Денят на народните будители

 За първи път Денят на народните будители /1 ноември/, се чества в Пловдив през 1909 г. До тогава на тази дата /по стар стил/ се почита паметта на Св. Йоан Рилски, който след това се превръща в патрон на българското будителство. Едва през 1922 г., по инициатива на група интелектуалци - Станимир Станимиров, Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, д-р Михаил Арнаудов, д-р Фил. Манолов, Христо Цанков – Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингиров, Адриана Будевска, Елена Снежина, тогавашният министър на Народното просвещение Стоян Омарчевски, внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на народните будители. С указ на цар Борис III от 1923 г., денят е обявен за общонационален празник в „памет на заслужилите българи“. Предложението за наименованието на празника е на проф. Боян Пенев. А композиторът Добри Христов пише текста и музиката на „Химна на народните будители“. През 1945 г. празникът е забранен от „новата власт“. Години по-късно, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява неговата традиция. Идеята за възстановяването му е на покойния д-р Петър Константинов, председател на общонародно сдружение "Мати Болгария".

От 1991 г. Съюзът на учените в България отбелязва Деня на народните будители и като Ден на българската наука. С решение на Съюза на българските журналисти този ден става и Ден на българската журналистика.

 

* * *

Добри Христов

Химн на народните будители

 

О, будители народни,

цял низ светли имена,

чисти, сяйни благородни,

вий сте наш`те знамена

нам за вечни времена.

 

Чест и слава, вечна слава

Вам будители народни!

Ваш`та памет вдъхновява

към дела за светли дни.

 

Горди сме с история славна,

горди сред славянски род.

С Кирил и Методий пламна

пламък светъл на възход.

С писмена към нов живот.

 

Ботев, Левски – великани

с тях и сонм дейци безчет.

Със смъртта си по балкани

род прославиха със чест.

Нек пребъдат в слава и чест!

 

* * *

 

Честит празник на хората на Духа, Науката и Перото, на всички учители, ученици, студенти, на всички българи! Да сме здрави, вдъхновени и одухотворени по Пътя ни към по-светли бъднини!

Честит празник и на членовете и приятелите на група „Тревненски бУдил“ – да е все така будна, и още по-дейна в търсенето и популяризирането на богатото ни културно-историческо минало!

Вечна им памет на знайните и незнайни народни будители за Вяра, Дух, Знание и Свобода! Дълбок поклон пред паметта и делата им!

Паисий Хилендарски
Худ. Никола Кожухаров

Св. Иван Рилски с житийни сцени, 1863 г.,
зограф Георги Данчов, ХГ - Стара Загора

Министър Стоян Омарчевски
Източник: royalbulgariaincolour.com

Проф. Боян Пенев

Композиторът Добри Христов, 1940 г.
Източник: ДАА

Д-р Петър Константинов,
председател на общонародно сдружение "Мати Болгария".
Източник: в. "24 часа"

Трявнали баш уста Никола

Навръх Димитровден ще ви разкажа за един личен тревненски майстор, за когото до наши дни са достигнали само фрагментарни сведения и то по предание. Доколко родният фолклор е запечатал достоверни факти от житейската и творческата му биография, не се наемам да твърдя, тъй като опитите ми да издиря повече сведения за него, предвид отдалечеността във времето, се увенчаха с неуспех. До наши дни е достигнала само една легенда, в стихотворна форма – „Майстор Никола и Велика – авлига“ *, писана от поета Николай Марангозов, според която, уста Никола съградил прочутата Селимие джамия в Одрин… Историческата истина обаче, е друга – внушителният архитектурен градеж с четирите си минарета, високи по 70.89 м., купол с височина 44 м., 999 красиво оформени прозорци, е най-големият шедьовър на големия османски архитект Мимар Синан (1490–1588). Най-високата джамия в Турция, втора по височина в света, е построена само за шест години – между 1568 и 1574 г. А местната легенда за уста Никола много напомня една друга - за „хвъркатия“ майстор Манол, който според някои хипотези, олицетворява именития архитект Синан. Той е роден в областта на град Кайсери, Мала Азия, но за произхода му има различни хипотези, а именно, че корените му са гръцки, арменски, или пък, че родът му води началото си от родопското село Широка Лъка… А дали уста Никола Трявнали е градил Селимие джамия, или става въпрос за художествена измислица, не се наемам да твърдя. Възможно е народната памет да е съхранила и достоверни исторически факти из битието на този славен за времето си майстор. Затова и реших да ви я разкажа…

