152 години от гибелта на революционера Ангел Кънчев

 „На честните хора такава смърт!“

Според книжката на Богомил Даскалов, издадена през 1922 г., по повод 50-та годишнина от саможертвата на революционера Ангел Кънчев, той е роден през 1848 г. в Трявна, в семейството на бедни родители. Към днешната дата, се смята, че той е роден през 1850 г. в Трявна. Има и хипотези, че бъдещият поборник за свободата на България, е роден в селото на баща си Кънчо Ангелов /р.1828 г./ – Околиите, край Трявна, но липсват всякакви документални доказателства за това. Баща му, дюлгерин по занятие, е внук на поп Никола, който се преселил в Трявна. Детските си години Ангел прекарва в родния си град, където получил и първоначалното си образование. Занаятът на баща му, не осигурявал достатъчно средства за издръжката на семейството, поради което той решил да търси препитание другаде. Напуснал Трявна и се заселил в Русчук /дн. Русе/, където си направил и „къщица“. Това било около 1860 г., пише Б. Даскалов. Ангел постъпил в Русенското училище, в което по това време учителствал Драган Цанков. „Кроткостта“ и „отличния му успех“, привлекли вниманието на „некои родолюбиви русенски граждани“, които му помогнали да продължи образованието си в Болградската гимназия. Там той се запознал с много ученици – българчета и постепенно в сърцето му се „възпламенила“ идеята да посвети себе си в борбата за освобождението на поробената си родина. Завършил с отличен успех Болградската гимназия, на връщане за България, той се отбил и „престоял“ няколко дни в Букурещ и Гюргево, където се запознал с бъдещия си зет Димитър Горов. От него научил, че Белград е „гнездото на емигрантите – българи“, че там се крият „най-надеждните планове за освобождаване на България“, че има „даже има и специално училище за подготвяне на офицери-инструктори за бъдещата българска армия“. И Ангел Кънчев решава да замине за Белград. В сръбската столица, заварва „цвета“ на българската младеж, събрана около Любен Каравелов. Тук той се среща с войводата Панайот Хитов, байрактаря на четата му – Васил Левски и „много още буйни „луди глави““. Записва се и постъпва в Легията, за да се обучи във военното изкуство. Ала Ангел Кънчев не се „задоволявал“ само с национални копнежи, неговото сърце „дирило“ и по-възвишени, „общочеловечески идеали“, поради което той „влязъл“ във връзки със сръбската младежка група „Омладина“, където увлякъл от идеите на новото по онова време за Сърбия течение – франкмасонството /“Свободно зидарство“/.

Сръбското правителство напълно „съчувствало“ на идеята на емигрантите – българи и не само ги поощрявало, но „даже и дерижирало“. Сръбският „министр президент“ Гарашанин бил менторът на революционерите – българи, изработил план за действие, като ангажирал и военната помощ на Сръбското княжество. „Случката“ от 8 август 1867 г. на „Русенската скеля“ /пристанище/ със залавянето на двамата агенти на свободата Цветко Павлович – сърбин от Белград и Никола Воевода от Враца, на парахода „Германия“, „постъпката“ на русенския валия Митхад паша – да ги заловят и „умъртвят“, въпреки международните спогодби, именно това, пише Б. Даскалов, „хвърлило масло в огъня“ и било причина за „избухването“ на конфликта между Турция и Сърбия. Дипломатическата война се „почнала“, а нашите емигранти с трепет очаквали обявяването на войната, чрез която се надявали „да се изгони варварина турчин от Балканския полуостров“. Но Сърбия отстъпила, Гарашанин „паднал“ и бил заменен с туркофила Ристич. Трябвало да се чака друг подходящ момент. Убийството на княз Михаило през май 1868 г. и избухналата династическа борба в Сърбия, обрекли на крах всички надежди на легионерите – българи, които наново „обърнали“ поглед към Букурещ. Каравелов бил обвинен като съучастник в убийството на сръбския княз, за което бил изгонен от Сърбия и лежал 6 месеца в затвора в „Пеща“. Легията била „разтурена“, българската младеж – прокудена и забягнала в Румъния. Ангел Кънчев „добил“ чин старши артилерийски офицер, се опитал да се „представи на разположението на емигрантите“ в Букурещ, но идеята за въстание още не била назряла и той се завърнал в Русе. Благодетелите му се застъпили за него пред Митхад паша и ходатайствали да му се отпусне държавна помощ, за да следва земеделие в Табор, Чехия. Завършил с отличие, той отново се завърнал в Русе. Митхад паша го назначил във валийския чифлик „Номуне“. Там Ангел Кънчев не „стоял дълго“, а с хитрост успял да се измъкне от новото си назначение и напуснал службата си.

