Трявнали баш уста Никола

Навръх Димитровден ще ви разкажа за един личен тревненски майстор, за когото до наши дни са достигнали само фрагментарни сведения и то по предание. Доколко родният фолклор е запечатал достоверни факти от житейската и творческата му биография, не се наемам да твърдя, тъй като опитите ми да издиря повече сведения за него, предвид отдалечеността във времето, се увенчаха с неуспех. До наши дни е достигнала само една легенда, в стихотворна форма – „Майстор Никола и Велика – авлига“ *, писана от поета Николай Марангозов, според която, уста Никола съградил прочутата Селимие джамия в Одрин… Историческата истина обаче, е друга – внушителният архитектурен градеж с четирите си минарета, високи по 70.89 м., купол с височина 44 м., 999 красиво оформени прозорци, е най-големият шедьовър на големия османски архитект Мимар Синан (1490–1588). Най-високата джамия в Турция, втора по височина в света, е построена само за шест години – между 1568 и 1574 г. А местната легенда за уста Никола много напомня една друга - за „хвъркатия“ майстор Манол, който според някои хипотези, олицетворява именития архитект Синан. Той е роден в областта на град Кайсери, Мала Азия, но за произхода му има различни хипотези, а именно, че корените му са гръцки, арменски, или пък, че родът му води началото си от родопското село Широка Лъка… А дали уста Никола Трявнали е градил Селимие джамия, или става въпрос за художествена измислица, не се наемам да твърдя. Възможно е народната памет да е съхранила и достоверни исторически факти из битието на този славен за времето си майстор. Затова и реших да ви я разкажа…

Певецът на Плачковския край Н. Марангозов, не споменава месторождението на майстора – строител и резбар, прославил се с турското си име – „Трявнали баш уста гяур Никола“. Отбелязва само, че бил родом от „Тревненските колиби“, „отдавна забравен от род и потомство“. По сведения на Георги Еврейски ** - праправнук на друг личен майстор-дюлгерин уста Колю Петков /1841-1913 г./ от някогашните колиби Късовци /дн. квартал на Плачковци/, за когото вече е ставало дума, уста Никола бил негов „дядо“, което чисто хронологически, не отговаря на историческата истина. Уста Колю, кръстен на именития си предшественик – баш уста Никола Трявнали, бил нисък и набит на ръст, та му викали „Малкия майстор“. Църковните му градежи обаче свидетелстват, че е „майстор от голяма величина“ – потомствен строител и резбар, работил главно на юг от балкана. Една от неговите сестри, на име Смина, е майка на резбаря Цаню Нейков Ковачев от Късовци и баба, по бащина линия, на поета Николай /Никола/ Марангозов, възпял в рима усталъка на своя славен предшественик – баш уста Никола Трявнали.

Според родовото предание, той имал „булка къщовна“ на име Велика и една мъжка рожба – Камен. „Знатен майсторин на занаята си“, от пролет до Никулден, градил „къщи-сараи с гиздави бели чардаци, резбил корнизи, тавани – китени иконостаси“, „пръв бил по редба и кройка и за най-мъчни постройки“.

„Затуй се скоро прославил

по градища, по околии

с турското име „Трявнали

баш уста гяур Никола“.

Де – що се строило църква,

мостове и камбанарии,

хамами или джамии,

все туй име мълвило:

от Самоковско до Ямбол

и от Русчука до Стамбул“.

 

Мълвата за усталъка на Никола Трявнали стигнала до самия султан - „Селим Свирепи“, който заповядал да му доведат прочутия майстор. Той се простил със съпругата си, целунал невръстното си чадо и заедно с двама заптии от Трявна, поел дългия път към Цариград. След дълга езда, цели седем недели, конниците пристигнали в столицата на османската империя и се явили пред султана. Той измерил с поглед „левента юначен“ и „гаче харесал тоз черен салтанатлия гяурин със гайтанлии потури“. После попитал, дали може да му построи джамия, „каквато втора да няма – една да бъде в Исляма – в Одрина града голяма“. Уста Никола се врекъл да изпълни волята на султана, който обещал и достойна за усталъка му награда. Преди да тръгне за Одрин, майсторът пребродил „Стамбула“ и „една го хубост учудила, майсторска ревност пробудила“ – църквата „Св. София“ – „пример за майстор Никола, пример да вземе от нея“.

Според преданието, в лето 1567-мо той започнал градежа на прочутата Селимие джамия в Едирне. Цели девет недели, девет синджира със роби „земята черна изгробили за легло и за темели на одринската джамия“. По-нататък легендата описва чутовния градеж на най-голямата забележителност в Одрин:

„Докато едни се в ямите

още със изкопа борили,

други са дялали горе

люти темелени камъни.

