Неизвестни факти от биографията на поборника Георги Петрович – Чохаджията и неговите потомци

Преди време публикувах една статия на Лидия Горанова - дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна за поборника Георги Петрович – Чохаджията, който е родом от Трявна. Наскоро открих още интересни подробности из неговата житейска биография и родословието му. Записките, по сведения на внучка му София Иванова, се съхраняват в Държавен архив – Русе и благодарение на тези документи и спомени, днес ще ви разкажа интригуващата история на неговия живот – мисия, и на някои от неговите потомци.

Георги Петрович – Чохаджията е роден в Трявна през 1834 или 1835 г., в семейството на Петър Колчев /Колев/ Бъчваров и Анастасия /Найда/ Петрова Минчева – дъщеря на известния тревненски зограф Петър Минчев. Той има четирима братя – Костадин /Колчо/ *, Петър, Белчо и Тодор ** и две сестри – Стефана и Донка. Баща му притежавал хан. Георги завършва Първо отделение в училището в Трявна, а неговите първи учители са Димитър Драганов - Самоводчанина и Андрей Робовски от Елена. През 1845 г. Георги заминава за Търново, където става чирак при майстор-кожухар. Научава се да бродира със сърма дрехи от скъпи кожи. Така получава и прозвището си „Чохаджията”. Той е строен младеж, пъргав, красив, отличава се с буден ум, затова е наричан още „Хубавото Георги“, а заради произхода си -  „Тревненчето“. Именно по това време е посветен в подготовката на въстанието на Капитан дядо Никола и заедно с други будни младежи, организира чета в негова подкрепа. През 1862 г. взема участие в организираното от Георги С. Раковски въстание, известно като Хаджиставревата буна. Заедно със своите приятели и съмишленици Георги Петрович взема активно участие и в църковната борба за независима българска църква в Търново. Веднъж младежите нападнали една гръцка църква, откъдето откраднали мирото, а омразният гръцки владика хвърлили в една яма. Срещу бунтовниците е издадена присъда, като Георги Петрович е осъден на доживотно заточение в Диарбекир. Те обаче успяват да избягат в Румъния и се събират в Букурещ.

По сведения на внучка му, София Иванова /дъщеря на Богдана Георгиева Петрович, малката дъщеря на Чохаджията/, вероятно през 1863 г., Георги Петрович постъпва в румънската армия, за да „получи военна подготовка“. След това предприемчивият мъж се захваща с търговия – става свещар, бакалин, а после започва да се занимава и с производство на ликьори. През 1864 г. се жени за Теодора /1844 или 1845 г. -16.06.1927/ - една от сестрите своя приятел и съмишленик в борбите - търновският търговец-кожухар Хаджи Николи х. Костоолу Кабзаманоолу. Георги Петрович не изоставя и революционното дело. Членува в Българския революционен централен комитет и в Българската добродетелна дружина, щедро подпомага нуждаещите се емигранти от България. Поддържа тесни връзки с всички известни революционери. Оказва съдействие при организирането на четите, преминаващи Дунава. През 1867 г. финансира четата на Панайот Хитов, на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и доброволци в Сръбско-турската война през 1876 г. През същата година, свидетелства внучка му, е „организатор“ на Втората легия на Г. С. Раковски. В голямата одая на къщата с дюкяна му в Букурещ, приютява въстаници, завръщащи се след несполучливите си четнически „набези“ в България, грижи се за тях и им осигурява закрила и прехрана. Познава лично всички българи - четници по онова време, но с най-голяма обич и уважение говори за Васил Левски – „Дякончето, казвал той, е светецът на българския народ!“. Георги Петрович е и спомоществовател на печатани в Румъния български издания.

Когато през 1877 г. е обявена Руско-турската война, той агитира сред румънските семейства за помощ и подкрепа на записващите се в опълчението. Съпругата му Теодора и дъщерите му Райна и Богдана, заедно със свои съседки - румънки, до късно през нощта подготвят лични превързочни пакети за българските опълченци. По онова време няма хигроскопичен медицински памук, затова жените нарязват на ленти част от старите ленени чаршафи, за да ги ползват вместо бинтове, а други разнищват конец по конец - за памук.

