Честита Баба Марта! Честит празник и на тревненските самодейци!

 Да сме здрави и засмени, благословени с обич и сполука!

Честит празник и на тревненските самодейци!

Да са все така сърцати, даровити и вдъхновени!

Снимка: mikka.bg

Илия Бешков: „Колкото крачки е направил този свят, направил ги е чрез наивниците, чрез фантазьорите…“

4 май - събота’57

 

Върнал съм се от Трявна и му нося записките за Тревненското въстание от Цаню Захариев. Възбудата от разкошното пролетно пътуване е още на лицето ми. А и от трагичните страници, в които ослепелият иконописец съобщава как българи ловили българи. Разговорът потегля нататък — към предателството и смисъла на жертвата. Бешков се е вкопчил за края на масата, наклонил се е към мен и говори напрегнато:

- Жертвата е наивно нещо. Тъкмо наивитетът я озарява с красота. Жертвата не изкушава хитреца - неговите неподражаеми способности са в ползването на едно извоювано дело. И все пак -колкото крачки е направил този свят, направил ги е чрез наивниците, чрез фантазьорите. Та ако е с всичкия си, човек тръгва ли през тоя търнак, и то бос?… Бунтовниците победиха само със своята вяра, синовност и пълно отсъствие на чувство за съотношение. А нямаха елементарна представа за материалната сила на страшната империя Турция. Те дори и за себе си нямаха реална представа, защото тя се изгражда чрез дистанциите, съпоставките и логическите построения. Та тези, които се жертвуват са емоционална субстанция. Изобщо - всички бунтовници боравят с по-други мерки. Те нямат действителен усет за веществените сили, за изхода на битката. В това се състои главното им нещастие и великата им сила. Туй е парадоксът на всеки бунт.

Левски за мене винаги е бил най-ясната загадка. Той имаше съвсем различен морал от турците. Българите, с морал на турци, станаха техни съюзници. Господи, от какви тъмни подмоли, отде се взе това черно предателство, това ибрикчийство за едно „аферим“!… Нещо фатално се е разрушило в нас — разрушило се е непоправимо… Аз съм сигурен, че Левски се е борил за една България, която преди всичко да не бъде Турция. По изповедание Левски бе българин — по̀ българин дори от един Ботев, у когото политиката доминира над нравствения възглед. Левски говори за политическо управление на България, за република, а казва: „Чиста и свята“! Това не е политическа, а морална мярка. Ти знаеш ли, че Левски е поправял Ботев? В своето тефтерче той е преписал „На прощаване“ така: „Аз вече пушка нарамих и на глас тичам свободен“! Не народен, а свободен. Ти следва да се досетиш какво значи това! Жалко, че никой не го обнародва и не разтълкува тази поправка.

Питам го:

- Как се пробуди в Левски този усет?

- Монахът! — натъртва Бешков. - Левски и Паисий са едно и също нещо, замесени са от едно и също тесто. Нито единият, нито другият са мислили за политическите граници на България. Това е борба с по-друг хастар. Левски излиза от песента, словото и нравствената завършеност на българина. Той и никой друг не е наричан Апостолът! Това е най-внушителният му паметник. Левски е върхът, до който ние стигнахме като народ в историческия си път…

Бешков мълчи и продължава:

- Тук дядо ти Илия ще ти каже нещо друго. Запомни го и го премисли!… Най-възвишеният момент от борбата ни с турците започва от българската жена - майка и девица. Никоя от тях не се поддаде и не влезе в съпружество с турчин. Тук не става дума за отделните случаи, при които в човека всичко рухва и разпадът го прекършва. Българките се хвърляха в пропасти и редяха песен след песен за вярност. И опазиха гордото си съзнание, че турската плът като физиологически и морален порядък е несъответствуваща на българската. Те не предпочетоха агалъка пред бедността, охолството и чуждия тям живот - пред смъртта. Чак като видяха това, мъжете се размърдаха и тръгнаха да изпълнят туй, към което първи го подтикнаха жените. За това те бяха задължени от жените по най-неотменим начин. Жената винаги е осмисляла подвига на мъжа, както и няма кой друг да оплаче, изпее или огласи жертвата на мъжа - освен жената!… Левски, който беше се лишил от жена, бранеше фанатично каузата на българката. Защото с гения си беше доловил съдбовната същина на нейното присъствие в битието на нацията!

 

Откъс от „До съмнало“ (разговори с Илия Бешков“), 1957 г., автор – Станислав Сивриев

Илюстрация: „Свободна България“, 1879 г., худ. Георги Данчов - Зографина

Излезе от печат най-новата книга на писателя Стоян Цонев

Вчера излезе от печат най-новата книга на писателя Стоян Цонев, озаглавена „До коляното на Бога“. Два месеца преди планираното, книгата е вече факт. Както споделих в анонса наскоро, това е един доста по-различен роман от всички останали, излезли изпод перото на автора. Самият той я определя, като една фантасмагорична антиутопия на днешното през призмата на миналото. Сблъсъкът между миналото и днешното в книгата, е титаничен и не случайно тези колизии на духа, се разплитат и заплитат през призмата на три житейски съдби, всяка от които, по своему чудата…

Имах удоволствието да я подготвя за печат, затова още когато я прочетох, споделих с дядо Стоян, че по мое скромно мнение, това е най-добрата му книга до момента. Роман, който едновременно те кара да се размислиш и същевременно те изправя пред страшната Голгота на собствената ти съвест и вина, на личния ти, съдбовен принос към всеобщото бездушие и апатия, обезценени ценности и достояния…

Редактор на книгата е Връбка Попова, за илюстрация на корицата е използван фрагмент от картина на големия силистренски художник, вече покойник, Йордан Маринов, а художественото й оформление, е дело на фотографа Димитър Сотиров – Митака.

