тия овчарчета, те прескачат един огън. И викам едного от тях. „Не сакам", казва. Видяхме го, че се сбързи накъде село. Ние, какво - треба да вървим. Па то заваля. Старец един гледаме под едни листници, стои и дреме. Минаваме уж тихо, ама една овца си разтърси звънеца и старецът се събуди. Разправям му аз, че сме бугари. И че се връщаме от рат, от война демек. А той: „Лошо е това рат, казва, много лоша работа е това рат". Това съм запомнил от тоя старец.

А на едно място един със секира храни овци, па едно яре се завъртя около нас и не можахме да го отпъдим. Та тогава доде потеря. Едно младо момче пляка с пищов, моите старци избягаха и аз останах сам. Обяснявам на момчето, че сме сърби, бях понаучил сръбски. Че сме били пленници у Бугария и затова сме с бугарски дрехи. Били сме на комисия и сега си отиваме у Пиротско. И се откачих. Та така, девет дни и девет нощи бегахме до границата...

А след войната одех кърджия по Бургашко, Малкотърновско, Русенско, Чирпанско... Навсякъде. Разнасяхме ябълки, сливи, дървен матрял, по панаирите и пазарите. Ама си гледам и землоделието. Бях и дюлгерин някоя година, ама не ме влече. Та се оставих. А синът строител. Сега е в Пампорово, ще правят нещо там... не ги знам какво ще правят, ама ми се види, че като за курортисти зданията ще правят. Бях при него в Пловдив, ама не ми арекса - смърдеш много в тоя град и ще ме потъпкат колята...

... Слънцето отново грее топло. Ето я горялата бахчия - някой овчар рекъл да подпали сухата ланска трева, тя пламнала цялата, огънят олизал баира, че и гората закачил малко. Някъде реве магаре. Някъде в гората чука кълвач. Тънко бръмчат събудили се насекоми. Ябълките напъпват вече. В дерето се белее стара преспа. Белеят се цъфнали сливи, ромолят поточета - буйни, бистри, снежни. Вятър шумоли в гората или шумоли големият поток в дъното на дерето. Птичета подсвиркват, лалета избуяли в бахчите, тревата тръгва вече. В гората лумка дебело овчи звънец. Овците се подадоха из храстите, погледаха смаяни, па изведнъж се юрнаха назад. Звънецът тежко и бързо залумка. Нещо ги подплаши. Отидоха, та се не видоха.

Топло, слънчево, тихо време, заслушано в себе си.

Пролет.

В Бърдаре няма никой. Порутени къщи, покриви, оръфани от ветровете, керемидите попадали от краищата на покривите. Чешмата си тече, както текла някога, както текла винаги - но няма кого да пои.

Из водата ѝ в коритото, и вън от коритото се провлекли зелените коси на жабуняк. Калдъръмът на уличките изровен, подгизнал, заръждавял - няма цървули, ни копита с подкови да го лъскат. Викнеш - и селото кънти на кухо. Животът изтекъл. Като порой, по двата склона на вододела, обязден от селото.

Мъхченица се пада сега малко на юг. И е близо, през един баир, през меките ливади, чиято трева сега покарва, през редките дъбаци, които още не са хвърлили ланската шума; през потоците и малките нивки, където тук-там излезли хора и нещо чоплят там, наведени. Един дядо и една баба сеят картофи. Питам дядото къде тука по тия места е бил руският лагер. Е там, под върха, сочи старчето – едно дребничко, смръждено, чернокосо старче. „Там, казва, в планината. Искали русняците да минат през Бедек и дядо ги водел. Моят дядо, казва. Добре, ама оттам вардят черкези. А русняците били малко и почнали да обикалят върха. Все обикаляли, та да се гледат като по-много. И там, оттатък, се почнал тогаз един бой - и много черкез се изклало там. Та затова му казваме на това място Закланите. А дядо ми почнали да го викат Московеца. И фамилията ни станала Московски, и така останала. Та досега. И мене сега ме викат така, Къню Московски...".