Певецът на Плачковския край Н. Марангозов, не споменава месторождението на майстора – строител и резбар, прославил се с турското си име – „Трявнали баш уста гяур Никола“. Отбелязва само, че бил родом от „Тревненските колиби“, „отдавна забравен от род и потомство“. По сведения на Георги Еврейски ** - праправнук на друг личен майстор-дюлгерин уста Колю Петков /1841-1913 г./ от някогашните колиби Късовци /дн. квартал на Плачковци/, за когото вече е ставало дума, уста Никола бил негов „дядо“, което чисто хронологически, не отговаря на историческата истина. Уста Колю, кръстен на именития си предшественик – баш уста Никола Трявнали, бил нисък и набит на ръст, та му викали „Малкия майстор“. Църковните му градежи обаче свидетелстват, че е „майстор от голяма величина“ – потомствен строител и резбар, работил главно на юг от балкана. Една от неговите сестри, на име Смина, е майка на резбаря Цаню Нейков Ковачев от Късовци и баба, по бащина линия, на поета Николай /Никола/ Марангозов, възпял в рима усталъка на своя славен предшественик – баш уста Никола Трявнали.

Според родовото предание, той имал „булка къщовна“ на име Велика и една мъжка рожба – Камен. „Знатен майсторин на занаята си“, от пролет до Никулден, градил „къщи-сараи с гиздави бели чардаци, резбил корнизи, тавани – китени иконостаси“, „пръв бил по редба и кройка и за най-мъчни постройки“.

„Затуй се скоро прославил

по градища, по околии

с турското име „Трявнали

баш уста гяур Никола“.

Де – що се строило църква,

мостове и камбанарии,

хамами или джамии,

все туй име мълвило:

от Самоковско до Ямбол

и от Русчука до Стамбул“.

 

Мълвата за усталъка на Никола Трявнали стигнала до самия султан - „Селим Свирепи“, който заповядал да му доведат прочутия майстор. Той се простил със съпругата си, целунал невръстното си чадо и заедно с двама заптии от Трявна, поел дългия път към Цариград. След дълга езда, цели седем недели, конниците пристигнали в столицата на османската империя и се явили пред султана. Той измерил с поглед „левента юначен“ и „гаче харесал тоз черен салтанатлия гяурин със гайтанлии потури“. После попитал, дали може да му построи джамия, „каквато втора да няма – една да бъде в Исляма – в Одрина града голяма“. Уста Никола се врекъл да изпълни волята на султана, който обещал и достойна за усталъка му награда. Преди да тръгне за Одрин, майсторът пребродил „Стамбула“ и „една го хубост учудила, майсторска ревност пробудила“ – църквата „Св. София“ – „пример за майстор Никола, пример да вземе от нея“.

Според преданието, в лето 1567-мо той започнал градежа на прочутата Селимие джамия в Едирне. Цели девет недели, девет синджира със роби „земята черна изгробили за легло и за темели на одринската джамия“. По-нататък легендата описва чутовния градеж на най-голямата забележителност в Одрин:

„Докато едни се в ямите

още със изкопа борили,

други са дялали горе

люти темелени камъни.

Докато едни със пелките

рязали гринди и дъски,

други са вече накръстели

яки постави и скели,

трети на тарги, самари,

носели тежки товари.

 

Тъй както птичката скрепи

гняздото сламка по сламка,

сръчни зидари налепели

тухла и плоча и камък.

Все тез ръце работливи

вили кубета и сводове,

трупали стени дебели –

на паламарки въртели

чукове още мистрии,

гьонии още терзии…

 

В туй време майстор Никола

около тамо нареждал

винаги мъдро и вещо,

рядко със приказка строга.

По цели дене и нощи

ходил без сън и отмора,

с ум и със разум се борил

да даде редба разкошна

дваж по-разкошна разкройка

на свойта нова постройка.

 

Правил отливки, калъпи,

мерил на крачки и стъпки

околовръстно и кръстом

с лакти и педи, и пръсти,

пускал отвеса с конеца,

давал с терзия равнеца,

теглил на гьония ъглите,

с обръч дъгите закръглял –

всичко на пясъка писал,

ала го точно премислял“.