Книгата ще се продава в книжарница „Хоби“ в Трявна, редакцията на в. „Тревненска седмица“ и в книжарница „Хеликон“ в Габрово.

 

Галина Иванова

Родът на Петко Иванов – Тревненеца

В една своя статия във в. „Икар“ от 1993 г., Кънчо Пенчев разказва за един „забравен тревненец“ на име Петко Иванов, който през втората половина на XVIII в. се преселва в Елена, където купува място в Кисьовската махала и построява две къщи с дюкяни, и се залавя с търговия. Раждат му се трима сина – Марко, Иванчо и Станчо. Последният се преселва в Лясковец и там получава прозвището „Дели Сидер“ по името на известния по онова време лясковски юнак.

През 1855 г., на път за Влашко, Раковски минава през Лясковец и се установява в дома на Станчо Терзията, после заминава за Свищов, придружен от Лазар Чилингиров и Станчо Петков, откъдето се прехвърля в Зимнич. Станчовият син – Марин Станчов Делисидеров е роден през 1836 г., а си отива от този свят през 1904 г. Той е един от най-видните революционери в Лясковец и взема дейно участие във всички въстанически движения от втората половина на XIX в. Бил е председател на местния революционен комитет в Лясковец и куриер между комитетите в Еленско и Търново до Плевен. Другар и съратник на Апостола Васил Левски.

Марин Станчев държал ханче в Чертовската махала, където през 1869 г. Левски основава Лясковския революционен комитет. След това Апостолът идва в Трявна, придружен от Марин Станчев, за да основат и тук революционен комитет.

През 1872 г., след убийството на В. Козлев, М. Станчев бил „запрян“ в Търновския затвор.

През пролетта на бунтовната 1876 г. в къщата на Лясковския поборник, са отсядали Г. Обретенов, Ил. Драгостинов, Н. Икономов, Стоил войвода, Г. Измирлиев, Ст. Стамболов и др. Марин Станчев бил избран и за войвода на Лясковската чета през 1876 г. След Освобождението той продължил да се занимава със земеделие и ханджилък.

Братовчед му Петко Марков от Елена, през 1876 г., съдействал за укриването на въстаника Георги Калчев от Трявна, когото подпомагал и с храна.

Другият му братовчед – Дичо Марков -Радивой /1825-1904 г./, който бил учител и борец за черковна независимост, при едно свое пътуване от Елена за Сливен, открива трупа на своя приятел – зографа Витан Коев Цонев от Трявна, убит от разбойници на 11 юни 1848 г. в м. Калната усойна в Сливенския балкан.

 

Подготви

Галина Иванова

Къщата на Марин Станчев в Лясковец.

Източник: "Лясковец", Издателство ОФ, София, 1970 г.

За паметниците на културата – богатство, или бреме…

Към момента 414 са паметниците на културата на територията на община Трявна, според националния публичен регистър на недвижимите културни ценности, публикуван на сайта на НИНКН. Списъкът е в процес на допълване, както уточняват от институцията. В него са включени къщи, паметни плочи, паметници, стари училища, църкви, категоризирани в различни категории, в зависимост от научната и културната област, към която се отнасят – архитектурно-строителна, архитектурно-художествена, историческа, според пространствената структура и териториален обхват – единична или групова, както и според категорията на недвижимата културна ценност – от местно, ансамблово, национално значение. Съгласно измененията в Закона за културното наследство, в сила от 10 април 2009 г., чиято последна редакция е обнародвана в ДВ – бр. 84 от 6.10.2023 г., категорията „местно значение“ се разделя на две, като се добавя нова – „регионално значение“. Упоменати са и много по-съществени промени, които, по мнението на специалисти, целят – „по-съвременна, ефективна и адекватна регулация на режимите и дейностите, свързани с опазването на недвижимото културно наследство“, тъй като действащият преди измененията Закон - „не успял да предостави необходимата закрила на голям брой културни ценности и това дава ясен сигнал, че държавата следва да преосмисли своята политика за съхраняване на тази ключова част от националната ни сигурност и идентичност“.

