Бакърджийството в Дряново и Трявна през първата половина на ХХ в.

Изработването на медни изделия е известно по българските земи като медникарство, бакърджийство или казанджийство. В издадения от Найден Геров "Речник на българския език" под думата казанджия е написано, "който прави медни съдове, медник".

В Търновско всеки майстор, който е изработвал медни съдове, се наричал "казанджия", а занаятът "казанджийски". С името бакърджии (колакчии) са наричани тези занаятчии, които, освен че изработвали медни съдове, се занимавали и с търговия на готовата бакърджийска стока.

В района на Централна Стара планина навсякъде в изворите, теренните проучвания и краеведски изследвания до Освобождението, занаятът се среща под името казанджийство. То съществува през вековете най-вече, за да посреща основните нужди на местното население. Липсата на традиции в занаята най-добре се доказва от факта, че не е имало организиран казанджийски еснаф в Трявна и Дряново, а фрагментарните данни за еснафа в Габровско и Севлиевско говорят за това, че казанджийството няма развит икономически потенциал, което му пречи да бъде активен участник в обществено-политическия живот на тези селища.

Най-слабо развити в Трявна са металообработващите занаяти. Неслучайно нуждите от медни съдове на селището и околното колибарско население се задоволяват на местния пазар, на който от различни места "са идвали тенекиджии, бакърджии, златари...“ да предлагат своите стоки. Въпреки това, в списъка на занаятите в Трявна до 1879 г., изготвен от краеведа Б. Даскалов, казанджийството е представено като съществуващ в селището занаят. Липсата на други податки, обаче говори за ограниченото му развитие.

Реални доказателства за развитие на занаята в Дряново имаме от периода след Освобождението. Това не изключва възможността в селището да е имало майстори и в турско време.

Все пак снабдяването с медни съдове се извършва основно от Търново и други средища на бакърджийството, с помощта на

кираджиите.

До началото на ХХ в. целият производствен процес се извършва ръчно.

Всеки къс бакър се подлага на около 10-15 операции, в зависимост от това, в какъв съд трябва да се превърне. Навлизането на новите производствени отношения, конкуренцията на по-евтините западни изделия от алпака и алуминий оказват пагубно влияние върху занаята. Особено показателен е този процес в малките селища, където липсват традиции в бакърджийството.

В проучването се изследва развитието на занаята през първата половина на ХХ в. в градовете Дряново и Трявна, където бакърджийството се свързва с умението и майсторлъка на малък брой занаятчии. Един от тях е Марко Христов Марков.

Роден е на 16.05.1911 г. в с. Дамяново, Севлиевско. Родителите му са земеделци. След завършване на III клас през 1925 г., отива в Севлиево да учи за бакърджия. През 20-те години на ХХ в. занаятът там е във възход. Над 15 работилници дават хляб на своите собственици и възможност за усвояване на медникарството от момчетата от града и околните села. По-голяма част от работилниците се намират на пазара, където са разположени и другите занаятчийски дюкяни.

Марко Марков обикаля всички по-имотни бакърджии, но те отказват да го вземат. Тогава се главява за чирак при Пенко Угорелски. По това време, през първите две години на своето обучение, чираците задължително посещават вечерно занаятчийско училище. Шивачи, ковачи, обущари и др. изучават заедно общообразователни предмети. При завършване на училището полагат изпит пред учители и майстори.

След Севлиево Марко Марков продължава своето обучение в Ловеч, като там получава документ за калфа. А през 1932 г., докато работи в Павликени, се явява на изпит за майстор към Русенската търговско-индустриална камара.

След получаване на свидетелството, пред младия майстор възниква въпроса къде да практикува занаята си. При своите пътувания по сборове, села и градове, където продава своите изделия, Марко Марков попада в Дряново. Липсата на бакърджия в града и бързото разпродаване на стоката му помагат да вземе решение да се установи в града.

Така през 1933 г. в центъра на Дряново, срещу старата часовникова кула се открива Бакърджийница "Звезда" Марко Христов Марков.

Според сина му, в името няма никаква символика и през всички перипетии, през които преминава, бай Марко винаги запазва наименованието работилницата си.

В Дряново М. Марков пристига с първия си ученик, по-големият брат на съпругата му - Пенчо Драгнев Василев. По време на краткия си престой в града той обучава и Христо Найденов Бакалов (през 1934-1936 г.), също от с. Дамяново.

