Тревненски бУдил: 146 години от Освобождението на България. Битката при Тревненските проходи

По повод 146-та годишнина от Освобождението на България, публикувам едно интересно предание от Христо Чернов, което ми бе предоставено от Катя Николова – дългогодишен уредник в Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна. Реших да го публикувам, защото въпреки някои фактологични неточности, предава атмосферата и емоциите от онези героични времена на базата на местни спомени и предания. Преди това обаче, ще си позволя да очертая някои основни моменти от съдбовните събития, за които става дума в преданието, благодарение на сведенията на изследователя на Плачковския край Димо Тодоров, публикувани в юбилейното издание – „50 години Плачковци – град“ /2019 г./.

Както е известно, Русия обявява война на Турция на 12 април 1877 г.. На 15 юни с.г. руската армия, преминава Дунава при Свищов. Предният отряд на ген. Й. Гурко влиза в Търново на 25 юни, а на 29 юни сотня казаци от 30-ти Донски казашки полк с командир Андреан, навлиза в града и още на следващия ден, през Плачковци, заема Старопланинските проходи и организира наблюдението им. Ген. Гурко, с Предния отряд, минава през „Хаинбоаз“, заема Казанлък и излиза пред Шипченския проход. Габровският отряд, атакува прохода от север и на 7 юли 1877 г. турците го напускат. Командирът на отряда ген. В. Ф. Дерожински възлага на сотника Галдин да проучи района на връх Бедек и на 1 юли, заедно с части на 30-ти Донски казашки полк, през к. Ябълка, излиза на разузнаване. Оказва се, че 1000 низами, един табор войска и башибозук, охраняват тази позиция от три неголеми редута и стрелкови окопи за батальон пехота. Ген. Дерожински решава да отвлече вниманието на турците от Шипка и на 4 юли, изпраща сотника Галдин с две сотни донски казаци. Колоната тръгва от връх Мъхченица за връх Бедек, като в района на к. Йововци, разделят с кап. Андреан частите в колони, водени от местни жители, и се насочват към Бедек. Първата колона с Галдин тръгва в 22 часа и успява да изненада, от север, противника. Поручик Балясни, повежда втората колона в 20 ч., минава през гората, край Дядовлаевата колиба, и обхожда турските позиции от изток. Орловци и казаци, заемат централния редут в тъмното и го атакуват от 20 метра с бойни викове „Ура!“. Пръв в окопите скача Галдин, за което е награден с орден „Св. Георги“ IV степен. Балясни, заема дяснофланговия редут. В решаващия момент на битката, дошлите от съседните села колибари, надават викове и създават смут сред турците. В битката загиват 48 руснаци и стотина турци. Оцелелите сред противниковите войски, се изтеглят към Атово падало и Бузлуджа, преследвани от Галдин, но батальон турци го принуждава да се върне. Руските части се изтеглят. За охрана на Бедек е оставена полусотня на Галдин и 2 сотни казаци. С овладяването на Шипченския проход, турците напускат Бедек.

На 19 юли ген. Й. Гурко води неравен бой при Стара Загора. Руската армия се изтегля към Стара планина. До героичната отбрана на Шипченския проход на 9-11 август, през Дъбовския, Мъглижкия и Енинския проход, от Южна България към Плачковци и Трявна, бягат стотици българи, за да се спасят от турския ятаган. Местните ги посрещат сърдечно и подпомагат бегълците, някои от които остават в нашите колиби до края на войната. Именно по това време, нашите колибари, подплашени от ужас, напускат за няколко дни селищата си. Те стигат до Димиев хан и Трявна, а по-богатите – до Дряново и Търново. По време на масовото бягство, в един „хралупат“ явор в гората на Мъхченица, е оставен и 3-годишният Христо Манев - Комитата от Йововци, за когото става дума в преданието. Той прекарва там пет дни, докато се върнат родителите му. По време на бягството, турците настигат „девойките – жътварки“ Рада Боева Дянкова от Г. Маренци и я откарват в Цариград, а Мария Драганова, по мъж – Митева Цанева от Нейковци, е отведена в Дедеагач.