Докато едни със пелките

рязали гринди и дъски,

други са вече накръстели

яки постави и скели,

трети на тарги, самари,

носели тежки товари.

 

Тъй както птичката скрепи

гняздото сламка по сламка,

сръчни зидари налепели

тухла и плоча и камък.

Все тез ръце работливи

вили кубета и сводове,

трупали стени дебели –

на паламарки въртели

чукове още мистрии,

гьонии още терзии…

 

В туй време майстор Никола

около тамо нареждал

винаги мъдро и вещо,

рядко със приказка строга.

По цели дене и нощи

ходил без сън и отмора,

с ум и със разум се борил

да даде редба разкошна

дваж по-разкошна разкройка

на свойта нова постройка.

 

Правил отливки, калъпи,

мерил на крачки и стъпки

околовръстно и кръстом

с лакти и педи, и пръсти,

пускал отвеса с конеца,

давал с терзия равнеца,

теглил на гьония ъглите,

с обръч дъгите закръглял –

всичко на пясъка писал,

ала го точно премислял“.

 

Дълго време неговата съпруга Велика очаквала хабер от своя Никола, питала и разпитвала, „де кого срещне и види“, дори при каймакамина в Трявна ходила, но и той не успял да укроти тъгата й. Поболяла се от мъка, „тежка“ болест на леглото я „приковала“ за цели две години. На връх Цветница, Велика усетила края си и повикала единствената си рожба – Камен. Заклела го да не жали за нея, а като порасне да стане „юнак безстрашен“ и люто с „калъча“ да мъсти „на таз вяра некръстна“, дето нея млада загробила, а баща му – в Одрин заробила. После се помолила на Бога – да й вземе душата и да я направи „крилата“ – „да мога далеч да хвръкна, дето се с нозе не стига – стори туй чудо да пръкне, да стана една авлига!“. И после да иде в земя „надолна“ да види либето си Никола, дали я още обича, или е залюбил „отровна зъмя ханъма“, или „гъркиня омразна“…

Минали пет години, откакто уста Никола, по волята на султана, бил заточен да строи джамията в Одрин.

„В туй време майстор Никола,

с божата помощ и воля,

вдигнал до карабиния

свойта нова джамия.

Във три години постелил

подове, изби, темели,

във четвъртата затворил

с дебели стени кораба,

в петата склопил кубето,

почнал да вий минаретата“.

Според легендата, докато работил на минаретата, уста Никола много обичал да „разговаря с птичките“ и да гледа отвисоко света, притихнал в нозете му…

Било по Цветница, когато едно „птиче прекрасно“ дълго се вило на „гъжова“, „вило и пяло, но тъжно“, докато кацнало на рамото му. То му проговорило с човешки глас и му доверило тайната си, че не е жълта авлига, а неговата съпруга Велика:

„…дето мен клета забрави

за една пуста прослава

за една черна печалба.

[…]

Дошла съм, птица небесна,

от горна земя загорска

в тая страна беломорска

на повратки да калесам

своего мъжа Никола,

да дойде самин да види

с какви е китки таз пролет

мене на одър накитила.

Един ги Камен полива

с сирашки сълзи горчиви…“.

„Гаче го с жара посипали“, „гаче го с трънени шипове люто в сърцето проболи“ – мислил дълго майстор Никола над тез тежки думи – дали птицата го лъже коварно, или пък му думала вярно…

В лето 1574-то той завършил „своето дело безсмъртно“ – султанската Селимие джамия в Одрин. Легендата пресъздава и момента на официалното й откриване, когато от разни страни се стекъл хиляден, „шарен“ народ да види новата джамия на султан Селим Свирепи.

„Евала на усталъка,

халал му вяра неверна,

остава само да тръгне

тая гемия мермерна!

Я гледай ти чудесия

я гледай ти гиздосия!

[…]

Един сред тез богомолци,

един бил гяур неверен –

стоял при златните двери

нашия майстор Никола“.