 

Дълго време неговата съпруга Велика очаквала хабер от своя Никола, питала и разпитвала, „де кого срещне и види“, дори при каймакамина в Трявна ходила, но и той не успял да укроти тъгата й. Поболяла се от мъка, „тежка“ болест на леглото я „приковала“ за цели две години. На връх Цветница, Велика усетила края си и повикала единствената си рожба – Камен. Заклела го да не жали за нея, а като порасне да стане „юнак безстрашен“ и люто с „калъча“ да мъсти „на таз вяра некръстна“, дето нея млада загробила, а баща му – в Одрин заробила. После се помолила на Бога – да й вземе душата и да я направи „крилата“ – „да мога далеч да хвръкна, дето се с нозе не стига – стори туй чудо да пръкне, да стана една авлига!“. И после да иде в земя „надолна“ да види либето си Никола, дали я още обича, или е залюбил „отровна зъмя ханъма“, или „гъркиня омразна“…

Минали пет години, откакто уста Никола, по волята на султана, бил заточен да строи джамията в Одрин.

„В туй време майстор Никола,

с божата помощ и воля,

вдигнал до карабиния

свойта нова джамия.

Във три години постелил

подове, изби, темели,

във четвъртата затворил

с дебели стени кораба,

в петата склопил кубето,

почнал да вий минаретата“.

Според легендата, докато работил на минаретата, уста Никола много обичал да „разговаря с птичките“ и да гледа отвисоко света, притихнал в нозете му…

Било по Цветница, когато едно „птиче прекрасно“ дълго се вило на „гъжова“, „вило и пяло, но тъжно“, докато кацнало на рамото му. То му проговорило с човешки глас и му доверило тайната си, че не е жълта авлига, а неговата съпруга Велика:

„…дето мен клета забрави

за една пуста прослава

за една черна печалба.

[…]

Дошла съм, птица небесна,

от горна земя загорска

в тая страна беломорска

на повратки да калесам

своего мъжа Никола,

да дойде самин да види

с какви е китки таз пролет

мене на одър накитила.

Един ги Камен полива

с сирашки сълзи горчиви…“.

„Гаче го с жара посипали“, „гаче го с трънени шипове люто в сърцето проболи“ – мислил дълго майстор Никола над тез тежки думи – дали птицата го лъже коварно, или пък му думала вярно…

В лето 1574-то той завършил „своето дело безсмъртно“ – султанската Селимие джамия в Одрин. Легендата пресъздава и момента на официалното й откриване, когато от разни страни се стекъл хиляден, „шарен“ народ да види новата джамия на султан Селим Свирепи.

„Евала на усталъка,

халал му вяра неверна,

остава само да тръгне

тая гемия мермерна!

Я гледай ти чудесия

я гледай ти гиздосия!

[…]

Един сред тез богомолци,

един бил гяур неверен –

стоял при златните двери

нашия майстор Никола“.

Султанът го повикал при себе си и на всеослушание му благодарил, че изпълнил волята му, за което щял да го дари с награда „богата и пребогата“. Преди това обаче, попитал уста Никола - дали може да съгради друга джамия, по-прекрасна от тази. Без да се замисли, майсторът отговорил, че може да вдигне по-голяма и по-хубава от Селимие джамия в Одрин. Султанът се усмихнал лукаво и го изпроводил със здраве, ала тъжен бил майстор Никола, че отдавна жадувал да се завърне, на село, при своята любима Велика и едничкия си син – Камен. И докато шарената „тумба“ от хора с възхита разглеждала неговата красива джамия, той легнал уморен, край шадравана в двора й и се унесъл в дълбок сън. На утрото го пробудила красивата жълта авлига и му доверила кроежите на свирепия султан, който искал да убие майстора, за да не вдигне нейде другаде, по-красива и внушителна джамия от неговата Селимие в Одрин. Птицата научила уста Никола как да си направи „хвъркало“ и да литне с него от викалото на минарето, за да се спаси от сигурна гибел. Едва издумала, каквото издумала и се задали „седем манафи еничари“, въоръжени с ханджари, които обградили от всички страни майстора и го отвели при султана, за да се „сбогува“ с него, „богато да го дарува“ – със „злато“ и „свобода“… Когато се изправил пред Селим Свирепи и бил приканен да поиска достойна награда за отплата на труда си, уста Никола поискал само онова, що му заръчала авлигата – „две кожи ерешки, два кози бели черепа, две дъски липови, две тънки шипки лескови, две върви от лико, въже от повет жилава, две пръчки чиличени и един мях за огниво“. Зачудил се султана на тез „дреболии“, но склонил и на последната молба на майстора – да му позволи да се качи на най-високото викало, че „по-високо едва ли да ще Бог пак да издигна“. И освен скромната плата, дарил майстора със седем товара златни дарове, и седем гавази да ги пазят по пътя, взел си сбогом с уста Никола и намигнал лукаво на стражите: „Майстора да ми опазите!“.

