Детска волност. Родителска тревога. Калугерът - лекар

Един ден, когато баща ми * се занимаваше с второто отделение, аз бидейки ученик от първо отделение, се промъкнах незабелязано от него на задния чин, при най-възрастните ученици, които ми даваха толкова много обичаните от мен сушени ябълки, сливи и дренки. Най-възрастния ученик измъкна предпазливо из под чина калпака на един улисан в четене свой другар и ме склони да излея в него набраната в чучурчето ми вода. Пострадалият забеляза причинената му пакост и се закани да ме обади на учителя. Почнаха пазарлъци, които характеризират тогавашното материално благосъстояние на балканското население. Моите инспиратори предложиха на съученика си – за да мълчи – една патронена гилза с мастило. Той не се съгласи. Предложиха му пет пари /2 ½ ст./ - пак отказа. Поиска 10 ст. Те събраха две петачета и му предложиха едно рупче /5 ст./, което изчерпваше цялото им налично състояние. Той настояваше за цял гологан. Но отгде да вземат такава крупна за тях монета? Пострадалият вдигна ръка и съобщи произлязлото на баща ми. След като наказа прилично моите „учители“ – „деца“ по на 16 и 17 години, баща ми, за да запази авторитета си, ме изправи пред четирите отделения, прочете ми обичайното нравоучение, преви главата ми на първия чин, опъна гащите ми и ме наложи с 15 пръчки. Изревах силно при първите удари, но затихнах при следващите, тъй като болката претръпна. След тая операция, съпровождана от хоровото броене на ударите на четирите отделения, баща ми ме хвана за ухото, изведе ме из стаята и с едно грубо „марш“ ме изпрати в къщи. Хълцукайки, поех баира към нашата къщичка, но насред пътя непоносима болка парна с изгаряща сила задника ми и аз със сърцераздирателен рев се вмъкнах в двора, където уплашената ми мащеха, ме посрещна с разширени от почуда очи. Изплаках й се със задавен от хълцания глас, влязох тичешком в стаичката и захлупих глава на кревата. Лека-полека болките се уталожиха и плачът престана. В главата ми обаче зрееше мълчаливо закана за отмъщение. Издебнах залисията на мащехата си, излязох на двора, прескочих ниския и разръфан плет на съседите и се вмъкнах в плевнята им, стърчаща срещу нашия чардак. Мушнах се в сламата и през пролуките на летвите започнах да наблюдавам какво ще става в нашия дом. Чаках дълго, напрегнато и нетърпеливо. Само мащехата ми от време на време излизаше на чардака с препирки в ръка, простираше ги и се връщаше в кухнята. Когато търпението ми беше изчерпано и аз бях на път да напусна своето прикритие, баща ми се върна и след миг изхвръкна от къщи, съпроводен от гласа на мащехата ми: „Потърси го в съседите!“.

Зачаках мълчаливо. Знаех, че обхождането на дузината къщи, разпръснати по баирите и около реката, ще трае дълго. Нощта се спусна. Мракът нахлу в скривалището ми. Аз зъзнех от студ и страх. Всяко прошумяване на вятъра ме стряскаше. Детският ми инат беше на изчерпване, когато дочух глъч и шум откъм вратнята. В тъмнината съзрях баща си, попа и кмета. На нашия рид имаше всичко четири къщи. Необичайният за смълчания кът говор на пътниците разтревожи кучетата и в нощта екна тревожният им лай. От къщата на нашия съсед, разположена далеч от плевнята, се обади и мълчащият досега техен пес, с когото бях приятел. През деня не се боях от него, но сега се изплаших и треперящ, измръзнал, бързо се промъкнах у дома, където ме посрещнаха с радостна изненада. Почна разпитът. Аз мълчах. Предложиха ми да се нахраня. Отказах. Баща ми ме застави да си легна, а той с квета и попа, седнали край леглото, продължаваха пред шише сливовица да правят догадки, къде ли съм се бил спотаил…