Ще видим дали разписаните промени ще успеят да защитят в максимална степен най-ценните ни достояния от миналото – от материален и нематериален порядък. В национален мащаб сме свидетели на разрухата и унищожаването на много ценни паметници от миналото, които можеха да бъдат спасени, ако не бяха оставени на собствената си нерада съдба, както от страна на собствениците си, така и от страна на институциите. Така си „заминаха“ редица достолепни стари сгради, които в архитектурно отношение, са ненадминати и в наши дни. Порутиха се, или изцяло се срутиха редица стари църкви, независимо от степента на историческата си значимост, или усталъка на техните майстори… В този дух на мисли, не съм особен оптимист и по адрес на изменения Закон и неговите разпоредби. Ни стратегии, ни експерти, ни министерства, ни общини, ще ни опазят от нас, самите. И все пак, нужно е да ги опазим. Паметниците. Така, както са ги опазили онези преди нас. Те са богатство, а не бреме…

Повечето от недвижимите ценности на територията на общината, са частна собственост, а не държавна или общинска, но са в списъка на НИНК, заради своята историческа, архитектурна, художествена значимост. Не са малко за малка Трявна /визирам територията на общината/, което предполага и съответната мисъл и грижа за тях. По селата има паметни плочи с имената на загиналите във войните за освобождението на България, колко от тях „говорят“ за грижа, уважение и почит… Църквата на името на Св. Димитър в с. Фъревци ожида своите спасители от години, за едноименната църква в Скорците - има лъч надежда и спечелен, финансиран проект, който скоро ще бъде реализиран. Темата е доста дълбока и всеобхватна, за да бъде изчерпана с няколко примера, но пък е важна и значима за град, като Трявна, който милее, гордее и рекламира своето богато културно-историческо минало. Прочетох в Закона, че съгласно чл. 17, ал. 1, т. 2, в Общината се създава обществен съвет за закрила на културното наследство като съвещателен орган към общината.

А според чл. 17, ал. 2, т. 1 и 2 - Общинските съвети приемат - Стратегия за опазване на културното наследство на територията на съответната община в съответствие с националната стратегия по чл. 12, ал. 2 и създават общински фонд "Култура" при условията и по реда на Закона за закрила и развитие на културата…

Към момента нямам спомен някога в Община Трявна да е функционирал подобен „Обществен съвет“, нито да е била разписана и утвърдена от Общинския съвет подобна Стратегия. За фонд „Култура“ няма и да отварям дума. А би било редно да ги има и трите. Да ги има, но с адекватни, реални и конкретни мерки, отговорни лица и срокове. От този фонд „Култура“ би могъл да се финансира и един евентуален паметник на Апостола Левски, за който наскоро пак стана дума, да се почистят, освежат или ремонтират /там, където е нужно/ паметници, като този на „Строителите“ до гаровия площад, на Пенчо Славейков пред читалището, паметни плочи на загиналите във войните, както и надгробията на опълченци и видни тревненци със значим принос за Трявна и Тревненско в църковните дворове и в централните гробища, по една или друга причина, тънещи в бурени и забрава… Би могло да се финансира и съгласува с НИНКН, естествено, проект за информационни табели на фасадите на къщите на лични тревненци, особено по Старинната улица и т.н., и т.н. Би могло да се свърши и още много, ако има мисъл, сърце и визия в тази посока. Не, ние. Трявна го заслужава…

Галина Иванова

Надгробният паметник на вуйчото на
революционера Ангел Кънчев –
поп Ангел Димитров Пандурски /1848-1905/,
собственик на Попангеловата къща в Трявна,
в чийто гроб е погребана и неговата дъщеря –
Наца, по мъж Икономова /р. 1888 г./
Паметникът се намира в двора на
църквата „Св. Георги“ в Трявна

Близък план на същия паметник,
имената на поп Ангел вече не се четат...

Паметникът на строителите на гаровия площад,
открит през 1971 г.
Авторски колектив: Кънчо Цанев, Георги Дойнов,
Симеон Добрев.
Миналата година бяха почистени плочите
с имената на строителите от Тревненско
в непосредствена близост до паметника...

Паметникът на Пенчо Славейков на площада
пред едноименното читалище в Трявна.
Изработен, съгласно договор от 1971 г., изпълнение - 1974 г.
Скулптор: Илия Илиев, арх. Симеон Добрев
И този паметник, определено се нуждае от почистване...

Спомени за визитата на Херман Шкорпил в Трявна

През 1920 г., по покана на учителя-краевед Богомил Даскалов, в Трявна пристига председателя на Варненското археологическо дружество, Херман Шкорпил /Вацлав Херменгилд Шкорпил/ (1858 – 1923). Чех по произход, археолог и музеен деец, геолог, ботаник, архитект, библиотекар, създател (заедно с брат си Карел) на българската археологическа наука и музейно дело.

„В средата на август, в двора, у дома, влезе един странник, сух, слаб, не висок, с очила, които закриваха дълбоко проницателен поглед с ясни очи – пише Б. Даскалов. – Хамалин след него носеше едно куфарче. Не подозирах, че това е Шкорпил, понеже не бях го виждал. Когато при ръкуването ми, откри името си, аз се смутих:

- Да, Херминий Шкорпил – добави весело той, а не Карл, който Ви е бил учител в Търново, както мислех до този момент… Затова не ме познахте. Останах учуден и до сега не мога да си обясня, защо Херминий Шкорпил ме остави да ми не съобщи, че той не ми е бил учител /преди височайшата визита Б. Даскалов и Х. Шкорпил водят активна кореспонденция в продължение на почти година/. […] Х. Шкорпил дойде в Трявна съвсем безшумно; задържах го у дома си цели 15 дни, използвани от учения археолог в обиколки и проучвания, за които той беше си предварително начертал план. Аз го придружавах навред, с изключение на две негови екскурзии: до Балкана и до Габрово“.

