Гора зелена, вода студена. Част I

Сега и там е навалял сняг...

Бях по тия места, когато дебелият лански сняг стоеше овлъгнал и се топеше, потоците разбутваха ледени окови и надигаха ропот, отвред шурнали води, понесли пресния мирис на букова шума и кокичета. Дряновете по припеците тъкмо се канеха да цъфтят.

После пак - когато тревите се бяха раззеленили вече, а крушите и сливите бухнали в пълен цвят, ябълките - готови да бухнат и те. Тогава пак беше посипал снежец - щърков, мимолетен и хрупащ. И някъде в снеговете и крушите цял ден кукаше кукувица.

И пак - в разгара на лятото, когато зрееха ягодите, ония - горските, дето като ги пипнеш, се ронят и са много сладки. Кукувиците се бяха загубили вече и не се чуваха, те траят до коситба - както казват местните старци. А старците, колкото ги има, плъзнали по коситба.

Вързали бели кърпи на бели глави - маат ония коси, хвърчи оная трева, свирят като ковашки мехове ония ми ти старешки гърди. Агале-агале, зор нема, откосът е от сянка до сянка - така го нагласили старците, със сенки по двата края. Там, под сенките, си разправят стари истории за разбойници или скрити иманета, руски ботуши, пълни със злато и заровени някъде си... На помощ на дезесетата бяха надошли млади герловски хора - с всякакви занаяти, но през лятото оставяха всички занаяти и подемаха обичая на дедите: да ходят на коситба. Не бяха някакви снажни, но бяха млади и им спореше. Те бързаха да заметат повече място с косите (на декар им се плащаше), та косяха високо и лошо. Но нямаше кой да им придирва, защото тревата и без тях си отиваше. И вредом се носеше мирис на завехващи треви, които стават сено, и на зреещи жита, където ги има.

После лятото неусетно мина билото си и навали отвъд. Старците пак се размърдаха да берат джанките, сетне и сините сливи - за ракия. Дренките се събаряха като градушка, никому ненужна. Черните косове дообираха крушите, ненужни и те. Последни втасаха ябълките. Ябълки от всякакви вери, те и след беритбата се понамирват из клоните за баберкуване, май чак до нови...

Дивен край. Ни е балкан като балкан, ни е поле. Такова едно баиресто място - ту дол, ту рът, зелени гори, все малки, но много и

пръснати, зелени поляни, зелени лъки. От всяка пазва на гората бълбучи вода, лед-ледена и като сълза бистра. И у всяко глухо усое, у всеки припек и дол, и рът, всред горите и поляните е постървена плявата на тукашните селца. Махалички и колиби, по къщици с плочени покриви, лишясали и нахлупени като овехтели капи връз главите на къщиците, обвити в зелено, скрити в зеленото. Особено зелена е тревата на бахчите, овощните градини до къщите – такава чиста, сресана, такава сочна и лъскава, салата да правиш от нея.

Зелен край, всичко му зелено, и весел като всяко зелено. Чуден край. Меко очертан, няма нищо остро и насечено. Невероятен като приказка или като място, дето би могло да се развива действието на детски приказки. Никъде у нас няма такъв...

Едно му лошото: тъжен край е тоя, въпреки веселото на зеленината му. Крее и умира. Младите отдавна избягаха по градищата. Тук са останали само дядовците и бабите, припичат се край зидовете. А и те не всичките са останали. Па и тия, които са останали, капят един по един, отиват си. Има цели колиби мъртви вече. Други едва се крепят на патерици. И се чудят какво им стана на младите, кой гявол им духна под опашките, та побегнаха така изведнъж. Ясно е какво бе станало: заводите по градовете, удобствата на градския живот ги грабнаха като магнит. Младите викат и старците при себе си. Някои отиват. Други отиват за зиме, а лете се връщат като стари щъркове и като щъркове пак влачат клечки и мъх към запустелите гнезда. Трети здраво се държат за колибите, не мърдат от тях ни зиме, ни лете. Мило им за родните зелени гнезда. Но и те заминават полека-лека, отиват си, довършват се. А тъй като бабите не умеят да раждат деца - довършва се и краят, опустява. Това му е тъжното. Иначе къщиците си стоят здрави и читави, нищо им няма. Наоколо така слънчево, така гергьовски ликуващо буят тревите и горите. Като че стопаните са някъде наблизо по работа и довечера ще се върнат. Калдъръмите на малките улички, с улами, прави като опнат конец, майсторски наредени камъче по камъче, всяко камъче излизгано от копита и дъждове; пътеките, удълбани от краката на толкова поколения хора и добитъци, са обрасли с трева, която покарва и умира негазена. Тук-там сливите и зреят, и капят - няма кой да ги бере. Казват - някога живот се живяло тук. Народ се разшавал, стока заблеяла, живот гъмжило с всичките шарки на радости и неволи. И постепенно всичко това сега - колибите и пътеките на миналите жития-бития - се поръсва с кротката, сивата пепел на забрава и печал.