Три дни и три нощи уста Никола майсторил „хвъркалото“, както го била научила авлигата. Когато крилете били готови, той се качил на викалото на най-високото минаре, където вече го чакала красивата птица, за да му посочи „небесни пътища бели“:

„… вятър ще пратя нарочен,

да те отнася по-леко,

облаци ще разкъделя,

да стъпяш, либе, на меко,

да стигнеш скоро в балкана,

да найдеш сирот Камена.

 

От мене да го целунеш,

от мене, либе Никола,

с него вий двама на куната

за мене да се помолите!“

С тези думи Велика – авлига си взела сбогом навеки със своя любим. А той се покачил на викалото и литнал на крилете, които сам измайсторил, понесъл се в небесата, а долу на земята настанала страшна суматоха и уплах. Сам султанът гледал с „грозен поглед“ от чардаците, дето си пиел кафето. А уста Никола дълго се реял над равното одринско поле, а после „поел“ далеч на север, към „балкана тревненски“.

„Веднъж нозе ми да стъпят

на наша земя балканска

кълна се, Боже християнски,

що ми е мило и скъпо –

вече теслата да хвърля –

и с моите братя бунтовни

в борба люта и върла

срещу туй робство вековно –

само с пищов и френгия

да търся аз управия!“.

„Нахалос“ султанът изпратил „безбройна“ потеря да „намери“ майстор Никола – жив или мъртъв. „Люто“ го „подгонили“ – по „три реки с гемии“, „три планини закордонили“ башибозуци и заптии, но Бог му помогнал – „задухал вятър северен“ и „помел“ потерите, „надул платна повратни и върнал гемии обратно“. В това време уста Никола стигнал далеч от Одрин, „кацнал на земя свободна“ – в „хайдушка гора доспатска“, де са й „сенките скрити“ и „долищата“ – „вити“…

Така завършва легендата, която не споменава нищо за по-нататъшната съдба на майстора и неговите потомци. Архитектът на прочутата Селимие джамия в Одрин, е знаен. Знайна е и биографията му. Колко и каква истина е запечатало това местно предание, която звучи невероятно на фона на историческите факти, остава загадка. Дали пък тази ода не е поредния опит да се подчертае българския корен на именития архитект Мимар Синан, каквито хипотези битуват в публичното пространство? Или пък е апотеоз на усталъка на родните майстори, на българщината, и будния, жарък дух и жажда за вяра, свобода и просвещение? Едва ли ще узнаем някога. Много вода е изтекла от тогава. Много хора и съдби са отминали. Народната памет и родовите хроники са съхранили по нещо, но повечето е потънало в забрава. Пък и едно име, една памет, е вече история… Да я помним и пазим!

 

 

Галина Иванова

 

* Легендата „Майстор Никола и Велика – авлига“ е публикувана във второто, допълнено издание „Легенди“ от Николай Марангозов /1947 г./. Огромни благодарности на г-жа Мария Желязкова – председател на НЧ „Пробуда 1924“ – гр. Плачковци, която ми предостави изданието.

** Сведенията на Георги Еврейски са записани от Катя Николова – дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна

Селимие джамия в Одрин, 1955 г.
Снимка: Рифат Осман

"Малкият майстор" от Късовци -
уста Колю Петков,
потомък на уста Никола Трявнали

Поетът Николай Марангозов

Димитровден е!

На днешния Димитровден – здрави, честити и благословени да са всички именици! Честит празник на занаятчиите и строителите!

На многая лета и на едноименните църкви в селата Фъревци /1850 г./, Скорци /1876 г./ и Нейковци /1882 г./! Светла им памет на майсторите, които са ги градили и красили! И дано по примера на черквата в Нейковци, която с помощта на миряните, беше възстановена и обновена преди година,  успеем да спасим от разруха и забвение и прекрасните църкви във Фъревци и Скорците!

Патронната икона на
църквата "Св. Димитър" в Скорците,
дело на зографа Цоню Симеонов

Църквата "Св. Димитър" в с. Фъревци /1850 г./
Снимка: Жоро Хаджиев

Църквата "Св. Димитър" в с. Скорците /1876 г./
Снимка: Жоро Хаджиев

На многая лета на Устагенчовата черква
в Скорците, която от години
ожида своето спасение...
Снимка: Жоро Хаджиев

Църквата "Св. Димитър" в с. Нейковци /1882 г./
Снимка: Жоро Хаджиев 

60 години Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство

 Пулсиращото сърце на Трявна

На 23 октомври Специализираният музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна чества своя 60-годишен юбилей. Неговото официално откриване се състои на днешния ден, през 1963 г., в емблематичната Даскалова къща, където първоначално е подредена експозиция „Дърворезба и иконопис“. Но, всъщност историята му се „заплита“ доста по-рано, в далечната 1929 г., когато към Столарското училище в Трявна е открита музейна сбирка.

