Еньовден в народните вярвания и обичаи

Един от най-големите годишни празници е Еньовден, чието място в народния календар съвпада с лятното слънцестоене. Това именно обуславя свързаните с него представи, поверия и вярвания, прави го подходящ за прогнозиране и определя богатството на включените в обичайно-празничния комплекс обреди. Познат по цялата етническа територия на българите, той носи различни названия – Яневден /Софийско/, Иванден /Струга, Скопие, Охрид/, Иван брульо /Търновско/, Иван бильобер и Яньовден /Югоизточна България/, Еньовден /Източна България/, Драгайка /Североизточна България/.

Според народните вярвания от Еноьовден започва далечното начало на зимата, за което говори изразът: „Еньо си наметнал кожуха да върви за сняг“. Във връзка с това е широко разпространена представата, че сутринта на празника, когато изгрява, слънцето „играе“, „трепти“ и, който види това, ще бъде здрав през годината. Ако път види сянката си без глава, това предвещава близка смърт.

Общобългарска представа е, че срещу Еньовден различните треви и билки придобиват най-голяма лечебна сила, която изчезва с изгрева на слънцето. Затова именно на този празник е най-масовото им събиране. На Еньовден, преди изгрев слънце, жени-баячки, магьосници ходят сами и берат билки, с които после лекуват и правят магии. За еньовденски треви и цветя тръгват и други – стари и млади, главно жени и моми. От набраните цветя и треви, между които на първо място еньовче, янювичка, йенювика, Иваньо-цвекье, правят еньовски, яновски китки и венци, вързани с червен конец. Някъде правят толкова китки, колкото души са в семейството, наричат ги и ги оставят през нощта навън под стрехата или на покрива. Сутринта по това дали китката е свежа или не, гадаят за здравето на този, комуто е наречена. Еньовските китки и венци, окачват на различни места из дома и през годината ги използват за лек – с тях „препушват“, т.е. калят болни, запойват ги или ги окъпват с вода, в която са топили китките или венците.

С тревите и цветята, набрани на празника, някъде увиват голям еньовски венец, през който се провират всички за здраве. Той също се запазва и, макар и изсъхнал, се използва за лекарство.

Докато тревите и билките, които се берат на Гергьовден, на Йеремия и Спасовден, използват повече за лекуване на добитъка, то еньовденските билки са най-вече за хората. С тях се лекуват бездетни жени, прогонват се зли духове /таласъми, караконджо, чума и др./, правят се магии за любов и омраза.

Важен елемент от еньовденската обредност е измиването за здраве във вода /на река/. Лечебната сила на речната вода се обяснява с това, че слънцето „се е окъпало“ в нея. В случая има едно сложно преплитане на обредите за здраве с култа към водата и слънцето. Някъде, пак за здраве, се мият с вода, в която са били натопени еньовденските билки. Същевременно е позната и вярата в плодоносната и лечебна сила на еньовденската роса, главно в райони с по-консервативен бит, като Родопската област, Западна България.

Вярата в магическата сила на еньовденската роса намира израз и в характерното за празника „грабене“, „мамене на плода“ от ниви и добитък. То е най-типично за Еньовден, макар че се прави и на други празници, като Гергьовден. И тук лицето, което извършва магическите действия, е жена, наречена „бродница“, „житомамница“. Съблечена гола и произнасяйки заклинания, тя влачи престилка из чуждата нива и обира росата, за да я изцеди в своята нива. Начините за обиране на чуждия плод, както и използваните от магьосниците предмети /кросно, престилка, люжица/ са същите, като и при други празници. Заслужава да се отбележи един от начините – противодействия, които се извършват за предпазване на нивите от обиране. Срещу празника стопанинът сам зажънва своята нива в средата или четирите ъгъла, за да я намери житомамницата вече „обрана“ ***.

Наред с Нова година, Гергьовден и други празници, Еньовден е също празник, в който се гадае за здраве, женитба и плодородие. У всички българи е познат обичаят „напяване на китки /или пръстени/“, като при обичая Ладуване.