Георги Петрович е официално помилван от Султана през 1871 г. През 1884 г., заедно със семейството си, се завръща в България и се установява в Русе, където се занимава със стопанска дейност. През 1885 г., в Свищов, строи първата българска парна мелница, която ръководи сам, пътувайки от Русе до Свищов. Поради дългогодишно заболяване, през 1901 г., той е принуден да изостави това си начинание и продава мелницата.

Чохаджията е сред основателите на първото българско застрахователно дружество „България“ /1887 г./, а през 1893 г. е избран за член на Управителния му съвет. Членува в Поборническото опълченско дружество и в Българския червен кръст, подпомага с хранителни продукти бедни семейства на опълченци и поборници, които посещава лично. Чак след смъртта му, на 12 февруари 1922 г., семейството му научава от „чужди хора“ за тази му благодетелност. Самият той не получава поборническа пенсия. Основател е и на около десетина фонда с благотворителна цел с името - „Теодора и Георги Петрович“. Подпомага и семейството на Тотю Брънеков от Трявна, женен за сестра му Донка, като осигурява средства за обучението в чужбина на племенниците си - Иван, Петър и Белчо. Според съхранени документи и писма, той финансира обучението на Иван в Юридическия факултет на университета в Прага, на Петър, който завършва право в Швейцария, и на Белчо, който следва „финансови науки“ в Белгия, и за когото Чохаджията, поръчителства при назначаването му като агент-касиер на Българската народна банка в Трявна, а по-късно и, като директор на мина „Злата“.   

Още докато е в Букурещ, през 1882 г., той изпраща 10 златни наполеона за училището в родната си Трявна. Години по-късно, в памет на родителите си, Г. Петрович дарява две църковни знамена на тревненската църква „Св. Георги“ /1906 г./. Щедро подпомага и  много институции, обществени организации, църкви и др. в Русе и Русенско.

За поборническата си дейност е награден с три български, два румънски и един австро-унгарски ордени и медали.

Георги Петрович живо се интересува и от политика, но не участва в политическия живот. Верен на въстаническата си клетва, той държи в тайна „поборническите“ си дела и приживе не споменава нищо за тях дори и пред най-близките си. Едва през 1967 г., когато започват да събарят къщата му в Русе става ясно, че на тавана са укрити негови архивни книжа, но за съжаление, по-голямата част от тях са унищожени и погубени при събарянето. Внучка му София, успява да спаси някои документи, прибрани от деца в квартала, както и малка част от „поборническия“ му архив. Сведенията, за които разказваме тук, са базирани именно на оцелелите архивни документи, поборническото му свидетелство, разказите на баба й и майка й, на близки роднини и нейни лични спомени.

Двете дъщери на Георги Петрович – Райна /21.04.1866-05.01.1962/ и Богдана /22.04.1868-29.11.1959/, се раждат в Букурещ, където завършват средното си образование в „чужд пансион“. Владеят „много добре“ румънски, френски и немски език, а в къщи изучават и български. Райна се омъжва за Христо Етърски, а след неговата смърт – за българския писател, общественик и политик - Стоян Михайловски, но първородният им син Никола умира като бебе. Семейството няма други деца. От 1888 г., когато се женят, до 1894 г., когато се преселват в София, двамата живеят в Русе, при родителите на Райна, в дома на стария поборник Георги Петрович – Чохаджията. Там е написано и стихотворението за светите братя Кирил и Методий, което се превръща във всеучилищен химн. По онова време Стоян Михайловски е преподавател по френски език в Мъжката гимназия в Русе. Както вече с споменах, домът на Чохаджията, на бившата ул. „Тинка Джейн“ № 6 /дн. ул. „Константин Димчев“/, зад Регионалната библиотека „Любен Каравелов“, е съборен през 1967 г. На жилищната кооперация, издигната на неговото място, е поставена възпоменателна плоча с надпис, че на това място се е намирала къщата, в която от 1888 до 1894 г. живял Стоян Михайловски, и именно там е написал химна „Върви, народе възродени!“.

