Аршин за чоВЕЧНОСТ

Наскоро най-после се сдобих със статията на арх. Георги Ненов за уста Генчо Новаков – Малкия *. Отдавна издирвах този текст и съм изключително благодарна на д-р арх. Милен Маринов, че я намери и ми я предостави. Бях я подготвила за публикуване в пълен обем, но понеже интервюто с уста Генчо Новаков, от юни 1902 г., заема съвсем малък обем от текста, реших да споделя само една част от него, тъй като сред всичко, което вече се знае от научните доклади и статии на учени, изкуствоведи, архитекти, открих и няколко абзаца, които буквално ме оставиха без думи…

Преди да стигна до тях, ще си позволя да започна малко по-отдалеч, за да припомня някои съществени моменти от структурата и „правилата“ на еснафските сдружения и по-конкретно – дюлгерските такива, от времето, когато е живял и творил прочутият ни тревненски майстор Генчо Новаков /1846-1912/, пък и неговите, не по-малко именити, учители по занаята. Мисля, че това е потребно и необходимо, тъй като осветлява и може би, обяснява донякъде, казаното от младия майстор по адрес на неговия последен учител – Първомайстор Генчо Кънев /1828-1890/.

През XIX век еснафските сдружения по различните занаяти в Османската империя се подчинявали на строг йерархичен ред, който бил стриктно спазван от майсторите. Според проучванията на проф. арх. Николай Тулешков, строителният занаят се изучавал най-малко две десетилетия. Чиракуването започвало още на 8-годишна възраст, когато започнал своето обучение и уста Генчо Новаков. Някои от младежите ставали чираци и по-късно – на 12 години. Следващото стъпало – калфенското, започвало на 15-18 години, баш – калфа се ставало на 20-25 г., а препасването с майсторския пояс – на възраст между 30 и 40 години, много рядко това се случвало и по-рано. Така например, уста Генчо Кънев, чиракувал при баща си близо 10 години, после продължил да изучава тънкостите на занаята при Архитектон Димитър Сергюв и станал самостоятелен майстор – преди тридесетата си година, но до смъртта на Сергюв, през 1864 г., често работел с него.

Удостояването с майсторско звание, се извършвало на специални „ритуални събрания“ – тестири, които се свиквали периодично на няколко години. „Самите майстори – отбелязва арх. Н. Тулешков, се стремели да ограничават новите избори, за да не загубят опитните си баш-калфи“ и, респективно - да не губят в „предприятията“ си. След първомайстора и настоятелството, най-много се „чувала“ думата на старите устабашии. „От младите, особено от башкалиите /т.е. от майсторите все още без собствена практика/“, поради липса на достатъчно средства, „се изисквали пълно послушание и уважение към старите“.

През XIX в. и особено през втората му половина доста от първомайсторите вече извършвали строителните работи въз основа на разработени от тях проекти. Някои от тях разполагали и с „европейски“ чертожни инструменти. Според арх. Н. Тулешков, неправилно в нашата историография се смята, че първомайсторите се подписвали с титлите „архитектон“, „архитектун“ и т.н., за да демонстрират творческо самочувствие. Вече споменах за строгия йерархичен ред и правила на еснафите в Османската империя, така че самите първомайстори, не допускали да си присвоят титли, които не притежавали. Обществеността, можело да ги „удостои“ с подобни звания, но самите те, никога не си позволявали подобни волности.

„Поради крайно ограничения брой архитекти – главно западноевропейци, и то в съответствие с тогавашната практика заети не само с проектирането, но и с изграждането на сградите, т.е. имащи възможност да наемат само определен брой обекти едновременно, османската администрация била принудена да удостоява с титлата „архитект-практик“ най-добрите доказали се християнски първомайстори“ – пише арх. Н. Тулешков. Така те били приравнявани по статут със западноевропейските архитекти и можели да строят самостоятелно големи държавни сгради дори в столицата. С титлата „Архитектон“ бил удостоен и прочутият тревненски майстор-дюлгерин - Димитър Сергюв…

След Освобождението, било още по-трудно за недипломираните ни „народни майстори“ да работят и да се препитават от занаята си. Страната ни „наводнили“ чужди специалисти – архитекти, строителни техници и „самоуците“ ни дюлгери били принудени да работят по техни проекти, за да оцеляват. Както вече е ставало дума, дори Първомайстор Генчо Кънев строил църкви и други обществени сгради по чужди проекти, макар че отдавна бил доказал на дело усталъка си.

