Безименните народни будители

На 1 т. м. /1 ноември/ - Денят на Св. Иван Рилски /19 октомври, нов стил/, беше празника на народните будители. Празднуваше целият народ и цялата учаща се младеж. Този ден имаха специални тържества и Свободният университет, и Софийската Духовна Семинария и мината Перник, чийто патрон е Св. Иван Рилски.

Колко хубави са тези тържества! Колко много говорят на българската душа. В народната душа се пробуждат редица свещени сенки, украсени с ореола на свръхчовечността. Ето пред нас е свещената сянка на Св. Ивана Рилски, онзи величав старец, чиято мисъл витае в областта на надземното, чиято воля е твърда като скала, чието сърдце е нежно като пролетен цвят. Колко много дълбини, светост и светлост има в тази величава свещена сянка и коло много може тя да нашепне на българския писател, художник, общественик и мислител! Пред нас е сянката на замисления хилендарски монах Паисия; пред нас са Неофит Рилски, Иларион Макариополски, Ботев, Левски и редица още велики народни будители.

Ние им пеем химни, увенчаваме ликовете им с венци; възторгваме се от техните подвизи и искаме да им подражаваме. Но, нека си признаем, ние твърде малко сме изследвали техния живот. Ние още не сме успели да съживим за народа картината на миналото на нашето племе. Ние дори не сме направили туй, което сърбите отдавна имат: ние нямаме поне една галерия от ликовете на народните будители. Ние, нещо повече, макар и да знаеме имената и делата на редица будители от епохата на робството, твърде малко правим, за да ги популяризираме, за да запознаем народа с тях.

В тъмните мракове на робството, особено когато племето ни, отчаяно, потиснато и обедняло, пъшка под двойното робство, редица будни души, продължават да пръскат знание, да разнасят утеха, да будят вяра, да крепят волята на народа и да будят у него устрем към доброта, знание и свобода.

Твърде малко знаем ние за тези будни народни чеда. Но от миналото, което знаем за тях, се вижда, че те били светли души, скромни в величието си, непреклонни в устремите си и дълбоко вярващи в знанието и силата на доброто и човещината.

В тъмни монастирски и църковни килии, те под мрачнивата светлина на запалено кандилце или вощеница пишат своите книги върху кожа или груба хартия, о която тяхното паче перо често се чупи и разваля. Стаите им са често пъти неотоплени и мръзнещите пръсти едва могат да се движат по линията, начертана с твърд резец по листа. Те нямат писалища, нямат телефони и електрически лампи; на едни за писалище служи неголяма тепсия, поставена върху някакъв триножен стол; други се оттеглят за писане в камбанарията; трети едва намират нещо, за да хапнат. И все пак – каква любов към делото! – техните книги са често пъти едва ли не художествени произведения: заглавните и началните орнаменти са изпъстрени с злато и разноцветни багрила. Колко ли сълзи са били проляти над тези ръкописи, които сега пълнят нашите музеи! Разгърнете който и да е ръкопис, вие ще видите по него следите на множество ръце, които са го разгръщали, ще видите следите на нощните бдения върху него; ще чуете гласовете на тези, които са укрепвали душите си чрез него. Това ще схванете по восъчните капки, по полуизгорелите листове, по страничните бележки към текста. Взрете ли се в съдържанието – ще доловите гласът на вековното добро, на общочовешката съвест, на всечовешкия устрем към Бога и оттатъшния свят. Това не са страници на отчаяние от света и живота, както би казал може би някой; напротив, това са страници, в които са събрани усилията на всечовешката мисъл да даде смисъл на живота, да облагороди сърцето, да възвиси ума над праха на суетата, - да отърве волята от робуване на страстите и временните увлечения.

Работещ – като уредник на църковния музей – от няколко години сред творенията на тези безбройни народни будители, ние чувствуваме техните идеали, виждаме тяхното сърдце, като че ли отразено върху техните творения; техните бледи сенки като че ли постоянно са надвесени над нас, когато разгщръщаме техните евехтели вече книги.

Ето, Владислав Граматик, години наред чертае своите панагирици; сборниците са грамадни, краят им се не вижда, а той със същата воля, със същото старание, с което е започнал, довършва и последния ред. Как да не вдъхновен, когато той пише толкова много страници из миналото на поробеното ни племе; - когато той говори как в древност гърците са нападнали българските земи, - как е било заробено българското царство и какво е било изживяно в Търново при последната му обсада! Той вижда, че робството е простряло тъмния си мрак над българската душа и знае, че неговата книга ще даде полет за волята и мисълта на мнозина. Но Владислав Граматик не е сам. Ето след него се зареждат – Матей Граматик, който в нач. на XVI в. ни описва с рядък натурализъм живота и смъртта на Св. Николая Софийски. Ето редица монаси, иеромонаси, свещеници /граматици/ с пачи пера чертаят по грубата хартия текста на разни свещенни книги, на разни поучения и проповеди. В 1503 г. в Рилския монастир се подвизава монах Спиридон; в 1558 г. в Дебърско иеромонах Висарион; в 1547 г. в Кратово се подвизава прочутият „поп Иван“, чието множосетво книги са така изящно украсени с орнаменти и миниатури, че и до днес будят очудване; в 1560 год. в Македония се подвизава монах Пахомий; в Струмишко иером. Гавриил /1561 год./; в Злетово поп Лазар /1572 г./; в Софийско поп Петър; в Драгалевския манастир и в софийския храм „Св. Никола“ – тримата братя граматици - монасите Даниил, Стоян и Владько.