Поради евентуална заплаха от ново нападение на проходите, ген. В. Дерожински, нарежда сотня казаци да наблюдава постоянно Бедек и прохода Елина. На 22 юли ген. Зотов, поема наблюдението на Тревненските проходи. Три дни по-късно, ген. Ф. Радецки, препоръчва да се засили наблюдението и отбраната им. С рапорт от 11 юли, той нарежда на VI-та Опълченска дружина и сотня казаци, с три прехода, да се прехвърлят от Елинския район в Трявна. Тогава именно е сформиран военния лагер на източния склон на Мъхченица /при чешмата/.

На 7 август в Трявна пристига Уралската казашка сотня с командир Беляев. Тя се установява в лагера на Мъхченица. В същото време VI-та Опълченска дружина, охранява връх Кръстец. Те остават там до началото на ноември, когато тяхното място е заето от II-ра дружина. От Кръстец и от връх Бабата, русите наблюдават Дъбовския проход. Осуетяват няколко опита на турците да нахлуят в района.

В края на героичната отбрана на Шипка, на 14 август, ген. Радецки, предупреждава за възможен турски обход през Бедек и изпраща 41-ви Селенгински полк в лагерите на Мъхченица и Кръстец.

В средата на август, турското командване възлага на Реуф паша отбраната на Стара планина - от Сливен до Шипка. Рано сутринта на 28 август, две роти черкези, нападат и обстрелват часта от 30-ти Донски казашки полк, охраняваща Бедек. На помощ им се притича полусотнята на Хорунджий Корелов от 23-ти Донски полк. Опълченци от VI-та дружина, излизат в тила на черкезите. Операцията се ръководи от щаб с капитан Шостак. След тази битка турците изпращат по-големи сили на Бедек и артилерия от Енина. Руското командване подсилва позицията с два батальона от Орловския полк и 5 сотни от 30-ти Донски полк с командир полк. Бакланов и полк. Иловайски. Сблъсъците траят до 9 септември, когато турците се оттеглят, но руските части остават до края на годината в лагера на Мъхченица.

След падането на турската обсада на Плевен, на 10 декември 1877 г., вниманието на руското командване, се насочва към Стара планина. На позицията на Кръстец излиза IX-та Опълченска дружина и две сотни казаци. Идва края на “зимното стоене” на руската армия на Шипка. Започва подготовката за обходното преминаване на планината. За целта команда сапьори, укрепват мостовете и съоръженията на шосейното трасе от Трявна през Плачковци до м. Пясъка и Кръстец, правено по времето на Мидхад паша /1867 г./.

През декември 1877 г. в района на Трявна и Плачковци се съсредоточават три полка от IX-та дивизия, IV-та стрелкова бригада, една планинска и две полски батареи. Така се формира Лявата колона с командир ген. Н. И. Святополк – Мирский. В нейния състав са 25 батальона пехота, 6 сотни кавалерия, рота сапьори, 24 оръдия и IX-та Опълченска дружина – общо 18 800 бойци. През целия месец в прохода, подпомагат преминаването на Лявата колона много мъже от района на Плачковци.

Петко Р. Славейков взема най-активно участие в подготовката и определянето на маршрута.

На 27 декември, войските от Лявата колона, предприемат мъжествения зимен поход през планината. Пръв, в 4 ч. тръгва авангардът с полк. Крок в състав – стрелкова бригада, планинска батарея, сапьорна рота и две казашки сотни. На тяхно разпореждане са и около 2000 селяни от района, които водят и разчистват “пътя” от сняг и преспи. Главните сили, начело с ген. Доброволски, тръгват от Трявна в 6-7.30 ч. и 10 часа. Съставът е казашка сотня, 38-ми Елецки полк, 34-ти Севски полк с 4-фунтова полска батарея, 36-ти Орловски полк с 9-фунтова батарея. Сборното място е на връх Кръстец. Поради големия сняг и преспите, оръдията, обоза и кухните, остават край к. Радевци.

Ариегардът от две казашки сотни от 30-та дивизия, идващ от Дряново ги следва с голямо закъснение. Към 20 ч. той излиза на Кръстец, следван от основните сили в 5 ешалона. Изкачването е трудно, северните била са стръмни, пътеките са тесни и засипани със сняг. На юг колоните се движат по вододелното било между Мъглижка и Поповска река. Предните части слизат по стръмен склон след Калянка и нощуват в опожареното с. Селце, повечето остават на билната поляна Пиздица и нощуват без да палят огън.