Б. Даскалов води известния учен на хълмовете край Трявна - Калето, Блъснатото, обикалят Гърков дол /к. Тепавиците/, Качавунското дере, вр. Килимявката, могилата Малката килимявка, к. Джуровци /където се намирали следи от стар калдъръм в посока селата Милевци, Даев кладенец, Бърдени, под Елова могила/, могилата Аладжов хан, „рекичката Светушка“, пещерите „Змеюва дупка“ и „Пропастите“, Сечен камък, колиби Дупини /дн. Николаево/ и Дончевци и др.

По време на обиколката си Б. Даскалов и Х. Шкорпил, разговаряли с местни хора, от които научили и интересни предания и легенди. Така например, на вр. Килимявката срещнали едно овчарче, което им споделило, че чувало от дядо си това място да се наричало „Тарапаната“, т.е. тук били сечени монети. Самият Б. Даскалов споделил пред известния учен, че десетина години по-рано, в нива, в близост до „стария път“, била „изровена старовремска каска, нож и много кости“, които били „изпратени“ в Народния музей в София. Вероятно, става въпрос за т.н. „Русалски гробища“ в района на вр. Бедек, тъй като през 1926 г. по молба на Б. Даскалов, учителят Тотю Пенев от Бърдените, прави разкопки в тази местност, съгласно указанията на Даскалов, според инструкциите на Х. Шкорпил, и открил там „кости на големи хора, безпорядък, събрани в гробове“.

Известният чешки учен, предприел и обиколка в Балкана, за да проучи стари окопни съоръжения, „като граници на Първото и Второто Българско царство“, пише още Б. Даскалов. По време на тази обиколка, той гостувал на минния инженер И. Мечер, управител на чешка мина за каменни въглища. При завръщането си, Шкорпил „донесъл“ няколко клончета от вечно зелени храсти, които растели в изобилие в Тревненския балкан. Местните хора ги наричали „Балканска зеленика“, а Шкорпил, „определил научното им име“ - „Балкански лаври“. Листата на храста оставали зелени „зиме и лете“, а цветовете били „дребни, белички“. По молба на Х. Шкорпил, от Кръстец му били изпратени корени от въпросния храст, които били засадени на сенчести места в „Приморската градина“ във Варна.

След обиколката си в Тревненско, известния чешки учен, изнесъл „сказка“ пред тревненци, на тема: „Находка на Цар Борисовия печат във Варненско и основаване на Археологическо дружество в Трявна“, която се радвала на огромен успех и посещаемост. Тревненци с ентусиазъм възприели идеята за основаването на подобно дружество в града, както и „музей на пластическите изкуства“. „Но това решение си остана само желание – пише Б. Даскалов. – Две-три години по-сетне се откри музейната сбирка при Държавното столарско училище“.

На следващия ден Х. Шкорпил заминал за Килифарския манастир, придружен от своя домакин от Трявна, а след това Даскалов го съпроводил до Дряново, където двамата се разделили. Три дни по-късно, Б. Даскалов получил писмо от Х. Шкорпил, който изказвал своето възхищение от времето, прекарано в Трявна. А три години по-късно известният учен-археолог, си отишъл от този свят. Б. Даскалов не споменава дали някаква част от проучванията му по време на „Тревненската експедиция“, е била обнародвана в научен труд или статия. Припомняйки „неговите членства“ в ред европейски археологически дружества, десетки научни трудове на немски и чешки, трудовете му върху българската археология, заедно с брат му Карел, в продължение на повече от 25 години, той отбелязва:

 

 

„Чак след смъртта на Херминий Шкорпил можа да се разбере каква величана е представлявала тая личност, скрита под най-скромна, непретенциозна външност“.

 

 

Подготви

Галина Иванова

* Снимка: Братята Херман и Карел Шкорпил

Източник: РИМ - Варна

За произхода на името „Трявна“

Името на Трявна е обект на различни предположения, някои от които са подробно изложени в труда на Иван Богданов, на база на изследванията на Васил Миков, Иван Батаклиев, Кънчо Пенчев, Руси Стойков. Тези хипотези в последствие са тиражирани и сред изследователите на Трявна. Те като цяло извеждат името на селището от нейното географско местоположение, природни особености и поминъка на населението й.

I. Според привържениците на старинния произход на селището, наименованието идва от наличието на данък „тревнина“, който бил събиран от населението за използването на пасищата. Застъпникът на тази теория, Руси Стойков, привежда като доказателство наличието на такъв данък, вписан във Виргинската грамота на Константин Асен, а наименованието било турски изговор на поменатия налог. Тук възниква въпросът кое е това население, което е било уседнало в района при липса на регистрирано селище и на кого то е плащало подобен данък? Освен това, ако и да е имало тук някакво население, то това са били мигриращи скотовъдци без постоянно местоживеене. Обширните пасища са добро място за временно усядане на пастири на големи стада, възползвайки се и от отдалечеността на землището от оживените пътища. Привържениците на тази теория, според мен, са повлияни от принципите на събиране на данъци от османската администрация в по-късно време, т.е. плащане за правото да се използват някакви блага.