Най-широко разгърнат вариант на еньовденските гадания се среща сред населението на Югоизточна България и в някои райони от Североизточна. Тук се изпълнява обичаят „Еньова буля“ /Еня, Еньо, Яньово буле/, който е един от основните компоненти на празничната обредност. Въпреки някои местни различия, най-общата форма на обичая е следната. Срещу Еньовден всяка мома увива китка /или китки – по една за всеки член от семейството/, които топят в котел с мълчана вода. Котелът оставят през нощта навън под трендафил, „на звездите“. Сутринта същите моми обличат момиченце, до 5-6-годишно, в булчински дрехи, с червено було и булчински украси на главата. То носи названието „Еньова буля“, което определя и името на целия обичай, както и на групата от моми. Една от момите взема приготвената Еньова буля на раменете си и цялата група тръгва. Най-напред обикалят из селото, спират се при кладенци и чешми, а после излизат на полето по ниви, градини, кошари. През целият път момите пеят еньовденски песни, чиито основни мотиви засягат плодородието и любовта. Някъде групата играе хоро. Еньовата буля през цялото време мята ръцете си в дългите ръкави на ризата, а може да държи и зелени клонки. Момите се изреждат да я носят. В някои села към Еньовата буля се отправят въпроси за бъдещата реколта, за цените на различните култури и случайните отговори на обредното лице се приемат за предсказания.

Когато свършат обхождането на селото и неговото землище, връщат се в къщата, където е оставен котелът и там напяват китките, които вади Еньовата буля. Ако това са само моминските китки, то напяването по своята същност е гадаене за женитба. Ако ли пък се нприпяват китки за всички – тогава е гадане за здраве и плодородие.

Тясна връзка със запазването на реколтата имат и тези елементи от обичая, които се включват в обхождането на селото и селското землище.

В Битоля се среща друга форма на обичая. Тук момите ходят на чешмите, също с песни, но вместо момиче, носят по същия начин гюм /бакърен съд за вода/, украсен като булка. Тази обредна кукла се нарича също Еньо. В Ресенско, където правят кукла по същия начин, тя се нарича Иванка.

На места в Източна България се прави напяване на паламарки, които заместват китките и пръстените. Тъй като Еньовден е по жетва и често се работи на този ден, моми и булки на нивата, докато почиват, събират паламарките си в престилката на едно от тях и ги припяват. Същото може да се направи и в друг ден по жетва, все около Еньовден.

Към Еньовден се отнася и поверието, че там, където има заровено имане, от земята излиза син пламък и най-лесно в нощта срещу празника, то може да се изкопае и вземе.

Елементите от обичайно-празничния цикъл на Еньовден показват общата обредна насоченост и характера му – гадания и действия за предугаждане и осигуряване на здраве, благополучие на семейството и запазване на плода на нивите от „обиране“.

 

Из „Етнография на България“, т. 3 /“Духовна култура“/, издание на БАН, 1985 г.

 

*** Припомням една история от Тревненско, по спомени на Христо Н. Даскалов, която описва характерното за празника „грабене“ на плода от нивите. „Този ден е забележителен със своите тъмни и тайни обряди, които се твърде много пазят да бъдат узнати – пише той. - Срещу Енювден магесници ходят по нивите и с магиите си примамват житото от чуждите ниви в своите; тогас примамват млекото от чуждите овце и др. Дядо ми Хаджи Поп Димо Иконома (починал 1833 г.) приказваше, че сутринта рано на Енюв ден, като отивал на Ковачовци по попската си работа, току над самите колиби в нивите видял нещо се газурчи из нивите, но какво е не можал да познае, защото едвам се било пукнало зора. Той си помислил, че е някой звяр и запрял коня да види какво е. Този звяр, както си мислел той, обиколил цялата нива и като дошел до другата, до нея нива, исправил се и захванал да вика: „Виждаш ли ме, Еню, каква съм! Каквато съм аз…!“. Едвам тогас дядо познал, че това било човек. Дядо, без да дочака да си издума до края, бутнал коня през нивата и захванал да вика: „Чакай да те питам аз тебе, какво търсиш тука!“. Когато наближил дядо, видял че то било жена гола, голеничка и държала класове в двете си ръце. Дядо се впуснал да я хване, но тя побягнала из долът надолу. Дядо казваше, че познал и жената коя е, но не искаше да я каже“.

/Тези сведения са част от ръкописа "История на Трявна" на Христо Н. Даскалов (1843-1917 г.), чийто оригинал се съхранява във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, а негово дигитално копие пази и Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна/

Ритуалът Еньова буля, с. Факия, Бургаско, 1979 г.
Снимка: Фото "Брилянт" - Средец

Припяване на пръстените
Снимка: Анелия Крумова,
фондация "Живите български корени"