Гора зелена, вода студена. Част II

...Там долу, дето реките се стичат и събират, и правят сток - мястото се казва Стокето. И селото се казва така. Село от три къщи. На изток е Нейкоци /* Нейковци/, а нагоре по рекичката са други колиби. Седим в сладкарницата с пълномощника на Нейкоци. Дали му зор на човека от дезесе да намери днеска непременно човек за пъдар. Че няма за кога, пролетта напъва здраво, а пъдар трябва. И пълномощникът се чуди към кого да се обърне. Минава по пътя един старец, кара с каручката мляко от някой краварник. Спира каручката отвън и влиза в сладкарницата – да вземе една вафла и някакво питие, на чието стъкло пише, че помагало за покарването на коса; за гладка кожа и тонус... „Това ми е лекарството мене, казва старецът, по-добре ми е, като го пия..." „А, дедо Дамяне, ставаш ли каил да станеш пъдарин?" - пита го Тотю, пълномощникът.

„Цъ! - отговаря дядо Дамян. - Не ставам. Не ми треба! Имам си служба. Добре си ми е така. Сичко съм бил, ама пъдар не ща. Едно време, като правехме линията през тоя Балкан, преди шеесе години, седемдесе... бехме бочета - момчета чирачета, и ходехме с инжинера. Беше акордантин на тунелите тоя инжинер. Хърватин един - ама пиян, лют, луд... носеше си манерка с ракия, на кобура закачена. Та с него ходехме. По Коледа плащаха и отидохме в кръчмата, дядо Димо беше тогаз кръчмар, и хърватинът почна да се закача с тогоз-оногоз. Като захапе некого за косата - и космите остават в устата му. После отидохме по седенки, зели сме едни книжни фенери да си светим. Ама некой угаси фенерите, хърватинът извика нещо в тъмното и се задави. Кога отидохме да го видим, намираме го паднал в снега и бере душа, до него снегът потъмнял от кръв. Беха го намушкали на единаесе места... Не можахме да видим кой го намушкал и тая работа така си остана, и досега не се разбра кой го уби... Ама беше лош, пиян човек тоя инжинер. Веднъж беше хвърлил едно дете във фурната и го изгорил... Това е светът. Невярна работа, лъжовна. Хай останете си... А пъдар не ща, Тотю. Има по-млади, беки кандисат...".

И дядо Дамян отиде при кончето, което го чакаше на пътя търпеливо. И пак го поведе, и гюмовете в каручката задрънчаха надолу по пътя.

С Тотю ще вървим да ценяваме пъдар. В Драгнеци /* Драгневци/ се отбихме при дядо Кънчо да го видим. Вън се е пролет пукнала, а старецът седи сам в стаицата си, дреме. Като ни видя - зарадва се, оживи се. „Виж какво нещо е - каза дядо Кънчо. - Едно време имаше тука едни старци, таквиз като мене. Събрали се долу при ковачницата, пушат чибуците и си приказват. И викат на нас, младите: „Ей, какво знаете вий!... Ще додат времена, на власт ще додат чучулигите...". Тъй викаха. И вярно. Кара-вара - доде тоз строй...

Мъчно ми'й, дедо, желно ми'й за тез млади години – фръкнаха като гадини. Де е Ботев, де е Левски, де'й Караджата - алал му кажи на душата.

Дядо Кънчо бил гъдулар на млади години. Гъдулката му още стои, на нея нарисуван Караджата с дългата пушка. И кавал има старецът, кавал с костени гривни по двата края. Но няма кой да свири на кавала и гъдулката, младите сега гледат други работи, не гледат свирки и свирни. Тъй дошло времето. А едно време кавалът и гъдулката изсвирили стотина-двеста сватби. Докато умряла бабичката. След туй млъкнали...

... Пъдар ни трябва. Тотю търси пъдар, но в тая махала няма човек за такава работа. И слизаме до пътя, там има някаква кръчма, била по-рано обор на дезесе. Няколко души пият бира и си почиват. Орачи. Докарали конете на реката да пият вода и да си поотпочинат. После пак ще орат. Орат горе, на Брежниците, една нива за картофи. С Тотю продължаваме по пътя за Брежниците и настигаме две бабички, задянали тежки цедила на гръб. „Бабо Гано, ти ли си ма? - вика Тотю на едната. - Какво си се натоварила така?...". „Картофи, картофи са това, Тотьооо, доде време пак да сеем картофи...".