...Много от тая пепел е поръсила Скорците. Минах оттам, когато лятото догаряше, но беше още лято. Излязох от Кумане и тръгнах на юг през един баир, дето пасяха овци без овчар.

Овците тук могат и без овчар - няма къде да бягат и няма от какво да ги вардят. Баирът се спускаше върло към пладне. По тая страна имаше високи слогове, на един от слоговете бяха попадали круши от близкото дърво. Круши медени, като мед благи, угнили като дивите, с вкус на диви, а иначе по-едри от питомните - едри като топузи на кантар. Останали тия круши от старите скорчански лозя. Тук, по склона, били тия лозя, от тях и помен няма сега. Останали само слоговете, тук-там по някоя круша, другото е гола орница, утъпкана от овците. Останало и името - Лозята. А склонът отива в дола, който е пълен с гора, гъста и влажна, а от гората друг склон се дига към отсрещната рътлина. И там, на тая рътлина, е Скорците.

За последен път бях тук през дълбоката есен, когато валя първият сняг. Пътят върти все из баирите, но има и пряка пътека. Тя минава нагоре през папратите, през шубраките, най-горе пресича едни неорани стърнища и навлиза в гората. От гората излиза чак при Кръстинеци. Снегът не беше кой знае колко, само бе запрашил горите и поляните. Гората бе нашарена от есента, но тук-там още зеленееше. И въпреки мнимата студенина на зеленото, тук това зелено беше топло под снега. Както беше топла и пътеката, тя единствена чернееше, макар че по нея не бе минал никой от сутринта. Тя още пазеше топлината на хората, вървели някога тук. После - гората, дебела и усойна. През нея се мяркат първите къщи на Кръстинеци, а първите къщи са май и всичките. Три-четири. Над пътя в деренцето - стогодишна чешма, обрасла с плачещ мъх.

„Тоз источник ся направи от Белчо... през...". Буквите едва личат. Водата пада в голямо корито, прелива в по-малко, още по-малко, най-малко... Пет корита. А като се мине вратникът на дядо Нидялко - железата на вратника наредени като струни на лира по някоя стара мода, - отсреща на рътлината пак се гледа Скорците, само че от друга страна.

Селото може да се е заправило така горе-долу: къщите били в един чувал, добре разбъркани - и изсипали тоя чувал. Къщите се търкулнали надолу, все по ребера, по ребера, и спрели коя къде

завърне. Най-леките най-отгоре, по-тежките по-надолу... Къщи една над друга, една от друга по-издокарани и по-богатски. Калдъръми с точно отмерени улами по средата - да се стича водата по тях. Зидове, високи и дълги като на беглишки хамбари. Улички, които братясват една от друга и чертаят немислимия, неразгадаемия план на селото. За какво ли пък ще да му е притрябвал план... Стига само една уличка да води за града, от другите - по някоя за горите и нивите. Останалите са за домашна употреба - да са по-оплетенки, та да е по-задушевно и по-домашно. На долния край е черквата с килнатия кръст и гъсто засуканата желязна орнаментика на оградата. Черквата цялата от дялани камъни. Липи расли до южната ѝ стена. Отсекли липите, че по тях веднъж се катерили крадци, влезли вътре през камбанарията и задигнали нещо от скъпоценната църковна утвар. Камбаната донесли от Русия някога. Изпяла песните на толкова празници навремето, стои сега тя, мълчалива и самотна. В черковното дворче, затънало до гуша в къпина, която скоро ще го удави напълно, се изправят няколко горделиви мраморни паметника с портретчета и имена на някогашни щедри църковни ктитори и местни големци.

На горния край е училището, и то от дялани камъни и с липи отпред. Отдавна замлъкнал звънецът и не тичат към него малчуганите с шарени торбички. Липите си стоят неотсечени. Няма кой да се катери по тях и няма какво да отмъкне от едно училище. Сега то е някакъв склад на дезесе, унил и глъхнал.

Срещу черквата е поповата къща, нова, но изоставена, цялата в бурени. Между праговете прорасла дива сливка, покривът прокапал, от таваните провиснали някакви гъбоподобни кичури. Пустиняк. А иначе всичко си стои небутнато вътре. Лете трябва да разгръщаш бурените и да гледаш къде стъпваш. За да не стъпиш на някой смок, който си взел за парче старо посивяло въже...

Никой не върви по тая уличка. Къщите стоят самотни и тихи, отдавна опразнени от човешки шум. На тая тук вратите и прозорците извадени, собственикът ги отмъкнал, види се, към новата къща в града. Подивялата асма пуснала отвън дълги ластари, ластарите влезли вътре през дупките на прозорците - напълнили цялата къща. На двора резервоарът за дъждовна вода кънти кухо...