Султанът го повикал при себе си и на всеослушание му благодарил, че изпълнил волята му, за което щял да го дари с награда „богата и пребогата“. Преди това обаче, попитал уста Никола - дали може да съгради друга джамия, по-прекрасна от тази. Без да се замисли, майсторът отговорил, че може да вдигне по-голяма и по-хубава от Селимие джамия в Одрин. Султанът се усмихнал лукаво и го изпроводил със здраве, ала тъжен бил майстор Никола, че отдавна жадувал да се завърне, на село, при своята любима Велика и едничкия си син – Камен. И докато шарената „тумба“ от хора с възхита разглеждала неговата красива джамия, той легнал уморен, край шадравана в двора й и се унесъл в дълбок сън. На утрото го пробудила красивата жълта авлига и му доверила кроежите на свирепия султан, който искал да убие майстора, за да не вдигне нейде другаде, по-красива и внушителна джамия от неговата Селимие в Одрин. Птицата научила уста Никола как да си направи „хвъркало“ и да литне с него от викалото на минарето, за да се спаси от сигурна гибел. Едва издумала, каквото издумала и се задали „седем манафи еничари“, въоръжени с ханджари, които обградили от всички страни майстора и го отвели при султана, за да се „сбогува“ с него, „богато да го дарува“ – със „злато“ и „свобода“… Когато се изправил пред Селим Свирепи и бил приканен да поиска достойна награда за отплата на труда си, уста Никола поискал само онова, що му заръчала авлигата – „две кожи ерешки, два кози бели черепа, две дъски липови, две тънки шипки лескови, две върви от лико, въже от повет жилава, две пръчки чиличени и един мях за огниво“. Зачудил се султана на тез „дреболии“, но склонил и на последната молба на майстора – да му позволи да се качи на най-високото викало, че „по-високо едва ли да ще Бог пак да издигна“. И освен скромната плата, дарил майстора със седем товара златни дарове, и седем гавази да ги пазят по пътя, взел си сбогом с уста Никола и намигнал лукаво на стражите: „Майстора да ми опазите!“.

Три дни и три нощи уста Никола майсторил „хвъркалото“, както го била научила авлигата. Когато крилете били готови, той се качил на викалото на най-високото минаре, където вече го чакала красивата птица, за да му посочи „небесни пътища бели“:

„… вятър ще пратя нарочен,

да те отнася по-леко,

облаци ще разкъделя,

да стъпяш, либе, на меко,

да стигнеш скоро в балкана,

да найдеш сирот Камена.

 

От мене да го целунеш,

от мене, либе Никола,

с него вий двама на куната

за мене да се помолите!“

С тези думи Велика – авлига си взела сбогом навеки със своя любим. А той се покачил на викалото и литнал на крилете, които сам измайсторил, понесъл се в небесата, а долу на земята настанала страшна суматоха и уплах. Сам султанът гледал с „грозен поглед“ от чардаците, дето си пиел кафето. А уста Никола дълго се реял над равното одринско поле, а после „поел“ далеч на север, към „балкана тревненски“.

„Веднъж нозе ми да стъпят

на наша земя балканска

кълна се, Боже християнски,

що ми е мило и скъпо –

вече теслата да хвърля –

и с моите братя бунтовни

в борба люта и върла

срещу туй робство вековно –

само с пищов и френгия

да търся аз управия!“.

„Нахалос“ султанът изпратил „безбройна“ потеря да „намери“ майстор Никола – жив или мъртъв. „Люто“ го „подгонили“ – по „три реки с гемии“, „три планини закордонили“ башибозуци и заптии, но Бог му помогнал – „задухал вятър северен“ и „помел“ потерите, „надул платна повратни и върнал гемии обратно“. В това време уста Никола стигнал далеч от Одрин, „кацнал на земя свободна“ – в „хайдушка гора доспатска“, де са й „сенките скрити“ и „долищата“ – „вити“…

Така завършва легендата, която не споменава нищо за по-нататъшната съдба на майстора и неговите потомци. Архитектът на прочутата Селимие джамия в Одрин, е знаен. Знайна е и биографията му. Колко и каква истина е запечатало това местно предание, която звучи невероятно на фона на историческите факти, остава загадка. Дали пък тази ода не е поредния опит да се подчертае българския корен на именития архитект Мимар Синан, каквито хипотези битуват в публичното пространство? Или пък е апотеоз на усталъка на родните майстори, на българщината, и будния, жарък дух и жажда за вяра, свобода и просвещение? Едва ли ще узнаем някога. Много вода е изтекла от тогава. Много хора и съдби са отминали. Народната памет и родовите хроники са съхранили по нещо, но повечето е потънало в забрава. Пък и едно име, една памет, е вече история… Да я помним и пазим!

 

 

Галина Иванова

 

* Легендата „Майстор Никола и Велика – авлига“ е публикувана във второто, допълнено издание „Легенди“ от Николай Марангозов /1947 г./. Огромни благодарности на г-жа Мария Желязкова – председател на НЧ „Пробуда 1924“ – гр. Плачковци, която ми предостави изданието.

** Сведенията на Георги Еврейски са записани от Катя Николова – дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна

Селимие джамия в Одрин, 1955 г.
Снимка: Рифат Осман

"Малкият майстор" от Късовци -
уста Колю Петков,
потомък на уста Никола Трявнали

Поетът Николай Марангозов