196 години безсмъртие. Поклон пред паметта на писателя и поета Петко Р. Славейков

На бял свят

/разказ/

 

Беше ясна ноемврийска утрина. В малката къщица на Рачо Казанджията всичко спеше. По едно време вратата на комшулука се хлопна. Една едра жена с тъмна забрадка и с менци в ръце влезе в дворчето. Тя извика:

- Донке-е!

- Ти ли си, тянке Миховице? Ей ма, ида! – обади се глас отвътре.

След малко на вратата се показа Донка. И тя също носеше в ръце кобилица и менци.

Двете съседки се бяха наговорили да отидат за вода рано тази сутрин. Бояджийската чешма, от която черпеха вода, беше доста далеч.

- Децата още спят. Дано не се събудят, докато се върна – каза Донка, като залостваше пътната врата.

Улиците бяха пусти. Жените вървяха и шепнешком разговаряха.

- Ама страшно време настана с тази война! Казват, че все нова войска прииждала. Къщите ни вече са пълни с тези делибашии. А ние живеем под земята, по зимниците, като къртици! – нареждаше тянка Миховица.

- Питаш ли нас – поде Донка – как се мъчим с три деца в това влажно мазе. А делибашиите се разполагат в стаята горе.

- То се знае, че само по нашите сиромашки къщи ще ги турят. В големите чорбаджийски къщи има ли един войник?

- А какви са страшни! – пак захвана тянка Миховица. – Само като ги погледнеш с ония ми ти ятагани и пищови и с високите кауци на главите, накичени със звънчета с лисичи опашки, тръпки те побиват…

Жените замълчаха. Те минаваха покрай големите беглишки хамбари. Тянка Миховица пак започна:

- Ако продължи тази война, ще измрем от глад. Никаква работа няма.

- А моят Рачо – поде Донка – иска да ходи волонтир. Само за това бълнува. „Ще дойде, казва, дядо Иван и ще ни освободи от турците. Ний трябва да му помогнем“.

- Нали всички това говорят и на това се надяват – отвърна Тянка Миховица и въздъхна.

Жените заслизаха по стръмния калдъръм към бояджийските дюкяни.

От ъгъла, на няколко крачки от тях ненадейно се появиха двама делибашии. Те се олюляваха. Единят пристъпи напред и изивка:

- Я, я виж! Аз отивам на смърт, на война, а тя се изпъчила пред мен като тапанджа! – И той измъкна в миг ятагана си и фрасна тянка Миховица в главата. Жената извика и падна мъртва, обляна в кръв, на калдъръма. Менците й се търколиха по камъните.

Донка изпищя и хукна да бяга назад към къщи. Тя пристигна ни жива, ни умряла у дома…

Същия този ден, събота 17 ноември 1827 година, се роди в зимника, между каците със зеле и туршия, четвъртото дете на Рачо Казанджията – Петко.

Окъпаха го и го повиха. Вместо люлка, поставиха го в едно пробито корито.

От преживяната уплаха и ужас майка му започна да боледува и скоро след това почина. Петко остана сираче на три месеца.

Като нямаше кой да гледа четирите дребни деца, Рачо Казанджията беше принуден да се ожени повторно. Новата майка-мащеха се случи много добра жена. Тя обикна Петко и го отгледа като свое чедо.

 

Светослава Славейкова

Из книгата „Дядо Славейков“, 1957 г.

 

* Разказите в книгата, предназначена за деца, са писани по публикувани и непубликувани автобиографични бележки на Петко Р. Славейков, съхранявани в Музея на Петко и Пенчо Славейкови в София, по спомени на негови ученици и съвременници, родови хроники. Всички герои в книгата са действителни личности. Авторката не си е позволила да дописва историите и преразказва истински случки от живота на своя именит предшественик…

Славейковият музей в София се помещава в наследствен апартамент на фамилията, разположен на втория етаж от четириетажната жилищна кооперация на ул. „Георги Раковски“ № 138. Жилището е закупено от семейството след събарянето на старата Славейкова къща, намираща се на чаршията „Кафене баши“, чиято локация през XIX век почти съвпада с днешния площад „Петко Славейков“. Съхранила спомените и вещите на видната фамилия къща, изчезва от лицето на столицата през 1932 г. Наследниците на поета пренасят покъщнината, ръкописите и всички подвижни лични притежания от къщата в апартамента, който се обитава основно от Светослава Славейкова (1896-1959) – внучка на Петко, рождена дъщеря на Пенка и осиновена дъщеря на Донка (нейната леля). Вложила цялата си творческа енергия за опазване, систематизиране и проучване на веществените и невеществените следи, оставени от именитите си предшественици в полето на българската култура, през 1949 г., Светослава, дарява въпросния апартамент, ведно с цялото опазено в него движимо имущество, на тогавашния Софийски градски народен съвет.

След незначителни ремонтни дейности и първична обработка на фонда, новоучреденият музей отваря врати за посетители на 1 юли 1951 г. Пръв негов уредник е самата Светослава, която отдава последните години от живота си за устрояването на паметното място и за популяризиране делата на Славейкови.

Източник на сведенията за Музея на Славейкови в София: bulgarianhistory.org.