През 1870 г. основал Русенския революционен комитет в дома на баба Тонка Обретенова, и установил връзката между Русе и Гюргево – централния път за революционната поща.

Сродяването му с Димитър Горов, който се оженил за сестра му Иванка, събирането му отново с Апостола Левски и Каравелов, с които „наредили“ устава на БРЦК, всичко това „влагало“ смисъл в живота му.

През 1871 г. започнали „най-трескави подготовления“ за общото въстание. Васил Левски и Ангел Кънчев, поели тежката мисия да пребродят всички градове и по-големи села в България, за да подготвят почвата за въстанието, основавайки местни революционни комитети във всеки град.

„През ноември 1871 г. Левски и Кънчев, идваха в Трявна, гдето свикаха младежите на събрание и дадоха наставление за образуване на комитет под булото на Читалище – пише Б. Даскалов. – Тук в събранието цела нощ се е чел и тълкувал устава на БРЦК, преписвал се е и дописвал. Ангел Кънчев неколко пъти е навестявал родното си место, и всекога е бил приеман най-радушно от младежите; яздил е хубав кон, облечен като истински джентлемент, с маниерите си е респектирал турската власт, която е гледала на него, като на голем човек с силна протекция на Русенския валия“.

Но настъпила фаталната, за младия революционер и съратник на Апостола, дата – 5 март 1872 г., когато в опит да се прехвърли тайно в Румъния, на Русенската скеля, той бил обграден от турската стража, вследствие на предателство и, за да не попадне жив в ръцете на властта, се самоубил с думите: „Да живее България!“. Последните мигове от живота на 22-годишния тревненец и святата му саможертва, са описани от Б. Даскалов, който препредава събитията по „Записките“ на Захарий Стоянов. Няма да споменаваме отново за тях, тъй като неколкократно вече е ставало дума за това, покрай тази скръбна годишнина.

На втория ден след самоубийството, Ангел Кънчев бил погребан „тържествено“ с музика и певчески хор. На погребението му, присъствали всички русенки младежи. В едно от писмата си, Васил Левски, оставя може би най-достойната за живота и делото му „епитафия“: „Колкото направи, оставя името си безсмъртно. На честните хора такава смърт!“.

Какво обаяние е вдъхвал Ангел Кънчев и как е приеман от българското будно общество, говори много ясно следното писмо, което сам той е носил от Ловеч в Троян, пише Б. Даскалов:

„1871, октомври 7: Ловеч

Васил Бобчов, в Троен

… внимавайте добре с негова милост който ви принесе писмото. Той е личен, брада черна гъста. Ще можеш да говориш пред него свободно. Той не е самси, но може и да не видиш другите, но и да ги видиш, нема да се откриваш пред тех. То ние нищо, че си се открил, но неможеш приказува, щото не приказват български. Теб не ти трябва други, само приносящия на писмото, с него можеш свободно, но колкото можеш по-умничко, щото е доста учен человек. Може би да подирят нещо и да им намериш. На тоз час той е човек наш (общий). Ако имаш некого твои верни можете се събра на вечерта при тех всички. Друго нема.

Оставеми в обще Ц. Х. Павлов – Ловеч“.

По-нататък в книжката си, Б. Даскалов споделя, че хъшът и негов вуйчо, по майчина линия – Недялко Пандурски, „издава картината“ със сцената на самоубийството му, дело на художника Хенрих Дембицки /1874 г./, а портретът на Ангел Кънчев, в легионерска униформа, вероятно този, когото днес всички познаваме и, който се намирал у „негов роднина“ – Митю Цонев /син на зографа Цоню Симеонов и братовчед на Ангел Кънчев/, бил предаден в „Народния музей“. Запазено било и едно писмо от Ангел Кънчев, от 29 септември 1871 г., писано от Ловеч до Обретенов в Русе, с което известява за пристигането си в Ловеч, известява, че не се е срещнал още с „оногова“ /Левски/, защото го нямало там и дава „секретния си адрес“ в Турну Мъгуреле, до който да бъдат изпращани писмата му.