Под нас е Йововци, малкото колибарско селце, свито под Мъхченица. Сянката на върха вече лази към него, скоро ще го похлупи. Слънцето си отива. Петел се прозява там дълго и заспало. Хора не се меркат. Те са по нивите сега, пръснати из горите и баирите, копаят и садят, зажаднели да се поразмърдат малко след цяла зима клечене около зиданите печки.

Надолу. Потокът е път. Цоневци са други колиби. Един човек реже и връзва малинови храсти. Има ли вода за пиене наблизо бе, човече? Има, има... И се разговаряме с човека. Неговият бабалък имал двеста декара имот - гори, ливади и ниви. Чорбаджия човек. И той щял да стане чорбаджия. Но взели комунистите властта - и взели чорбаджилъка, взели горите, а земята отишла в текезесе...

Вечерта чакаме рейса за Стокето. Беше откарал работниците нагоре из колибите по реката и трябваше да се върне вече. Чакаме го в пивничката до спирката и пием бира. Беше горещо през деня, горещината още стои и ражда жажда. Пием си бирата с човека на масата. Откъде си, що си... Той пенсионер - възрастен, но не стар. Е, какъв си такъв пенсионер? Ами че такъв. Работил сума ти години на мина „Лъв". Ама не хванал много силикоза. Малко закачил. „Много мои другаре изгинаха - казва. - Имаше и млади." Бил в някой санаториум - в Родопите някъде, и гледал как умира един силикозен млад мъж. Ударник бил. „Като умря, казва, дроба му с тесла да удряш - не мож отчупи нищо от него. Толкоз твърдо нещо е това силикозата. Не дай си боже да те нагази". А кога правили едно време линията тука, през Балкана - всички, дето я правили, изгаснали от таз работа...

Беше тясно в пивничката, две-три масички само, и те отрупани с народ. Хората чакаха рейса или просто бяха надошли от околните колиби да се повидят и побъбрят. Дойде един бригадир от дезесето - як младеж с мъхесто светло лице, седна и тупна на масата чантата си. Свали и капата си - тупна и нея на масата. „С циганин да си имаш работа", вика... „Що бе, к'во е станало?" - обадиха се от масите. „К'во... те това! Нали сме зели цигани за овчари... На едного все разправям да не пуска овците в люцерната - и все ги пуска. Овчар, кога е човек, ама аслъ овчар, от стадо ще надои по петдесет кила мляко. А циганинът от стойдвайс овци - три кила. Циганин стока не е гледал. Все пуска овците в люцерната, а люцерната сега покарва, ще я стъпчат овците. Акт ще му съставя. Ама това ме е, че ще земе после тая жена да бега, че по-лошо."

Отгоре забуча и пред вратата се белна светлина. Автобусът слизаше от колибите.

... Другият ден - и той излезе топъл, слънчев и ласкав. Мъхченица беше накривила своя кривоклюнест фригийски калпак, под който още живееха предания за казаците и мустакатите руски солдати на генерал Мирски, минали оттук, за да се спуснат към Шейновското поле. По обрасналите окопи и биваци тревата още стоеше пролетно избеляла и суха, но отдолу избиваше нова. Поляните почваха да тъмнеят от зеленина, която тръгваше сега. Габърите пуснаха още малко навън мъхнатите си зелени листенца. Потоците заклокочиха по-буйно. Цъфналите сливи се белееха като преспи - и преспите засипали целия Балкан. Цъфналите дренове просто светеха. И цялата планина бе омекнала, сякаш бе се разнежила и тихо празнуваше празника на новата си пролет, която заливаше всичко старо и почерняло. И всичко старо чемрееше в краката ѝ - като стара, опадала, сплъстена, шумяща шума, от която се правеше младата, крехката сега... Април бе духнал в горите.

 

 

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

 

* Снимки: Жоро Хаджиев

Стара къща в Йововци

Къща в кв. Късовци

Къща в кв. Късовци