Някои закономерности в развитието на Старопланинските селища през Възраждането

Да се изтъква ролята и значението на балканските (старопланински) селища през Възраждането считам за излишно. Азбучна истина е, че без тази селищна група представата ни за националното ни битие през ХVIII и XIX в. (до 1878 г.) би била непълна, а възрожденският процес – лишен от присъствието на един от най-действените и ефективни фактори в усилията ни за национална пробуда и освобождение. Като се подчертава първостепенното място на тези градове, градчета (касаби) и по-големи села в периода на Българското възраждане, неизбежно възниква въпросът за общото, което ги обединява, за най-характерното, което ги отличава като специфична категория в поселищната и социално-икономическата структура на възрожденското ни общество. Пред настоящото изложение е поставена скромната задача да обобщи и маркира само някои от основните закономерности в развитието на тези селища.

Конкретното разглеждане на проблема изисква на първо място да се уточни кои селища се включват в тази група. Те са разположени в диплите на Стара планина и започват от Голица и Еркеч (Козичино) на изток и завършват с Чипровци на запад. Между тях са Медвен, Котел, Жеравна, Градец, Беброво, Елена, Кипилово, Трявна, Троян, Габрово, Калофер, Априлци, Тетевен, Етрополе и още някои по-малки села и градове. Повечето от тях започват развитието си като съвременни селища в една и съща епоха - първите столетия след османското нашествие в българските земи. Това обстоятелство обаче не трябва да се абсолютизира. Първо, защото селищната традиция е едно от най-устойчивите явления в социалния организъм на даден регион или страна и второ, поради честата смяна на обитаваните местности, причинена от редица обществени или природни бедствия. Въпреки, че много от посочените селища възникват през ХV-ХVI в. на „чист“ терен, те всъщност продължават живота на средновековните укрепени и извънкрепостни обиталища в близката околност. Примерите за това са многобройни. Сливен пада в турски ръце към 1383 г. и върху развалините на средновековното селище (в североизточна посока, отчасти разкопано и проучено) възниква Ново село (Ениджекариеси). Сега то е квартал на града, чието разширяване е дело на заселници от разсипаните околни селища. Аналогична е съдбата на средновековното българско селище Сушица, върху чиито основи, но не само върху тях, се изгражда през ХV в. съвременният град Карлово. Много преди идването на Карлъ Али бей и още повече след смъртта му, старото селищно име се използва, но успоредно с новото Шахън махале, което впоследствие отпада и се заменя с настоящото. През ХV в. е регистрирано и съществуването на Габрово като тимар на някой си Юнус. Доколко неговото възникване, подобно това на Елена, Дряново и други старопланински селища трябва да се свързва с разрушаването на старопрестолния Търново, ще е необходимо да се привлекат и други доказателства, освен популярния документ за сокая. Факт е обаче, че жителите на новите селища бързо нарастват, което логически ни отвежда към следваща закономерност за статута на балканските населени места.

Разположени по старопланинските проходи и изобщо край стратегически планински пътища, селищата придобиват значимост, каквато впрочем тези селища са имали винаги през вековете. Охранителните функции, с които са натоварени, или т. нар. дервенджийски статут, причисляват местните жители към категориите население със специални задължения, обособени в Османската империя през ХV-ХVIII в. Разбира се, не всички са дервенджии, някои от тях спадат към войнуците, други са джелепи, но така или иначе тази „привилегирована“ рая разполага с някои предимства, които никак не са за подценяване в условията на чуждото владичество. Правото да се носи оръжие, по-големите възможности за народностна организация и самоуправление, известни условия за стопанска инициатива и преуспяване, подхранват демографския процес, активират възпроизводството на материални блага и човешки ресурси, и което е особено важно съдействат за зараждането на народностно самочувствие, за поддържане на съзнание за религиозна и етническа принадлежност. Селищното развитие на Котел, Елена, Етрополе и много други са добра илюстрация на тази закономерност в съдбата на планинските и полупланинските села. Макар статутът на селищата със специални задължения да се запазва до началото на XIX в. и да е премахнат окончателно с реактивирането на реформите в Османската империя, през втората четвърт на XIX в., градовете и селата, за които става реч, са набрали аванс, който трайно ги задържа на гребена на историческата вълна през Възраждането.