II. Името е производно от „тръвна“, което носи значението на пчелен кошер. В миналото този район е бил благоприятно място за отглеждане на пчели. Поминъкът е бил добре развит в района, което се потвърждава от множеството документи за развитието на пчеларството в Трявна от времето на Възраждането и до днес. Освен това една от легендите за възникването на Трявна, е свързана с летните дворци на Асеневци и пръснатите из Балкана царски пчелини – наречени „тръвни“.

III. Юрдан Несторов извежда името „Трявна“ от келтски произход на думата „Трємъ“, което означава „покой“ – място за отдих. Според автора на теорията, тук са били местата за отдих и летните дворци на царете от Второто българско царство.

IV. Версията за името „Трявна“ отново се свързва с данъчни задължения през османския период. Привържениците й изказват становището, че е свързано с плащането на правото да се извършва паша на добитък, едва ли не като приемственост от предходния период и данъка за паша. Дори и да приемем, че османците биха преизползвали в своята данъчна политика и система налози, такава от Средновековното българско царство, то това само би потвърдило становището, че името Трявна се свързва с изобилието на добра паша за добитъка в региона.

V. Тезата за произхода на името, свързана с местоположението на селището, идва от латинското наименование „транс – вена“, в смисъл на „преминаване отвъд“. С това се визира географското разположение на селището и близостта му до проходите, които са връзката между северните и южни части на страната. Интересен е в тази връзка и разказът на Богомил Даскалов. В Записките си за историята на Трявна той казва, че тревненци наричат местата на юг от Стара планина “отвъд”, а на хората, които живеят там “отвъденци”. В случая обаче, много български селища се намират до проходи, но това не оказва значение в произхода на имената им.

VI. В едно писмо от Васил Аврамов до Христо Н. Даскалов през 1911 г., авторът на „Войната на България с Византия 1190 г.“, изказва предположението си, че средновековната крепост „Стринава“, се намира до Трявна и всъщност тя дава, макар и в съкратен вид, името Трявна. Отново и тук витаят легендите за наличието на дворци на българските царе от времето на Асеневци. Известно е, че тази крепост се намира в близост до Дряново, затова и тезата губи своята правдоподобност.

VII. Интересен е и един документ от 1852 г., изпратен от Никола Ефтимов Сапунов(ски) до тревненските общинари относно името на селището. Той ги уведомява:

„че според каквото съм известен… че селото Трявна се нарича Сеймен Кара Али…“ и обещава да изпрати документ в потвърждение на казаното.

VIII. Теорията, която според мен, е най-приемлива, е свързана с природните дадености и изобилието на трева в района, който е подходящ за скотовъдство. Затова считам, че името на Трявна, от „трева“, е най-близко до историческата истина. Васил Миков включва наименованието в категорията имена, при които има промяна на средните срички. В случая Трєвна от тревен. Подобни са наименованията на Габрово от габър, Сливен от слива и др.

 

 

Д-р Ирина Димитрова

Из книгата „Страници от историята на Трявна през Възраждането“, 2023 г.

151 години от обесването на Дякон Левски. Свята Голгота на олтара на българщината

Колкото повече чета и опознавам житията и делата на най-светлите личности в историята на България, толкова повече осъзнавам, че паметта за тях тъне в забрава. Че тяхната саможертва, на онези от тях, които без миг колебание, принесоха в жертва на олтара на българщината самите себе си, е била напразна. Портретите им висят по стените на властта, на институции, просветни средища, но делата и саможертвата, думите и посланията им, отекват като глас в пустиня. Да, „патриоти“ сме, в Ботевия смисъл на думата, но не сме родолюбци, колкото и да се опитваме да се лустросаме, като такива. На фона на всеобщата апатия, безхаберие, безпросветност и чуждолюбие, които ни заливат и поглъщат все по-осезаемо, не знам защо все още, отвъд географията и институционалността, се зовем „българи“…

Българин е най-святата личност в нашата история. Пред паметта, думите и делата й всичко друго, освен мълчанието, е излишно и дори - гротескно. Особено днес, пък и винаги. Дано ни прости, че и ние, днешните, не сме достойни ни за напътствията му, ни за святата му саможертва. Все още, обаче  сме достойни за предателства, въпреки десетките и стотици уроци в родната история. Въпреки святата му Голгота. Уви, ни един от тези уроци не научихме и до днес, и едва ли само 500-годишната османска робия, е виновна за това. И ще продължим да препъваме съдбата си по Пътя, докато не осъзнаем, че робските вериги все още стягат нозете ни, и дори са ни по мярка. И по мерак… Светла му памет на Дякон Игнатий, дано е намерил упокой във Вечността!