Сутринта видях през мъгла баща си, надвесен над мен, да облага челото ми с кърпа, потопена в оцет. Бях пламнал в огън. Термометърът все още беше непозната вещ не само за селото, но и за града и температурата измерваха ту с ръка на челото, ту с устни на бузите. През деня и нощта огънят не спадна. На другата сутрин баща ми ме обви в подплатената връхна дреха на мащехата ми, обгърна около нея чердже и ме понесе като пашкул към двора. Там един селянин държеше за юларя стъкмен кон. Тънък сняг беше белосал околността. Стиснал ме в прегръдката си, баща ми възседна коня и потегли, придружен от селянина. От разговора им разбрах, че ме отвеждат при калугера в село Чакалите, който бил прочут лечител. В Трявна и Дряново нямаше лекар. Такъв имаше само в Търново, наричано тогава от всички „касаба“. Но касабата беше много далеч, а Чакалите, както от разговора разбрах, били недалеч от Дряново. Това „недалеч“ се оказа обаче на един ден път от Райковци. Възлизайки и преваляйки десетки баири, ние стигнахме едва привечер в село Чакалите /Дряновско/ и спряхме пред черквата, до която беше жилището на калугера, допряно до едностайното училище. Калугерът – свещеник и учител в селото, бе стар приятел на баща ми. Посрещна ни сърдечно. Прегледа ме. После обложи тялото ми с нещо горещо. Даде ми да пия горчива вода, в която имаше потопена билка. Вечерта и тримата преспахме в неговата малка и добре отоплена стаичка. Не ни пусна да си заминем, докато не ми спадне температурата. Той ни хранеше, подслоняваше и лекуваше, но за грижите отказа предложеното от баща ми възнаграждение. Такова възнаграждение отказа и конярят. „Грешно е на болен човек да се помага срещу пари“… В отличие от Райковци, учителят в Чакалите, по останал от турско обичай, се хранел от всяка селска къща по дежурство. Нашето гостуване, разбира се, не остана тайна за селото и то веднага го отбеляза с появилото се изобилие на калугеровата трапеза.

Калугерът, известен под името „Даскала“, не беше случаен човек. В по-късни години аз го посещавах няколко пъти в новото му местожителство – гара Царева ливада. Той бе станал прочут лечител и въпреки преследванията не само репутацията му, но и практиката му, се бяха утвърдили. Всякога, когато изкачвах дървената стълба на малката му къщичка, се сблъсквах с много чакащи реда си посетители. Той лекуваше с билки и вземаше едва по няколко стотинки за лекарствата, които сам си приготовляваше. В един дебел албум съм чел множество писмени благодарности на излекувани от него интелигентни хора. Запечата е в паметта ми благодарността на един висш банков чиновник от София, преди това лекуван без резултат във Виена.

Тоя народен лечител, на име Неофит Калчев, е роден през 1848 г. в. Орешец /Троянско/. Своите медицински знания добива от баба си и майка си, които били народни лечители; от светогорския монах Матея Петров /Матей Преображенски/, който познавал гръцката народна медицина; от йеромонах Хрисанта, дългогодишен свещеник при руската болница в Йерусалим; от народния лечител Марко Павлов от с. Чакали, където Неофит Кълчев е дълги години учител с 200 лева годишна заплата, храна и топливо. Наученото и практикуваното Неофит Калчев описа в книгата си „Лекар“ /“Народен домашен лекар. Общодостъпна книга за човешките болести и тяхното лекуване“, чието първо издание излиза през 1891 г. в Трявна. Въпросната книга и неговите „лекарствени специалитети“ му носят сребърен медал и почетен диплом на Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г./, която претърпя няколко издания. В тая книга е разказано и за преследванията, на които е бил подложен, както и за отличията, които по-късно получава за своята народополезна дейност.

 

1893 г.

Димо Казасов

Из книгата „Видяно и преживяно“ /1891-1944 г./, 1969 г.

 

* Тотьо Димов Казасов /1858-1916/, бащата на Димо Казасов, е учител по занятие и внук на казасина Цаньо Донин

** Действието на въпросната глава от книгата „Детска волност. Родителска тревога. Калугерът – лекар“, се развива по времето, когато бащата на Д. Казасов е учител в с. Райковци

Възстановка на стая от взаимно училище в
музей "Старото школо" в Трявна
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Из експозицията на класната стая в Старото школо.
Снимка: Лиляна Узунова

Йеромонах Неофит Калчев -
учител и народен лечител.
Снимка: www. starotarnovo.blogspot.com

Корицата на осмото издание
на "Домашен лекар"
от йеромонах Неофит Калчев,
отпечатано в печатница
"Васил Зидаров" - Трявна през 1934 г.
Снимка: www. starotarnovo.blogspot.com