Кънти на кухо цялото село. Празна е и оная къща отсреща. Долу -нещо като зимник или кошара, също и стаичка, облицована със сини дъски. Нагоре води стълбище, засипано с мазилка от плетнята. Горе - салон, от него се влиза в разните стаи, наредени наоколо. Халки висят от тавана за люлките на някогашни пеленаци, сегашни старци може би. Камина го гледаш отсам, оттам то е една печка джамал, една хитро измислена и мераклийски, вито изпипана зидана печка, огънят идва в нея от камината. Направено да топли цяла къща, хем и да краси. Чисто, приветливо, приятно. Къщите една с друга не си ударят, също и джамалите. Не зная каква архитектура е тая, местна или вносна, възрожденска или някаква друга. Но това непременно е българска архитектура, човешки удобна дюлгерия, съчинена така, че отвън да пълни окото на човека, отвътре да пълни душата му. Това е архитектура за гледане, а преди това за живеене - на простор, на слънце и спокойствие.

... Ето оная голямата, светлата. Там веднъж един министър щял да отседне на почивка. Щял, но не отседнал. Това не пречи на скорчани да я показват гордо тая къща: тук щеше да спре на конак сам министерът. И ние не сме правени от дърво я... Не са, вярно е. Един старец беше изровил от вехтошаците някъде железните рамене на везни някогашни - и тая останка би могла да мине за герб на Скорците. Герб и многозначен символ: търговия, мярка в търговията, здравомислеща мярка в личния живот, богобоязлива златна среда, която не може да бъде посечена и от сабя.

Околните колиби са все народ прост - народ овчар, говедар или гурбетчия; дюлгер и бахчеванджия. В Скорците - търговци. До един. Ходели по цялата империя, купували, прекупували, препродавали. Вълна, кожи, вощина, жито, вино. И друго, каквото падне. Собствениците на няколко големи фабрики и магазини - скорчани. Там, при магазините - собственици, тука - жители и живеещи.

... Дядо Нидялко разправя, че неговият дядо бил бакалин и „имал каприции" с друг един бакалин от селото - Белчо Айдутина. Та веднъж, като се скарали двамата, дядо-Нидялковият дядо бил казал на Айдутина, че може да го претегли със сухо злато... После Айдутина го завардил някъде към Царева ливада и го утрепал, за да му земе парите. После забегнал. Но от златото все останало и за потомците.

Семейството на дядо Нидялко имало тежки магазини за платове в

София и други градове. От целия многоброен род, от братя, сестри и своя челяд до правнуци - старецът останал тук сам, гол като кол. Едни измрели, други се пръснали накъдето им очи видят, та чак в затвора се намерил един даже... Неотдавна си заминала и бабата на дядо Нидялко, баба Райка...

Намерих го стареца да бере фасул. Отбих се да му помогна малко - той ме накара да му обера целия фасул. Нейсе. После ме покани вкъщи, извади едно шише ракия и една немита пластмасова чашка, отри я с палец отвътре - да ме черпи за бог да прости баба Райка. „Дай, рекох, от шишето направо". „А, опна се старецът, не може, че много ще изпиеш...". „Е, тогава пък никак да не пия, щом е тъй", рекох... „А, не, цъ, и така не уйдисва - каза дядо Нидялко, като помисли малко. – Все треба да се пийне, ама мъничко, като за бог да прости... Че пък що не ти аресва чашката, я глей к'ва е убава? И не е от стъкло, та да се строши...".

Малко див старец, сопнат един. После ми предложи да му купя къщата. „За десет иляди ти я давам", казва. „Убаво, дядо, но нямам десет иляди...". „Е, като нямаш - що си дошъл да ми гледаш къщата", казва. „Че нали ти сам ме покани бе, дядо?...".

Ха сега де! Иди му свири с габрова цафара на проклетията. Последния път като минах, видях до вратника, до некролога на баба Райка, лепнат друг, по-пресен некролог. Дядо Нидялко? Ха де! А, неее... Измъкнал се беше старецът тоя път. Некрологът беше за друг един старец - някой си дядо Къню от Итруци /* Хитревци/, починал на 86 години, „като ни потопи в дълбока скръб...". И ни потапя в дълбока скръб тоя край, толкова хубав, толкова зелен и отраден...

 

(Следва)

 

Георги Божинов

Из сборника с разкази и пътеписи „Черешови води“, 1986 г. /второ издание - 2018 г./

 

* Снимки: Жоро Хаджиев

Кръстинеци

Скорците

Църквата "Св. Димитър" в Скорците

Скорците

Печат на училището в с. Скорците

Скорците

Скорците

Скорците

Скорците

Скорците

Скорците

Скорците

Скорците

Скорците

Изглед към Скорците