По-малката дъщеря на Г. Петрович – Богдана се омъжва за д-р Никола Матеев Иванов /1856-1904/, родом от Болград /дн. Украйна/. Той завършва медицина в Париж, а по-късно е управител и лекар в Окръжната болница във Варна, основател и директор на първия бактериологичен институт. Д-р Н. Иванов си отива от този свят твърде млад, едва на 47 години. След смъртта му, съпругата му Богдана й петте им деца, се преместват от Варна при родителите й в Русе. По бащината си заръка всички те се занимават и с музика – свирят на цигулка и пиано, за да „придобият по-широка обща култура“. Редовно изнасят „домашни концерти“. За доброто им възпитание, помагат и баба им Теодора, и особено дядо им – Георги Петрович, който е „строг, но не суров“ в отношението си към внуците. Най-големият сред тях, който носи неговото име – Георги /1888-1965/, завършва строително инженерство и до пенсионирането си работи в Русе, като технически директор в Общината, а след това - като консултант в Русенската проектантска организация. Сестра му Милка /1890-1962/ се дипломира като пианистка в Държавната академия по музика и изящни изкуства във Виена, като стипендиантка на фонда на Българската добродетелна дружина. Същият фонд осигурява средства и за обучението на баща й в Париж. След дипломирането си, Милка работи в Русе повече от 30 години, като концертираща пианистка, музикален педагог по пиано и акордеон, а при нужда – като корепетитор в балетната школа при Народния театър. Милка е корепетитор и на самодейния хор „Дунавски звуци“ при НЧ „Ангел Кънчев“ в Русе. Брат й Матей /1893-1962/ тръгва по стъпките на баща си и завършва медицина в Неапол, Италия. Работи като специалист по уши, нос, гърло и гръдни болести в Русе и София. Четвъртото дете на Богдана, кръстено на баба си - Теодора /1895-1958/, завършва Висшия учителски институт в Русе и учителства в дунавския град и в столицата. Любопитен момент от семейните хроники е, че бъдещият й съпруг, юрист по образование - Константин Георгиев Саев /1891-1969/, родом от Белица, Разложко, /от бежанско семейство/, е отгледан и осиновен от Райна и Стоян Михайловски. И двамата синове на К. Саев, правнуци на Г. Петрович, завършват медицина. Големият е бъдещият проф. д-р Стоян К. Саев /р. 1928/ - сърдечен хирург и анестезиолог, представител на България в Световния медицински съюз. По-малкият му брат – доц. д-р Георги К. Саев /р. 1931 г./ е биохимик, старши научен сътрудник II степен в БАН. Той е сред основателите на Централната лаборатория по биохимия към БАН, където работи като зам. директор. Автор на 51 научни трудове. Умира вследствие на удавяне в курорта „Дружба“, през септември 1962 г., когато е само на 31 години.  

София Иванова /р. 1899 г. във Варна/, внучката на Георги Петрович, която спасява архивите му и ни оставя безценни сведения за дядо си, завършва Държавната музикална академия в София със специалност „Цигулка“. След това, за да бъде близо до своята вече възрастна майка, се завръща в Русе и в продължение на 17 години учителства в местните гимназии. Осем години свири в симфоничния оркестър на Русенската държавна филхармония, като „водач на виоловата му група“, а по съвместителство работи и към оркестъра на Народната опера. Цели 48 години София е и музикален педагог по цигулка и виола.

 

 

Подготви

Галина Иванова

 

 

* По сведения на София Иванова, братът на Георги Петрович – Костадин /Колчо/ участва като въстаник, но не е уточнено в кои чети. Неговият син Бончо е знаменосец в боевете на Шипка по време на Руско-турската война /1877-1878/, според дъщеря му Пенка Бончева Косатева.  

** Тодор Петров е роден през 1843 г. в Трявна. Емигрира при брат си Георги Петрович – Чохаджията в Букурещ, Румъния. Постъпва в румънската войска, където се обучава за сапьор с намерението, след като приключи службата си в армията, да се завърне с въстаниците в България и да се бори за свободата на Родината. За съжаление, не успява да осъществи родолюбивите си намерения, тъй като умира през 1866 г., след като се уволнява от армията. Погребан е в църквата в Мавругени /Букурещ/.

Георги Петрович - Чохаджията
Снимка: ОДА - Русе

Георги Петрович – Чохаджията със съпругата си
Теодора Петрович и
дъщерите им Богдана и Райна, ок. 1869 г.
Снимка: НБКМ

Стоян Михайловски и съпругата му Райна /вляво/,
д-р Кръстев и жена му Рада.
Снимката е от книгата на Здравко Дафинов -
"Автентичният д-р Кръстев"