Според З. Стоянов, пише Б. Даскалов, револверът, с който се „убил“ Ангел Кънчев, се пазел от зет му Димитър Горов. Той бил само с два патрона, от които „единият гръмнат, а другият пълен“. „Залавянето му било дело на издадник, като е мислил да унищожи предварително всяко средство за самозащита, за което са били отмахнати 4 от патроните на револвера му“…

На финала на своята книжка, Б. Даскалов, отчита ролята на апостолите Васил Левски и Ангел Кънчев за избухването на Априлското въстание от 1876 г. и заключава, че последвалото след това Освобождение на България, „донесло“ блага за целия народ, но не и за роднините и близките на Ангел Кънчев. Кой знае, защо Богомил Даскалов пише, че сестра му Иванка, починала от „гръдна болест в Румъния“. Това трагично събитие се е случило в Трявна и Иванка била погребана в двора на църквата „Св. Георги“ /1878 г./. За съжаление, местонахождението на гроба й е неизвестно, както споменава и Вера Христова в книгата си за историята на Тревненската църква. „Какъв знак е имало на гроба й, не се знае – пише тя. – Дълги години в двора на църквата нямаше никакъв знак, нито паметник, нито камък. През 1999 г., по идея на свещ. Цветан Методиев, Общината в Трявна се заема да направи паметник. Майсторът на паметника е Красимир Русинов Кънев. /…/ Тъй като не се знае точното място на погребението, използвана е основата на стар, безименен паметник“.

Най-малката му сестра – Стояна, която при вида на мъртвия си брат, полудяла, е принудена да търси „покровителство“ и „прехрана“ от „една циганка в Русе – съдържателка на публичен дом“. Другата му сестра Кина, останала млада вдовица с невръстно дете на ръце. И тя била принудена да обикаля и търси работа по чуждите къщи, и подкрепа от съратниците на брат си, за да моли за държавна пенсия, за съжаление молбите й не са чути от тогавашната власт. 

Бащата на Ангел Кънчев, починал на улицата, бил погребан без поп. Зет му Димитър Горов, починал в Трявна /1881 г./ с 3 франка „богатство“ от „грамадното такова“, „изразходено“ по издръжката на емигрантите в Гюргево и въоръжаването на четите на Хаджи Димитър и Христо Ботев…

Пръв народния поет Иван Вазов алармира тогавашната общественост за бедственото положение на Ангелкънчевите сестри, а в предисловието на своите записки, З. Стоянов пише:

„Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на Ангел Кънчев умря на път и се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат в калното блато на вертепа, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на Ангел Кънчев, момиче на 15-17 години, се намираше през 1800 година под стряхата на една циганка, съдържателка на публично заведение, а по-голямата й сестра си оплаква дните във Влашко… Като, че ли народът, за който са се жертвували се е потурчил?“.

Скръбна и срамна картина на фона на една свята саможертва. А най-лошото е, че се повтаря многократно, както свидетелстват документалните свидетелства от онова време. А днес, до колко свято е едно име, или дело, личи по рехавото родолюбие, с което браним историческата си памет… 

Светла памет и дълбок поклон пред делата и святата саможертва на Ангел Кънчев! Вечна им памет и на неговите близки, които си отиват огорчени и унизени от този свят!

 

Подготви

Галина Иванова

Ангел Кънчев
Фото-издателство - Гр. Пасков, 1935 г.
Източник: НБ "Иван Вазов" - Пловдив

Самоубийството на Ангел Кънчев
Литография на художника Хенрих Дембицки

Димитър Горов и първата му съпруга
Иванка - сестра на Ангел Кънчев
Източник: НБКМ

Кина Кънчева, по мъж Кесякова -
сестра на Ангел Кънчев
Източник: НБКМ

Корица на книжката на Ангел Кънчев
от Богомил Даскалов, 1922 г.