През 30-те години в Дряново с бакър работят само цигани, които калайдисват и извършват "кърпежи". Те не са конкуренция на бакърджийница "Звезда", но стагнацията на пазара и скъпите суровини оказват влияние върху работата му. По това време бакърът струва 38-40 лв./кг., толкова е и себестойността на изработената от материала стока. За да поевтинее продукцията, майсторът заменя, когато е допустимо, материалите с по-евтини (дръжките на изделията изработва от желязо и т.н.).

Въпреки желанието на дряновци след Освобождението градът да се развива в индустриална посока, той продължава да запада икономически.

Търсенето на нови пазари и по-добро материално положение кара М. Марков да пробва късмета си в Г. Оряховица за по-малко от година, после отново се връща в Дамяново – родното си място, докато през 1938 г. окончателно се установява със семейството си в Трявна.

В Дряново остава ученикът му - Пенчо Драгиев Василев. По това време той е издържал изпита си за майстор, оженил се е за мома от дряновските села и предпочита да продължи самостоятелно дейността си. През годините той обучава свои ученици и продължава изработването на продукция за местния пазар. Добрите професионални и лични контакти между ученик и учител не се прекъсват. Те си помагат в затруднения и се кооперират при изпълнението на големи поръчки.

В Трявна през този период има само една бакърджийска работилница в горната махала, но по думите на Христо Бакърджиев, собствениците й се занимавали по-скоро с шлосерство и ремонти и не си гледали добре работата, затова през 1938 г. тя вече е пред фалит.

Дюкянът, който наема М. Марков, е стара железарска работилница. Едноетажната постройка, покрита с каменни плочи, се намира срещу къщата на Ангел Кънчев. В нея той работи до 1950 г., когато отчуждават сградата.

Тук, както и в Дряново, основните изделия, които изработва, са сред най-необходимите за бита: от малки до големи тенджери, кафеници, котли (малки и големи), харании (40-60 литра), казани за ракия (от 80 до над 200 литра).

Патронния си празник - Св. Спиридон, бакърджиите в Трявна празнуват заедно с обущарите. Но тъй като и едните и другите са малко на брой, той не се превръща в общоградски празник. Такъв е Димитровден - почитан от всички занаятчии. Запазените снимки от периода свидетелстват за почитта и уважението, с които те се ползват в града.

В началото на 40-те години обвързването на българската икономика с германската, води до раздвижване на националния ни пазар и търговия. През 1942-43 г. се увеличава например търсенето на тави за мармалад, който се изнася за Германия. За изпълнение на по-големите поръчки в Трявна пристигат Пенчо Д. Василев със своите калфи и чираци (2-3 души). Поради липса на повече средства Марко Марков работи на рамбурс (с наложен платеж). По влака се изпраща суровината, а той на гарата плаща рамбурс и освобождава материала. Изработва продукцията и отново по влака изпраща готовата стока на търговци и клиенти.

През първата половина на ХХ в. става ясно, че единственият шанс да се устои на конкуренцията на промишлените стоки, е механизация на производството, сдружаването и инвестирането на средства. Майсторите бакърджии в Габрово и Севлиево закупуват стругове. Чрез тях и готови калъпи те успяват да постигнат по-голяма производителност и по-малка себестойност на изделията. Това обаче е невъзможно в по-малките селища като Дряново и Трявна, където занаятът няма традиции и последователи. Поради тези и причини в тях се запазва статуквото от края на ХIХ в. Производството на бакърени изделия запазва архаизма си и служи само за задоволяване на местния пазар.

Нещо повече - теренните проучвания в района на Централна Стара планина показват, че майсторите в малките населени места не успяват да издържат своите семейства само със занаята и разчитат на допълнително препитание или на селскостопански труд.

От началото на ХХ в. бакърът започва да губи своята роля в бита на българина изместен, от нови, модерни материали.

Обявен отново за стратегическа суровина след 1944 г., той се превръща в дефицитна стока. Своето възраждане той изживява през 70-те години на XX в. след създаване Задругата на майсторите на народни художествени занаяти.

 

 

Росица Бинева

Из сборника „Народна култура на балканджиите“, АЕК „Етър“, т. 6, 2006 г.