Легендата за Аления елен и името на черквата в Плачковци

Още една интересна легенда – за името и мястото на черквата в Плачковци, е запечатал в рима поетът Николай Марангозов. Тя е част от второто, допълнено издание на сборничето „Легенди“ /1947 г./ и е писана по предание от резбаря поп Кою Витанов. Лирическият герой в лицето на разказвача, е реална личност – Дамян Христов /1844-1927/ – резбар и строител, родом от Плачковци, ученик на уста Генчо Новаков, който „седял аргатин“ при поп Кою. Именно по това време, свещеникът – резбар от прочутата Витановска фамилия, му разказал преданието за „Аления елен“. Легендата разказва, че мястото, на бъдещото село Плачковци било отредено за „мери и паши“, а къщите си заселниците, строили край „горите гъсти“, „надалече от очите хищни“:

„Хубава е тая лъчка низка

и водата за поене - близка –

ала тъкмо таз добра изгода

плашела е нашего народа:

Погледни към двата горни дола,

Що се спускат като два крачола

от снагата на балкана стръмен!

Колко пъти някой облак тъмен

е преварял хора и добитък,

и преливал - медника ни плитък!

Та затуй от времена дълбоки,

тая местност носи име „Стоки“ –

сиреч, място, где води се стичат.

Старите го още тъй наричат.

И затуй, от памти и до нине,

селниците в нашите долчини

имат страх от водната стихия –

от гнева на съдника Илия“.

По нататък преданието разказва, че за да омилостивят Св. Илия, поселниците решили да му „обрекат“ курбан на Илинден, денят, в който почитаме паметта на светеца. Избрали „тая равнинка широка“, наречена „Стокито“, посадили орехче „за сянка“ и „седянка“, и побили „камък кръстовиден“, на мястото на молебена. Така, в онези далечни времена, поставили началото на традицията. Но през една година – „сушава“, „ялова“ и „болна“, „плъзнали“ по народа – „болести заразни“, по добитъка – „зла добича чума“ и в „седем чумави недели не остало шиле, нито теле“:

„Тъй бесът й от светаго Павел

до Илинден всичко изподавил –

та дори и свинка и кокошка

не дарила чумата със прошка!“.

Настанал глад и мор. Закахърили се местните, че нямало как да сторят наречения на Св. Илия курбан и, като нямало накъде, „турнали на огън постна гостба“. И в този миг се случила една „чудна личба“ на Св. Илия:

„… изведнаж, на рида Бели камък,

гръм ударил, лумнал ален пламък,

и от тамо, по гърба на ската

се търкулил, на вълмо, в реката –

над оная тепавица стара,

що стърчи със четири дувара –

цвърнал като жежено желязо,

и угаснал във вира на яза.

Не изтекло и прозявка време –

докато се кой какво съвземе

виденото да не е сънувал –

ненадейно из вира изплувал,

като волче, млад елен прекрасен!“.

Според преданието, красивото животно с „дванадесет рога“, само отишло до жаравата, където къкрел постния курбан, легнало „кротко“ и „проточило“ шия, за да бъде пожертвано за Илинденския курбан. „Туй е дажба от Св. Илия за светата днешна паралия!“ – провикнал се свещеникът, дошъл да освети курбана – „послешният летописец Йовчо“…

Заредили се „сити години“, а и в продължение на седем лета, светецът Гръмовержец, изпращал по един елен на Илинден. Постепенно народът свикнал с „божията придан“ и скоро забравил за добрината:

„И дори са почнали да считат –

фарисеи нашенски – да питат –

щом са вече станали богати

два елена Господ да им прати!

А свирачи някакви си влашки

по припеви гръцки – арбанашки,

съчинили песен хороводна –

по Илинден пяли като модна:

“Яла ми е хубавица Донка,

бяла Донка, плачковска коконка,

бут еленов, еленово дробче,

на курбана с тревненското попче!

Смятай ти, че още в турско време

са се пяли тия анатеми.

Но тефтера божи отбелязва

всеки грях и праведно наказва“…

Преданието разказва за още една случка, която „чашата преляла“ и божията „казан“ не закъсняла. Било на осмия по ред Илинденски курбан, който отново бил многолюден, но и „панаирен“, тъй като с времето Денят на Св. Илия, „станал ден за лъст и търговия“ – „и по тия хубави ливадки, кол побили шатри и палатки“… Дълго чакали селяните божията „дажба“, с която вече били свикнали, роптали богохулно, но еленът все не идвал и не идвал. Било по пладне, когато изведнъж от Пейчова ливада, „от горите тъмни и хайдушки“, „се зачули гърмове и пушки, лаюве на хрътки и на псета, пукоти на клони и дървета, бесен бяг и тропот на копита“, и от храстите „излетял“, като хала „хвърковата“, „прекосил през купчините хора, тръшнал се и грохнал посред сбора – целият във кърви и окалян – сам самият наш – еленът ален“. По-нататък, според легендата и сведенията на поп Йовчо, някакво „плачковско търговче“ първо „рипнало“ върху умиращия елен и „без поп, без нещер и обреди – хвърлили се нашите прадеди връх елена и като чакали аленият му кожух одрали…“. От тази дързост „богохулска“, „трепнала и маранята юлска“. И мълнии разцепили небето, пръснало се в уплах многолюдното сборище - кой накъдето види, но вече било късно… Страшното божие наказание се стоварило първо върху онова търговче, което първо извадило ножа  – „… гръм един го на место овъглил, втори удар го на две разцепил, третият го смлял на прах и пепел“. В това време, откъм „Бедека“ се задали буреносни облаци и „завряли долища, балкани, с тътена на пъклени казани“. Ударила силна градушка…

„Върло откъм върха Мъхченица

загърмяла тежка колесница –

яростно, на слапеи потресни

сривали се силите небесни –

яхали във дяволска кушия

атовете на свети Илия –

без пощада небосвода гневен

сипел град и огън гръмотевен…“.

Като „луди“ се разбягали ужасените селяни, но в тази „юдолна тъмница“, нямало ни път, ни „десница – грешниците наши да избави, щом е искал Бог да ги издави“. Толкоз бързо придошъл пороя, че „наполовин, наште сборяни от водите му били заляни“. Според преданието, водата била толкова дълбока, че на места достигала до три човешки ръста. „Грешниците пороят погребал, живите са сторили молебен“ и след „урока паметен на Бога, заживяли в достолепност строга“. На следващия Илинден отново нарекли курбан, но нов елен така и не се появил. Оттогава местните започнали да го приготвят с говеждо месо. И, за да измият греховете си, и да омилостивят Св. Илия, решили на лобното място на елена да построят черква. Но изминал още век до тогава, разказва легендата, което датира събитията от въпросното предание към края на XVIII в.

Колкото до църквата „ Св. Прор. Илия“ в Плачковци, тя била съградена чак през 1882 г. Инициатори за съграждането й били - Доню Коев от Пунговци и плачковчаните - Бони Колев, Бони Христов, Петко Стоев и Бойчо Петров. Майстор Георги Грозев от к. Джуровци (дн. Престой) започнал градежа, който бил завършен от уста Драгошин Драгошинов от к. Новаковци (дн. Зеленика) и помощника му Маню от Веленци. Мястото за храма било дарено от братята Белчо и Косьо Станеви от к. Ковачевци. Черквата била осветена на 30 юли 1883 г. от митрополит Климент, а първият свещеник в храма е поп Кою Витанов, по чийто сведения тази легенда достига до наши дни…

 

 

Галина Иванова