На 25 декември Лявата колона се събира и прегрупира в Селце. Основните сили на ген. Святополк – Мирский, минават по горския път през Изворски уши на запад и към 17 ч., на 26-ти декември, заемат с изненада и почти без бой, селата Изворово, Енина и Крън, и се насочват към Шипка. С малка част от 30-та дивизия, ген. Шитников, минава Мъглижки уши, край връх Побък, превзема Мъглиж и се насочва към Казанлък, като осигурява левия фланг. На 28-ми декември е превзет Казанлък и Лявата колона, участва в щурма и сломяването на укрепения турски Шейновски лагер, където е състредоточена централната османска армия от 23 000 офицери и войници от 41 табора, 26 ескадрона и 83 оръдия, под ръководството на Вейсел паша. Опълченците остават в Селце.

* * *

Ескадронът

/Предание/

На Шипка, след поражението, нанесено от руските освободителни войски и българските опълченци, над османските поробители, настанало затишие. Турското командване, намиращо се в Казанлъшко *, предприело нови военно-стратегически действия. Съставени били съединения на пехотни, конни и артерилийски части, които незабелязано се придвижили и заели позиции по целия връх Бедек. Тяхната тактическа цел била, да се промъкнат незабелязано в Тревненско, да разширят фронта на изток и запад, и да ударят в тил руските войски и българското опълчение към Шипка и Хаинбоаз.

На връх Бедек се били окопали многочислени турски войски, където и сега стоят окопите им. Артилерията им била разположена, и продължавала до последния момент, да се разстановява с дългобойни оръдия по стария римски път с център над „Хайдушкия кладенец“, намиращ се между върховете Бедек и Българка. Този римски път идва от върховете - Шипка, Бузлуджа, Бедек до Кръстец. Имало е конно поделение, предимно от башибозуци и турски черкези. Прицелната точка на турското командване било село Трявна, от където, съществувала възможност, техните бойни действия да се развият с успех. Само на няколко километра от изходните турски позиции са българските колиби – Йововци, Стоевци, Бърдарите, Късовци, Енчовци, Плачковци и др., които били готови, в решителния момент, да окажат съпротива.

Българското население уведомило руското командване за турските замисли.

Срещу тези застрашаващи фронта турски сили, руското командване, поставило една своя тежко-артерилийска батарея в южния скат на връх „Кръстец“, където още стоят оръдейните гнезда. От тук се пресичал пътя на турските войски по билото на Балкана към генерал Гурко. Друга такава батарея била маскирана в траншея на няколко десетки метра от входа на някогашното Базалтово предприятие в Плачковци, със задача да спре евентуалното настъпление на агаряните по поречието към село Трявна.

При тази обстановка, връх Мъхченица добил голямо бойно-стратегическо значение. Там руското командване поставило Ескадрона /кавалерийска част/ - единствения най-важен и бърз действен резерв, състоящ се от около 130 бойци и 150 коня. В този фронтови участък било предвидено да се формират пехотни отделения от доброволците и населението на Тревненско, Станчовханско, Плачковско и др., които да действат из засада.

Скритият в северния склон на Мъхченица Ескадрон, състоящ се от казаци бил на лагер на поляната край Извора. От тогава до сега, тази местност се именува „Лагера“.

Настъпила тежка зима с непроходим сняг и голям студ. Бури и виелици, къртели столетните буки, които затрупали палатките, войниците и конете, но на бойния пост будното око на часовия от Ескадрона, стаен на самия връх Мъхченица, зорко бдяло.