В такива „гранични“ времена живял и утвърждавал имиджа и усталъка си и най-добрият му ученик - уста Генчо Новаков – Малкия, за когото многократно е ставало дума. Както вече споменах, до сега бях чела само фрагмент от интервюто му пред арх. Георги Ненов. Затова, когато получих и прочетох цялото, останах потресена и изумена. Дълго се опитвах да си обясня казаното, взирах се в глобалната картина на ситуацията от онова време и все още, само донякъде, мога да си обясня цялата тази неприязън, която лъха от думите на уста Генчо Новаков по адрес на неговия последен „учител“ – уста Генчо Кънев:

„Още като се отделих от майстора си, той захвана да ми завижда и да ме гади пред хората в незнание и невещина; за това трябваше да водя борба, в която неотстъпвах наистина, но често ми причиняваше „беля“ и загуби, защото намаляваха цените на работите, разбунтуваха работниците ми и пр. Поради всичко това сега съм в бедно положение и едва се прехранвам с съпругата си, едно 15-годишно момче и три момичета на 9, 7 и 5 години. Моите завистници не се посвениха и да подпалят и изгорят къщата ми с всичката покъщнина и да ме оставят гол на улицата“. Много жално насилие, наистина, ако това са зависти от професионални /еснафски/, независимо от партизанските потици!..“.

И още: „Недейте го взема – каже той – за самохвалство, но от изброените по-горе 10 художества, а 50 неволи, аз се считам еднакво вещ по всички спадающи в тех работи. Не зловидя никому, но се усещам в сила да не отстъпя на никого от моите съперници, като покойния уста Генчо стария и др., освен – може-би – на някой добър практик – познат, разбира се с „научна теория““.

„Съперници“ той нарича и „изучените при него“, които „минуват за майстори“ от родното му Генчовци - Генчо Петров, Цаню Ганчев, Рачо Стоянов и др. И допълва, че „няма другарували с него чираци и калфи и че незнаял да е имал такива, които да са станали майстори“…

Но нека се върнем на казаното от личния тревненски майстор уста Генчо Новаков, който, по думите му, започнал да чиракува при Генчо Тихолов от к. Бижевци, после при Никола Кънев от к. Тончевци, Стоян Добрев от Генчовци, Колю Драгошинов от Новаковци и уста Генчо Кънев от Генчовци, при когото се „отделил“ на самостоятелна практика. Пак според въпросната статия, неговите калфи и чираци споделят, че бил много „спотаен“ и много „късканял“ майсторлъка си: „Плановете си, каже, крие в тенекияни кутии, се под възглавето си ги пази и се крадишком учим това-онова от него“…

По сведения на майстора строител и резбар Генчо Цанев Кънев, братов син на уста Генчо Кънев, който работил с уста Генчо Новаков на строежа на мъглижката църква „Св. Димитър“ /1891 г./, той /Г. Новаков/ много „влечал“ работата си и затова умрял сиромах. Вероятно, защото бил табиетлия и обичал да си изпипва „работата“. Оставил след себе си прекрасни архитектурни градежи и красиви резбени творби, на които също бил прочут майстор. Най-гиздаво,  китил църковните двери на темплата.

Според други сведения, от резбаря Цаньо Антонов, уста Генчо Новаков имал „навика“, след като наемел работата, ако не му харесвал „плана“, да поправя и добавя от себе си, за да стане, както трябва. За това не му било плащано и „загазил с предприятията“. Бил тих, скромен човек, добродушен, но строг, „навиквал“ работниците си, когато не бил доволен от работата им и веднага ги освобождавал. Думата му на две не ставала. Не търпял чуждо мнение и поради това, имал „достатъчно врагове“. Дори дипломираните архитекти се „бояли“ от него. Когато, например, строил камбанарията на църквата „Св. Богородица“ в Търговище /1906 г./, след дълги спорове изгонил, напсувал и нарекъл „глупак“ инженера /арх. Фурлани/, чийто план изпълнявал и, който искал да му се „намесва“ в работата. Обичал доста да си попийва, твърдял, че ракията го успокоявала… А нужна била тя, за да успокои непокорния му дух и неукротимата му тъга по изгубените без време, дечица и обичната съпруга Рада, която си отишла от този свят през 1910 г. В началото на Балканската война, загинал и малкия му син Наню…

Дали тази поредна жестока трагедия, изгорелият, по неясни причини имот, вечната немотия, са изкривили и пречупили представата му за света и хората? Дали пък, като всеки голям и предаровит човек, е обитавал високи селения, непонятни и недостижими за ближните му. Или неговият буен, буден и непокорен дух, е станал жертва на нравите и порядките на онова преходно време? Няма как да узнаем.