Дай, бабо, да ти помогнем. Нагоре е стръмно, баир, гора от овошки. В гората са колибите. И от благодарност, че сме ѝ помогнали, бабата ни води вкъщи да черпи. Сама живее бабата. Те, живеем, мъчим се... Първият ѝ мъж починал. Е снимката с двамата. Баба Гана е млада и хубава невеста, издокарана и начервена от фотографа. А е и друга снимка, порцеланова и елипсовидна, със златна околошка - нея бабата си приготвила за гроб...

Някъде в Брежниците се таи бъдещият пъдар. Но не го знаем кой е, а и той не знае. Ще го намерим... Междувременно Тотю разговаря с хора от селото за новия водопровод, който ще докарва водата тук с помпа. Тръбите приготвени, но някои разграбили част от тръбите да си прекарват вода из дворовете. „Ще видиме ние тая!..." - казва Тотю. После той говори с един еднорък, бай Иван, придумва го да стане пъдар. „Трябва ми, казва, някой с малка пенсия, та с пъдарлъка да си докарва до 70-80 лева." Но бай Иван не иска да си прави омразлъци с хората. „Не ща", казва той и размахва чоканчето на безпръстата си ръка. Едно време, като се върнал от войниклъка, хвърлил бомба за риба. Бомбата сам си направил, тя избухнала в ръцете му и отнесла дясната му китка. Но това не му пречи много. Свикнал. Даже на лов ходи. Ами как държи пушката? Ами така... с лявата ръка. А с дясната я подпира като дръвце...

„Пъдар не ща - заключава бай Иван. - Виж, питай Борката, Борката може да се съгласи...".

Борката живее далече, къщата му сама над един дол, гледа в дола. А от другата страна на дола има друга къща - и тя в дола гледа. Но нищо не вижда, защото е празна.

- Боркааа!...

- Аааа! - Това е женски глас.

- Викай Борката ма! ...

И Борката идва.

- Е те ме, оти съм ти бе?

- Магарето оти го викат... - обяснява Тотю.

- Ама магарето знае и да рита - отвръща Борката, като криви глава. И двамата се спазаряват за пъдарлъка. Борката скланя, но поставя условия. Той и по-рано бил пъдарин, брал ядове с хората – актове съставял, строго държал и прочее. Та трябва да му е ясно какво може и какво не може. Нали тъй? Наспоред мене, ако си пъдар - барем да бъдеш пъдар как тряба! Нали тъй.

- Тъй. От утре си назначен. От днеска даже! Ще обикаляш. Като поискаш отпуска - може. Не е като по-рано...

- А дърва ще можем ли да си наберем наесен? - интересува се Борката.

- Може. И дърва ще си набереш...

Пазарлъкът е готов. Стопанката донася ябълки и ракия да го полеем. Но като вижда, че налитаме повече на ябълките - донася още ябълки.

Небето се заоблачило с тънки прозрачни облаци, но не е студено. Слънцето преди това приличаше, може да вали. Сливите по припеците цъфнали. Другите се канят да цъфтят, пъпките им се белнали, разпукнали са се и само чакат мъничко още да се отмрътви времето...

... Като избягали от север, дошли тъдява и се заселили на орището на Стокето. Добре, ама имали много овци и търсели пасища, та отишли по-нагоре...

Мъхченица е острият връх на запад, оттам идват потоците и се стичат надолу към Стокето. Край потоците се отваря долина, пълна с колиби. Седим с дядо Косю на тревата и той говори как се заправили тия колиби. От дядо си Косю слушал тия работи - и дядо му се казвал Косю, и умрял преди шеесет години на сто и петнайсет години.

... Отишли по-нагоре по реката; стигнали до едно място. Ама дошла турска война, минала през селото, мъжете ги немало, войниците омаскарили жените и си заминали. Та пак местили селото още по-нагоре, дето е сега. По на закътано и настрана от пътища.

 

 

(Следва)

 

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

Драгневци
Снимка: Стилиян Стоянов

Драгневци
Снимка: Стилиян Стоянов

Драгневци
Снимка: Стилиян Стоянов

Драгневци
Снимка: Стилиян Стоянов

Драгневци
Снимка: Стилиян Стоянов

Църквата "Св. Димитър" в кв. Нейковци
Снимка: Жоро Хаджиев