151 години след неговата трагична смърт, мисля, че е излишно да добавям повече. Вместо това публикувам в пълен обем заключителния протокол на „Нарочната“ /Извънредната/ комисия, заседавала в София от 9 декември 1872 г. до 12 януари 1873 г. Това е документът, който постановява смъртната присъда на Васил Левски и е свидетелство не само за титаничния му ръст, но и за облика на тогавашния българин, който и до днес, с малки изключения, не обича да бунтуват уютното му ежедневие.

Поводът за съдебния процес, а и за залавянето на Левски в Къкринското ханче /27 декември 1872 г./, е известен – обирът на хазната в Арабаконашкият проход на 22 септември 1872 г., когато започват масови арести на хора, заподозрени за връзки с комитетите на Васил Левски. Решаващи за залавянето му са и показанията на Димитър Общи, които улесняват разследващите. Апостолът е изпратен в Търново, а след това в София, където Комисията, след многобройни разпити /самият той е разпитван шест пъти/, изземва функциите на съд и го осъжда на смърт чрез обесване, нещо недопустимо дори по имперските закони. Смъртната му присъда е издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена, по целесъобразност, от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Апостолът е обесен на 6 февруари (18 февруари н. ст.) 1873 г. в покрайнините на София…

Дълбок поклон пред делата и саможертвата му!

* * *

[1] Препис от Протокол №15 на Комисията

Когато завършиха разпитите на лицата, за наказанието на които се донесе с предишните протоколи, установи се, че именуемият Дякон Васил Левски е натоварен от страна на комитета във Влашко да подбужда и бунтува България. Той се очерта като компетентна и централна личност, която е подбуждала населението да образува комитети, които да се готвят да въстанат с оръжие в ръка против Османската държава. Той е разширявал кръга на бунтовническата дейност и на всякакви други действия и е бил председател на всичките комитетски организации. Понеже е бил твърде хитър и лукав, а същевременно известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, най-сетне чрез усърдието и посредничеството на ловчанския каймакам, той биде настигнат в село Какрина, Ловчанско, нападнат и заловен, след което беше докаран в София и подложен на подробно и всестранно разследване. В първия и втория си разпит, той заяви, че е роден в Карлово, син е на Ивана, че от седем години насам се учил в сръбски училища, че е бил в Букурещ като деец на организацията на изпращаните досега отсам разбойници, че е бил във връзка с войводата Хаджи Димитър и с други войводи, и понеже не одобрил метода им на действие и работите им тогава, върнал се в Сърбия и постъпил във военното училище. За сегашната си бунтовническа дейност бил повикан в Букурещ от търговеца Ценович, дето се представил пред комитета, свикан в Букурещ, с открито лице, докато другите присъствуващи от разни места били с маскирани лица, за да не се познават едни други.

Дадени му били някакви писма по организуването на куриерските служби в комитетите и, за да бъде познат от комитетските хора, те нагласили някакви знаци, след което бил изпратен в България, с тая нарочна мисия. Носейки със себе си писма, той започнал най-напред в Свищов и е обиколил Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив. След като е представил там нарочните знаци в определените кафенета, той е изпълнявал възложената му длъжност, като е предавал писмата извън града на лицата, които идвали след него, размахвайки бяла кърпа в ръка и подсвирквайки с уста, без да узнаят неговата личност, нито пък неговото име. След това се завърнал пак в Букурещ, дето написал един временен устав, според който да се състави общия [устав], и го разпратил по свой почин на тукашните комитети, които, след като прибавили и от своя страна своите собствени мнения, върнали тия екземпляри от временния устав обратно. След като на свиканото събрание тоя устав е бил поправен и напечатан, той [Левски], е бил изпратен заедно с тоя устав отсам [в България]. Но поради голямото количество броеве от тоя устав, които трябвало да носи, мъчно било да се пренесат по тоя начин, ето защо [уставите] били изпратени посредством комитета в Букурещ на Свищовския комитет.

Когато дошъл в Свищов, уставите му били дадени и той, както по-рано раздавал пощата, така сега [раздавал] уставите в Ловеч, Търново и Пловдив, след което, съгласно длъжността, която заемал, се заел да разследва и наблюдава кафенетата и сборищата, без да обади кой е, какво впечатление е направил комитетския въпрос, дали той е разгласен или не. След като работил малко време в това направление, завърнал се в Букурещ, отдето не минал веднага отсам, а останал там четири-пет месеца, след което, преди нападението на хазната, през Цариград, отишъл в Пловдив. В едно писмо, което получил от Букурещкия комитет, е казано, че пътуващата за София хазна е била обрана, че понеже бил арестуван един човек на име Димитър, то, ако поради това бъдат арестувани комитетски хора, да се даде веднага знак за въстание, което щяло да бъде подпомогнато от главните войводи. Но понеже, според него, обирът на хазната е бил разбойническо дело, той бил на мнение да не се вдига въстание. Съдържанието на писмото, заедно с горното си мнение, съобщил на тукашните комитети и отговорил на Букурещкия комитет, като прибавил и своето лично мнение. Понеже, поради тая негова постъпка, Букурещкия комитет искал да го отстрани [от делото] и да не го признава, той възнамерил да замине веднага за Цариград, да потърси висшите власти, да признае вината и престъплението си и да изложи работата от начало до край. Обаче, отивайки за Цариград, бил заловен.