Доколкото успях да го опозная – и него, и неговият последен учител – уста Генчо Кънев, от когото се отделил като самостоятелен майстор между 1880-1881 г., не мога да съдя или виня нито единия, нито другия. А и не е редно. Със сигурност е имало сътресения между тях, такива, каквито ги има и днес. Твърде логично е, младият майстор, който определено си е знаел „цената“, да е жадувал по-скоро да се докаже като самостоятелен майстор. Да е дръзнал, непростимо за времето си, да премери усталъка си с този на именития си учител… Така, както Иван Бучуковеца дръзва да предизвика своя майстор Димитър Ошанеца в онзи прочут художествен „дуел“, от 1808 г., на когото дължим прекрасните резбени тавани в Даскаловата къща. Легендата за слънцата не споменава нищо за неприязън, само за дързост и мерак - да премериш ръст не с кого да е, а със собствения си майстор… Може би, същото се е случило и много години по-късно между двамата прочути тревненски майстори – Генчо Кънев и Генчо Новаков. А и не само между тях. Първомайсторът, по усталък и по прякор – Големия, вероятно е смятал, че най-добрият сред учениците му, все още не е готов да се титулува „майстор“ и да се отдели от „крилото“ му. Навярно, като прочут, далновиден майстор и предприемач, е преценил, че Новаков му е по-ценен като майстор, а не като колега и конкурент. Но ученикът му, очевидно, не е бил съгласен. Опълчил се е. Не е уважил волята и старшинството му…  

Не случайно припомних порядките и правилата в еснафа по онова време. Немислимо е било да дръзнеш да оспориш думата и волята на старите майстори. Именно за една непростима дързост иде реч тук. Колкото и странно да звучи тя в наши дни. Грях ли е била? От днешна гледна точка – не! Именно на нея, може би, дължим красивите архитектурни градежи и резбени темпла на уста Генчо Новаков, красивото резбено, юлско слънце на уста Иван Бучуковеца…

Не мисля обаче, че уста Генчо Кънев - майстор със солиден имидж и капитал, би „зловидял“ на своя ученик, колкото и талантлив да е бил той, или е обърнал някого срещу му. Въпреки дързостта. Имало е напрежение и може би - неприязън, но чак завист – едва ли.

Самият Генчо Кънев, макар и новатор в своя занаят, винаги се е отнасял с дълбоко уважение и респект към Архитектон Колю Фичето. Макар и самостоятелен майстор, продължил да работи, от време на време, със своя учител Архитектон Димитър Сергюв чак до края на дните му. Всичко това ме навежда на мисълта, че Първомайсторът е бил дързък в архитектурните си начинания, но не и по адрес на установените правила и порядки в еснафа, че и в живота, които уважавал и дълбоко почитал. Много религиозен и благороден човек, изкусен майстор и предприемач с десетки обекти из страната, взискателен и строг към работниците си, щедър дарител и родолюбец, според съвременниците му и майсторите, работили с него. Дали такъв човек би бил податлив и на дребни човешки страсти и пороци? Вероятно. Но едва ли от злоба и завист би препятствал нечий „полет“. Със сигурност е било другото. Патриархалното. Йерархията. Правилата. Манталитета и нравите от времето, когато самият той е катерил висините на занаята. Това ми се струва най-логично и обяснимо. Не най-щадящо за единия, или за другия…

Непонятно донякъде остава мълчанието на сина на уста Генчо Кънев – Дабко, който е изявен публицист. Едва ли това интервю не е достигнало до него. Но няма и ред в отговор, или опровержение. А това може да се обясни единствено с факта, че по онова време, споделянето на личното, е било „почти неприлично“. Може би затова спомените на Дабко Устагенчов, са лишени от „елемента на личното присъствие“, както отбелязва и арх. Н. Тулешков. Може би, затова във въпросните биографии на баща му само на два пъти срещаме името на майка му, пък за трагичните обстоятелства около смъртта на Генчо Кънев, е само тезисно споменато.

И въпреки, че все още не мога да отърся огорчението от прочетеното, смятам, че двамата именити тревненски майстори – Генчо Кънев и Генчо Новаков, нямат нужда от съдници. И двамата са се доказали в своето време, а и до днес имената и усталъкът им се помни и възхищава. Техните градежи са най-достойният им паметник и аршин във вечността. Останалото бива да се помни, само, за да не се повтаря… Нещо, което, уви, е кауза пердута и в наши дни… 

 

Галина Иванова

 

 

* Статията на Г. Ненов, озаглавена „Уста Генчо Новаков – Малкия (Принос към творенията на българските майстори – самоуци) е писана през юли 1902 г., но е публикувана в списанието на Българското Инженерно-Архитектурно Дружество“, год. VIII, 1903, кн. 5-6, с. 94-97

Портрет на уста Генчо Кънев,
рисуван от художника Минчо Никифоров,
по снимка на Първомайстора,
предоставена от Дабко Устагенчов
на проф. Асен Василиев
Архив: ОДА - Габрово

Уста Генчо Новаков - Малкия
Архив: Цаньо Антонов, ОДА - Габрово