Настъпва и XVII-ия век. Светът е едва ли не вече забравил за българското племе. От сектите, които бяха раздробили племето ни на враждуващи лагери, няма вече ни следа; народът пъшка под ярема на азиятеца. Народът пъшка и купнее за човещина и просвета. Гръцките владици налагат по градовете своите гръцки книги, но в монастири и села народните будители са будни. Родното писмо на Св. братя продължава на родна реч да поднася на народната душа възвишената мисъл на вековете. Печатните книги са скъпи, и верните чеда народни пак продължават да пишат, да нижат ред след ред своите ръкописни сборници. Иеромонах Василий от Зограф, пише в монастира Св. Илия до Тетевене /1600 г./ своя нескончаем молитвослов и благодари Богу, че му дал възможност да го завърши до край. В продължение на половина век след иером. Василия, на делото служат редица духовници: монах Спиридон /в Битолско, 1600 г./, иреомонах Никифор в Рилския монастир /1602 г./, иером. Варлаам във Врачанския манастир „Св. Троица“ /1608 год./, Дяк. Драгул в К. Поле /1609 г./, Даскал Драган в Ново Село /1623 г./; Даниил Иеромонах в Гложене /1628 г./, иеромонах Рафаил и Даниил от Етрополския монастир „Варовитец“, пръскат своите многобройни книги из България /1639-1643 г./, като някои техни книги отиват чак в Зографския Св. Горски монастир. През втората половина на XVII в. работят на книжовното поле – Иоан Иерей, Авраам Иерей, Даскал Пею, Янкул Граматик, Душко Граматик /Ловеч/, иером. Герасим, иером. Константин в Лясковския монастир, иеромонах Роман Загорец, иером. Виктор и др. и др.

През XVIII в. почват прочутите простонародни „дамаскини“, чието голямо нравствено, просветно и езиково значение, е известно. В тази област работят най-вече пелагонийският владика Григорий /починал 1695 г./, споменатите Варовитовски монаси Рафаел и Даниил и около средата на XVIII в. рилският иеромонах Иосиф, наричан още „брадати“, пазарджишкият „даскал“ Парашкев /1750/, поп Пунчо /1796/ и др.

Полека-лека българският простонароден език се налага в народната писменост и се създава народната ни писменост. В това дело голямата, почти изключителна заслуга имат българските народни духовници и учители. Те са онези, които не оставиха да загасне народният дух, народното писмо, народното съзнание. С неимоверни усилия тези народни труженици създадоха почвата за възраждането на племето ни към нов исторически живот.

Може би не е далеч деня, когато в София ще се дигне паметник на тези безброй будители и крепители на народния дух. Основаният за тази цел комитет отдавна работи. Тогава народът ще види в гранит, символизирани общите усилия на тези будители, ще им въздаде слава и ще черпи от техните сенки вдъхновение за нови подвизи в полето на идейното творчество и живопис. Каква благородна задача за българския художник – да даде в гранит или бронз въплощение на онзи светъл облик от именитите и безименни сенки – будители, устремили купно всичките си сили за постигане на една възвишена цел: да държат будна народната съвест и съзнание и да ги хранят с високите идеали за човещина, свобода и просвета! Денят, когато и това се постигне, ще бъде наистина ден на най-велико народно тържество, ден на „пробудените“!

 

 

Протоиерей Иван Гошев *

„Църковен вестник“, бр. 38/13 ноември 1926 г.

 

* Протойерей Иван Гошев, редовен професор (1933-1958 г.) по литургика, църковна археология и християнско изкуство в Богословския факултет на Софийския университет (от 1950 г. в Духовна академия). Действителен член на Българския археологически институт (1933 г.), дописен член на Българската академия на науките (1941 г.), академик на БАН (1945 г.)

Из Сборник от неделни и празнични поучения,
Даниил, йеромонах, 1626 г.
Източник: НБКМ

Аврамов сборник, 1674 г.
Източник: НБ "Иван Вазов" - Пловдив

Из Сборник от неделни поучения,
Йосиф Брадати, 1745-1749 г.
Източник: НБКМ

Автопортретът на поп Пунчо в
оцелелия до днес негов дамаскин от 1796 г.
Източник: НБКМ

Из Поппунчов сборник, 1796 г.
Източник: НБКМ