[2] При третия си разпит направи още една стъпка напред, като каза, че всички заповеди, изпращани за тукашните комитети, давал лично той със собствения си подпис и дори, за да има единство в делата, изобличавал грешките и на Букурещкия комитет. Заяви още, че сам той е подписвал разписките за събраните пари, необходими за сегашните разходи на комитетите. Въпреки това, той не познавал никого от комитетите, дори не познавал куриерите, които пренасяли собствените му писма; че тия писма били предавани чрез нарочни знаци и, както се каза по-горе, без да се споменува никакво име или личност. Призован, изворският куриер Дидьо Пеев, при очна ставка с Дякон Левски, му напомни за придружаването, споменато в неговия разпит, че са ходили заедно в Ловеч, Пловдив и селата, че са нощували в Божиловата къща в Царацово, че Дякон Левски е взел тезкерето на Дидьо Пеев, поради приликата [с него] и отишъл с [тезкерето] отсреща [Букурещ]. След като повтори това подробно, той [Левски] призна това придружаване [на Дидьо Пеев] с него. Нему са се били открили много хора, които не работили [в комитета], затова каза, че не иска да ги издаде. Относно Ваньо терзията, който е в бягство, той не знаел, че е член на Ловчанския комитет, не знаел имената на отишлите там трима души ловчанци, Левски е искал среща със Стефан Карагьозов, търговец в Търново, като му пратил известие. След като получил неговото съгласие, макар и да е искал да се срещне [с него], обаче съгласно предупреждението на Букурещкия комитет – тоя човек е бил обвинен в същност като привърженик на властта – той [Левски] не се решил [да отиде на исканата среща]. Че писмото, което изпратил на един пловдивски лекар, последният не го приел. И изобщо той отказа категорично да съобщи някакви имена и лица. На край съобщи, че Иван арабаджията от Царацово познавал хората от Пловдивския комитет.

В четвъртия си разпит споменатият се откри още малко, като каза, че даскалът в село Тетевен е взел участие в това дело, че той [Левски] е видял комитетските хора на свиканите събрания, веднаж в училището и два пъти в хана, че ако ги види, ще ги познае, че тоя комитет е кореспондирал по-рано направо с Букурещкия въз основа на предишни предписания, че той се е карал с Димитра [Общи], понеже не е давал сметка за парите, които е получавал тогава от комитетите, като е оставил тамошните работи в безпорядък, и че не знае нищо за последните тамошни събития. Обаче бяха извикани на очна ставка лицата от Тетевенския комитет хаджи Станьо и Петко Милев, които казаха, че по-рано не знаели за комитетските работи, че уставът е бил занесен и прочетен от Дякон Левски, и че той ги е заплашил, вследствие на което те са образували комитет и са събирали пари. Също така на очната ставка с повикания даскал Иван, той каза, че първи път той [Левски] дошъл в училището и съставил комитета, а Марко Йовчев [каза], че Левски им е чел вестник, и преди да бъдат поканени в комитета, той не е познавал дори думата комитет. Хаджи Ивановите синове съобщиха, че Дяконът е отишъл в тяхния хан и свикал събрание. След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра, че не може да казва: „Аз не мога да зная техните имена!“ и, че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени. Съобщи само за хората от Видрарския комитет, за които знае, че са арестувани, както и за Марин от Ловеч, че са комитетски хора.

В петия си разпит той се помъчи пак да отрече някои от своите първи показания и заизвърта пак по същия начин, обаче при разпита на Димитра [Общи], повикан на очна ставка, който потвърди всичко онова, което беше казал за Дякон Левски, и на няколко пъти [3] имаше запитвания ту към Димитра, ту към Левски, той едвам тогава призна, че е заповядвал сам на Димитра да убие дякона – наместник на владиката. При разпита на Атанас плевненеца, който бе повикан на очна ставка, когато се повториха и изброиха лично пред Левски фактите в неговите показания, той пак отрече ония части, в които се споменуваха имена. Каза още, че не знае нищо за нападението на една къща в Ловеч от страна на трима души с червени арнаутски дрехи и убийството на слугата в тая къща, и че той бил получил писмо от Ловчанския комитет в смисъл, че е опасно да се върне в Ловеч, понеже, като чужденец, може да бъде заподозрян от страна на властта, и твърди, че не е извършил това дело. Обаче беше повикан на очна ставка Вутьо Ветьов, който в своите показания призна, че го е придружавал, и съобщи повторно, че по искането на Левски и поради своя частна работа, той отишъл в Ловеч и посредством Лукан се срещнал с Левски в плевнята на една къща, и че там той [Левски], след като се преоблякъл в червени дрехи, заедно с него [В. Ветьов], влезли в една къща през дъсчената ограда, и след като са претърсили вътрешността на къщата и почакали малко там да дойде стопанинът на къщата, дошъл слугата му и, като видял Левски, започнал да вика, обаче [Левски] го дръпнал веднага за яката навътре, пробол го с кама в корема и го убил и оттам се махнал и отишъл в лозята, дето му оставил дрехите си.