Първият музеен обект в Трявна е Даскаловата къща, която на 27 май 1962 г., отваря врати за посещения, макар че и в годините преди това, когато е все още частен дом, посреща туристи и гости на града. На 23 октомври 1963 г. е открита за посетители и Славейковата къща, четири години по-късно, на 26 ноември 1967 г., отваря врати и Райковата къща, а на 4 октомври 1970 г. – Ангелкънчевата къща. На 6 октомври 1975 г. в Старото школо е открита документална експозиция „Учебно, просветно и културно дело“, а на 7 юли 1976 г. - дарението на художника Иван Христов в Попйовчовата къща. Датата 21 юли 1979 г. е паметна за Тревненския музей, защото тогава, е посрещнат милионният му посетител. На 23 ноември 1983 г. отваря врати галерия „Тотю Гъбенски“ в Калинчевата къща, а година по-късно, на 10 ноември 1984 г. – и музеят „Тревненска иконописна школа“. Едно от най-знаковите и ценни дарения на Трявна  – картини и пластики на Димитър, Никола и Бисерка Казакови, е официално открито на 16 декември 1985 г. в Старото школо.

След 2000 година отваря врати и художествена галерия „Казаков“, а през 2003 г. Специализираният музей за резбарско и зографско изкуство е отличен с престижната Славейкова награда. На 20 май 2004 г. е официално открит и музеят „Азиатско и африканско изкуство“. А през 2008 г. за първи път се провежда национална научна конференция „Трявна и тревненци в националната история и култура“, организирана от СМРЗИ - Трявна. През 2014 г. е открита нова художествена галерия. А тази година, навръх Димитровден, в Попангеловата къща, ще отвори врати и дългоочакваният музей на Тревненската архитектурна школа.

Това са само част от знаковите дати и събития в летописната история на музея в Трявна, които припомняме по повод неговата 60-годишнина. Светла им памет на хората, които преди близо 100 години, са вложили толкова усилия, труд, сърце и мисъл в името на една светла, благородна и родолюбива кауза – Тревненският музей! И на онези след тях, които вече не са между живите, но успяха да съхранят и опазят святата памет на предците ни. Да са здрави, все така сърцати и благословени и днешните пазители на миналото и корените, които вдъхновено пазят и популяризират богатото ни културно-историческо наследство. Огромни благодарности за всеотдайния им труд и усилия, за съдействието и подкрепата през годините!

На многая лета на Тревненския музей и на най-новия музеен обект – Тревненска архитектурна школа!

Архивна снимка от откриването на
музей "Даскалова къща", 27 май 1962 г.
Снимка: Лилия Вълчева - Петкова

Емблематичната Даскалова къща с резбованите си тавани - слънца,
е единственият Музей на дърворезбата у нас

Славейкова къща - родната къща на поета Пенчо Славейков
Снимка: Симеон Павлов

Райковата къща -
родната къща на първия професор по химия у нас - Пенчо Райков

Ангелкънчевата къща -
родната къща на революционера Ангел Кънчев

Старото школо - едно от първите светски училища в България.
Открито е като взаимно училище през есента на 1839 г.
През 1849 г. тревненци канят като учител в Трявна Петко Славейков,
който открива и класно училище в тази сграда.
Снимка: Димитър Сотиров

В музей "Тревненска иконописна школа" е подредена експозиция,
която проследява развитието на
най-старата възрожденска иконописна школа в България – Тревненската

Галерия "Казаков" на Старинната улица в Трявна

Музеят "Азиатско и африканско изкуство" -
единственият по рода си в Източна Европа,
представя част от дарението на
големия български скулптор Златко Паунов.
Експозицията включва повече от 400 експоната от
Непал, Тибет, Китай, Индия
и някои африкански държави, датиращи от ІІ- ХХ век,
предимно с култово предназначение.

Най-новата художествена галерия на Трявна

Попангеловата къща - най-старата тревненска къща,
строена към края на XVIII век.
На 26 октомври 2023 г. тя ще отвори врати за посетители с
музейна експозиция на тема "Строителство".
Ще бъдат представени макети на сгради,
дело на тревненски строители, документи и инструментариум,
свързани с дюлгерството -
един от трите занаята, извисили имиджа на Трявна
и на прочутата Тревненска художествена школа

Екипът на
Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна
в навечерието на юбилея
Снимка: СМРЗИ - Трявна