Несъмнено, един от най-важните фактори за просперитета на тези селища и главна тяхна отличителна черта е етнодемографският им облик. В преобладаващата част те са населени от многолюдно и чисто българско население. Генетически то е свързано с разрушените и запуснати при османското завладяване селища в околността, но не малко произхождат и от по-далечни места. Едни от тях, например, намират сигурност и убежище в планинските дебри, други са отклонения от по-големи или малки изселнически движения. В съвкупност се наблюдава съсредоточаване на компактно българско население в планинските и предпланинските райони, далеч по-значително от това в полетата и равнините на Тракия, Мизия и Добруджа.

Към средата на ХVІІ в. Котел наброява 545 български домакинства и това го нарежда сред най-големите селища в българските земи. Част от тези семейства произхождат от Тузлука, Герлово и по-нагоре - от Шуменско и Разградско. По същото време София е обитавана от 327 джизне-ханета, Варна - 402, Пловдив - 397, Елена - 265, Карлово - 70, Аджар (Свежен) - 80, Батак - 140, Пазарджик - 146 и т.н. В обсега на балканските и подбалканските селища се откроява определена диференциация - изцяло планинските, като Елена, Котел, Габрово, Трявна, Копривщица и др. са обитавани само от българско население, докато подбалканските като Сливен, Карлово, Казанлък и др. имат смесен характер. В последните са налице мюсюлмански групи, някъде, като Карлово например, с внушително присъствие. От около 1000 семейства в началото на XIX в. християните са около една четвърт, останалите са турци. През следващите десетилетия на миналия век количеството на българите бързо нараства и в навечерието на освобождението те достигат 1200 семейства,. Бурен е растежът на българското население и в Калофер. От 500-600 къщи, през 1819 г., те достигат през втората половина на XIX в. до 1000 с близо 6000 души.

Развитието на Казанлък, Сопот, Клисура, Копривщица и др. не прави изключение от очертаната вече линия на подем и увеличение на народонаселението. Това подхранва и стопанската миграция, която се активизира главно след 40-те години на XIX в. Причините за нейното възникване са общовалидни - демографски ръст и малки възможности за препитание, поради ограничения пазар и изострената конкуренция по родните места, а вследствие на това и материални затруднения, особено за мъжкото население. Посоките на миграция са различни - Цариград, Мала Азия, Влашко, Беломорието. Вътре в страната е най-изразителен потокът от равнините на Тракия, Добруджа и пристанищните градове по Черноморието. Североизточна България и Добруджа - една от основните прицелни точки на това движение и най-значителен пазар на работна ръка през Възраждането - става земя-кърмилница за стотици селскостопански работници - овчари, жетвари, копачи и др. Те произхождат главно от старопланинските райони - Котленско, Сливенско, Габровско. Не по-малко са търговците и занаятчиите - абаджии, строители, хлебари и пр., които се установяват в Тулча, Кюстенджа, Балчик, Варна, Бургас, Добрич и други по-малки селища на Крайморието и Добруджа. Те идват също от споменатите балкански и подбалкански градове и села на Източна и Средна Стара планина, както и от Панагюрище, Устово, Разлог и още по-далечни македонски селища, като Мелник, Охрид и др.