Споменатият Левски отказа тия показания на Вутьо Ветьов, отказа дори и срещата си с Вутьо Ветьов в Ловеч.

В шестия си разпит, споменатият [Левски], след като разправи постановленията на комитетския устав, съобщи, че е установил, какво местата, които е обиколил, след като бил разпратил там писма чрез Васил гложенеца и Сава Младенов, са годни за бунт, което [нещо], донесъл на Букурещкия комитет; че тия писма, които той изпращал за проверка, били еднакви с ония на Букурещкия комитет, че през време на своите обиколки установил, какво мнението на населението било различно, а именно: просветените люде и търговското съсловие са протестирали и били против извоюването на права чрез оръжие, а само селяните, които са били донейде тормозени, отивали към страната, която ги привличала; че българите в Одеса, както е било и по-рано, изпращали тука хайдути с цел да смущават спокойствието на страната. Той иска в тоя смисъл именно да засегне политическата страна на въпроса.

Въз основа на тия подробности и на неговите резюмирани признания, както и писмените и устни показания на заловените, установява се, че споменатият Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване заедно с някакви други разбойници, той освен дето е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури, под название комитетски устави, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърдчаване, образували са се някакви бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие. Освен дето той е дал на Димитра писмена заповед за убийството на дякона-владишки наместник, влязъл е в къщата на един чорбаджия в Ловеч, за да вземе от него насила пари като помощ за комитета, и когато е вършил това престъпление, за да не бъде заловен, той е убил с кама слугата, който започнал да вика.

От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт, който е станал причина да отговарят пред повеленията на закона някои българи, които са имали смелостта да нарушат спокойствието на България.

[4] Тъй като: в чл. 55 от императорския закон е постановено и изрично упоменато, че „всеки, който подбужда лично или чрез другиго турските поданици и жители на Османската империя към въоръжено въстание против султанската държава, и неговата замислена цел се осъществи изпълно или пък е пристъпил към изпълнението на делото, той се наказва със смърт“; в чл. 57 пък е казано, че „ако група разбойници извършат заедно някое бунтовническо дело, предвидено в гореказаните чл. чл. 55, 56, или пък пристъпят към неговото изпълнение, то самият главатар и подбудител измежду ония, които се намират в това разбойническо общество, където и да се залови, се наказва със смърт, а другите, които биха се заловили на местопрестъплението, съобразно със степента на тяхното доказано участие в бунтовническото дело, се наказват с доживотен или временен крепостен затвор“; в чл. 67 пък е казано, че „всеки, който произнася речи по площади, по пазарища и улици, по сборове или чрез разлепване на афиши и издаване на печатни брошури, подбужда направо населението и жителите да извършат престъпления, упоменати в настоящата глава, се наказва като автор на тия престъпления. Обаче, ако посочените подбудителства не бъдат осъществени, той се наказва на вечно заточение“; в чл. 174 се казва, че „ако той е убивал непредумишлено някое лице, наказва се с 15 годишен крепостен затвор; ако обаче това убийство е извършено при извършването на някое друго престъпление, поради или след неговото изпълнение, или пък е извършено при изпълнението на някое престъпление, то лицето, което извърши убийството, според закона, се наказва със смърт“.

Тъй като споменатият [Дякон Левски] е подбуждал лично султанските поданици към въоръжено въстание срещу Османската държава, разпространявал е печатни листове и въобще е предприемал разни бунтовнически деяния със цел да върши престъпления, посочени в глава втора на императорския закон, което се вижда от неговите признания, че при нападението на къщата в Ловеч, когато е извършил престъпното си деяние за кражба и терор, убил е слугата, като е казал, че научил, какво това убийство било извършено от някакви хора с червени дрехи, а в последствие другарят му установи, че той е отишъл в червени дрехи, за да не бъде познат, понеже е получил писмо от Ловчанския комитет да не ходи в Ловеч, когато е бил в Тетевен, че един такъв ум, който, от страх да не бъдат разкрити тайните, е издал заповед за убийството на дякона-наместник на ловчанския владика, без [последният] да е имал някаква вина, естествено е, че никак не се е подвоумил да извърши убийството и на слугата, за да не бъде уловен на местопрестъплението; че той е искал един човек, и в Ловеч е бил изпратен на Дякова Вутьо Ветьов, което се вижда също от показанията на комитетските хора във Видраре, и въобще неговият другар е знаял, че в Ловеч има подобно лице, без да знае нещо за него.

Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.

Ако ваше превъзходителство одобрявате [това], нека се издаде височайше ираде, за да се изпълни тая смъртна присъда, съгласно закона, за което се осмелявам да ви моля. На всеки случай нека бъде според вашата заповед.

 

14 януари 1873 година

 

Из “Васил Левски и неговите сподвижници пред Турския съд. Документи из турските архиви”, ДБ “Васил Коларов” /дн. НБКМ/, 1952 г.

"Васил Левски в бурята", худ. Жечко Попов

Из документалния сборник
"По следите на Левски и БРЦК.
Нови османски документи", 2020 г.