Ролята на планинските и полупланинските селища за стопанското обновление и формиране на вътрешния пазар в българските зами поставя закономерно въпроса за икономиката на самите селища. Природогеографската среда, в която те са разположени и, която представлява най-същностната им характеристика, ограничава силно дейностите по изхранване на жителите им. В действителност скотовъдството и специално овцевъдството и свързаните с него занаяти и търговия са единствената алтернатива пред будните и предприемчиви балканджии. Обширните пазари на Османската империя с нейните потребности от месо и други производни на овчарския отрасъл, разкриват изключителни възможности пред дръзките и находчиви джелепи от Котел, Копривщица, Райково и много други. Силно развитие получават и занаятите, при които се преработва вълната, кожите и млякото от овцете. Няма селище от тези, които са изброени, в които да не е развито тъкането на шаяци, плетенето на гайтани, бояджийството, тепавичарството, обработката на кожи и, разбира се, търговията с текстилни и кожухарски изделия. Изглежда е права Вера Мутафчиева, когато пише в една от книгите си, че овцата и овчарството придобиват през Възраждането стратегическо значение за българското историческо битие.

Извън този основен профил в стопанския живот на балканските селища, не бива да се пренебрегват и някои специфични дейности на отделните населени места, каквито са медникарството в Устово, зографството и резбарството в Трявна и Банско, тюфекчийството в Сливен, розарството в Клисура, Сопот и Карлово, яхнаджийството в Калофер, железарството в Габрово и т. н. Тези занаяти се упражняват от фамилии и цели родове, те заемат съществен дял в номенклатурата на селищната икономика, но онова, което доминира и заедно с това обединява тази група селища е свързано главно с овцевъдството. От там преди всичко произтича богатството на бегликчии и джелепи като Чалъковци в Копривщица и Пловдив, Божил чорбаджи и неговите наследници в Котел, братя Генкови в Трявна, х. Кисьовите в Елена и редица други.

Проблемът за социалната структура на българите в балканските и подбалканските селища е важен в много отношения. Беглото му упоменаване цели да подчертае формирането на социалната база, върху която се изгражда духовната и политическата нагласа на българите през Възраждането. Натрупването на материални блага в ръцете на търговци, занаятчии и крупни скотовъдци, които са преобладаващата част от населението на тези селища, позволява твърде отрано да се насочат повече средства и внимание за училища и църкви, за книгопечатане и разпространение на печатното слово.

Безспорно е, че силното присъствие на духовното начало и първостепенната му роля за българската национална пробуда е една от най-характерните закономерности в развитието на селищата от балканските райони. Днес едва ли е възможно да си представим съдбата на българското училище, на българската книга, на българската иконопис, архитектура и т. н. без приноса на Габрово, Копривщица, Трявна, Брацигово и много други селища, без десетките личности, родени и израсли там, но чиито дела и заслуги принадлежат на цялата нация.

Като не се спирам на редица още специфични особености, необходимо е в заключение да кажа, че балканските и подбалкански селища са продукт на една историческа епоха и определена политическа реалност. Промяната, която настъпва в края на XIX в., довежда до упадъка и продължителния им залез. От него някои така и не успяват да излязат, оставайки при спомена за някогашна слава и богатства. Други съумяват да се приспособят в новите условия и да продължат възходящото си развитие. В националната ни история обаче и едните, и другите остават главно с дирята, белязана през Възраждането.

 

 

Велко Тонев

сп. „Исторически преглед“, година LXIII, кн. 3-4, 2007 г.

 

* Настоящата статия запознава читателя с основните авторови идеи по така формулираната тема. За съжаление преждевременната смърт попречи на проф. д. и. н. Велко Тонев да реализира този свой творчески замисъл, а и много други подобни с голяма научна стойност. От бележките към ръкописа и от разговорите, които имахме с него, беше безспорно видно, че професорът имаше за цел да се подходи широкомащабно и всеобхватно към интересната тема за старопланинските селища тяхната значима роля в епохата на Българското възраждане. Анализът му включваше над 25 селища (Котел, Елена, Беброво, Трявна, Габрово, Троян, Тетевен, Етрополе и мн. др.), базираше се на богатата българска поселищна литература от ХІХ-ХХ в., на множество оригинални документи. Представеният тук текст е по работния ръкопис на автора с малки, незначителни редакции: н. с. Станка Димитрова, доц. д-р Иван Русев

** Снимката е илюстративна