Привършила се храната за хората, а също и за конете. Българското население предвиждало от рано това и се притекло на помощ. Всяка българска къща от колибите дала по една купа сено за конете на Ескадрона и батареите. В определени дни, за всяко семейство, било наредено да се приготвя хляб и по възможност – топла храна за войниците, която те получавали с баките и конските торби. От тогава сред нашето население, са останали полу на руски, полу на български език разни шеги, закачки и случки, които и до днес се помнят и поменават. Така например, когато в началото руските конници, слизали от лагера в колибите да получат сено за конете и храна за войниците, доближавайки дворовете на чакащите ги стопани, казвали:

- Бабушка, давай меня булка! /по едно от руските наречия булка, означава хляб/. А бабата отговаряла:

- Ела братушка, това не е турска къща. Ама, от къде да ти взема булка, бре? Къде ще я водиш, а? Зная ли те аз тебе, колко деца имаш, може да си женен! И тук смехът избухвал общ и весел. Особено това се отнасяло, когато се потвърждавало ДА и НЕ с кимане на главата. Впоследствие недоразуменията били изяснени и се разбирали на руско-български много добре. Нашите балканджии, обикнали като свои синове руските войници. Като съобщили, че скоро ще се разделят, малки и големи, плачели за русначетата, чувствайки ги като тяхна вечна опора и ги благославяли с най-хубави пожелания.

Из цяло Тревненско българските младежи живеели, неразделни с грижите и радостите на руските войни. Те ходели на разузнаване, почти в редовете на самия противник и уведомявали руските командири. Главната цел на турското командване била унищожаването на Ескадрона.

Установено било от местното население, че турската войска на връх Бедек превъзхожда десетки пъти по численост и въоръжение руските части. Полковникът /командирът на ескадрона/ заявил, че неговите войни сами ще се справят с турците.

Духнал южняка и снегът почти се стопил. Полковникът решил да си послужи с хитрост и, използвайки елемента на изненадата, да атакува турските позиции. Той бил висок и много силен казак. На голяма висота била неговата човечност, доброта и честност. Войниците му и нашите балканджии много го обичали. Той наредил да се изкопае голям окоп за пехотна отбрана, на седловината между Бедек и Мъхченица, в случай на внезапно нападение.

Една сутрин, призори била дадена тревога. В кратко време всички били на бойна нога. В Ескадрона имало двама братя – близнаци, които се отличавали със своята храброст и смелост. Единият се казвал Ванюша. Качен на своя кон Полковника, застанал пред строения Ескадрон, приел рапортите и обяснил предстоящата задача. След това дал команда, която се помни и препредава във времето в типичния за онова време руско-български език:

- Ми-и-и-р-р-но! Всички вайници на кане въ-ъ-се-е-дни!

Изведнъж сякаш подхвръкнали на седлата. Само Ванюшка държал в ръце повода на своя кон и стоял на земята. Полковникът го видял и запитал:

- А ти Ванюшка, защо заповед не изпълнил? Ванюша отговорил:

- Тъй вярно, господин полковник, аз яздя кабилка, а не кон.

Избухнал всеобщ смях.

- Стой-й-й-й-й, остави! Слезни-и! И Полковникът дал нова команда.

- Всички вайници на кане, а Ванюшка на кабилка. Въсе-е-е-дни!

Тръгнал Ескадрона по пътеката, наречена сега „Руската пътека“, през гората към върха и започнал да обикаля в окръжност. Това създало илюзия за противника, че там, през поляната на Мъхченица, преминава през целия ден руска конница и скритом се промъква към тяхната позиция.

Турските главнокомандващи на връх Бедек, гледали с далекогледите си и думали: „Аллах, аллах, много руски аскер“.

Привечер, когато спрял Ескадрона и изчезнал около един взвод на коне, турски, свирепи башибозуции черкези, слезли по билото от връх Карабогдан към Мъхченица на разузнаване. Показали се на седловината, при дългия окоп, в който били залегнали с насочени пушки десетина руски бойци. Те посрещнали подобаващо душманите и не им дали възможност да се върнат обратно. Тогава братята – близнаци, пожелали доброволно да отидат на разузнаване около противника. Доближили се на няколко десетки метра под самия връх Бедек, където наблюдавали с далекогледите си турските военачалници. Единият от тях не устоял и отметнал пушката, прицелил се нагоре към върха и гръмнал. Най-главният турски командир паднал пронизан. Той обаче, стрелял на своя глава, без заповед. Другият брат вдигнал пушката срещу брат си. Гръмнал, но не го улучил. Гърмежите им били чути от турците. Изплашени те, започнали да викат:

- Аллах, московска пушка, бре! И се наканили да бягат назад. В този момент „Непослушният брат“, в галоп с коня си, налетял в турските окопи, водейки светкавичен саблен бой. Турците бягали, падали и ставали, вдигали ръце и се предавали. Със страшна ярост, конникът преследвал пред себе си бягащата тълпа. Вдигнал се грохот и вик. От уплаха и умора турците, започнали да хвърлят пушките си. В настаналата суматоха, пред конника, случайно се озовал един турчин, който държал пушката си обърната назад, спънал се в други, паднал на земята и пушката му изгърмяла. Коварният куршум ударил в сърцето близнака – юначният и безстрашен войн.

Най-после, преуморени, турците забавили ход и тогава, като се огледали покрай себе си, забелязали, че около тях няма никой и се върнали на връх Бедек. От вечерта до късно през нощта, те открили неспирен огън. Оръдията им, които били наредени по стария римски път от връх Бедек към билото на връх Българка, насочени по поречието на Плачковци – Трявна, ожесточено бълвали огън и жупел. Неспирно святкали пушките. Откъм Плачковско, Бедек изглеждал като пламтящ огън. В същото време, биели тъпани, дайрета, свирели зурли. От време-навреме се провиквали:

- Где са гяурите, очи да им извадим, кръв да им изпием!

Ехтяла канонадата на шир и длъж. Хората от близките селца, колиби, махали, натоварили се с багаж и почнали да бягат към Трявна. Баба Комитка, от колиби Йововци, и тя тръгнала надолу с багаж в ръце, а на гърба си била задянала тригодишния си син Христо. Върволицата от хора бързо вървяла надолу. Турците напирали. С болка в сърцето, на местността „Явора“, до големия хралупат явор, баба Комитка, настанила детето си в хралупата. Сложила му стомничката с вода и хляб, и забързала надолу подир другите. По пътя между Божковци и Трявна бежанците били спрени от група руски войници, които ги успокоили, че утре турците ще бъдат прогонени от Бедек и ги помолили да се върнат обратно. Така и станало.

Най-напред вървяла баба Комитка. Когато стигнала до явора и погледнала в хралупата, видяла, че синът й кротко спи. Грабнала го тя и си отишла в къщи. След като се събудил дядо Христо Комитата живял още 80 години.

На лагера под връх Мъхченица бил стаен Ескадрона. Полковникът заповядал след полунощ, Ескадрона да се раздели на две равни команди. Едната да мине незабелязано под кладенчето „Карабогдан“ с възможност да атакува в тил турските окопи. Другата част, по същия начин, да премине в района на „Хайдушкия кладенец“, под скалата в местността „Клоня“, и да заобиколи, също в тил, турската позиция, където предимно били окопани оръдията. Към командата били разпределени и наши доброволци.

Сигналът за започване на едновременната атака, бил определен - полковникът ще да даде изстрел, след който веднага всички от двата фланга, на коне, се хвърлят със саби в атака срещу турските позиции. Наредено било на предаващите се турци, да не се посяга.

Младежът Цаньо Бивов от колиби Йововци, който знаял всички пътеки из Балкана, бил избран за водач. Той превел едната команда зад кладенчето „Карабогдан“ и успял да заведе другата част към „Хайдушкия кладенец“. На изходните места за атака, всички пристигнали навреме. Цаньо Бивата трябвало да се върне обратно, но решил да мине за по-направо по друг път. Вървейки бил забелязан от един секретен турски пост, който стрелял срещу него. Дясната му ръка, под рамото, била натрошена от изстрела. Само след няколко дни Цаньо починал от раната си и не успял да доживее свободата. Изстрелът бил чут от другата команда на Ескадрона, и въпреки че не било в определеното време, бойците с викове „Ура!“, като хали, връхлетели върху турските окопи. Другата команда, която била водена от Цаньо Бивата, след изстрела на турския пост, започнала да се суети, тъй като не било дошло определеното за атака време. Но като чула мощното „Ура!“, се хвърлила на бой срещу агаряните. Искри хвърчели от копитата на конете. Святкали като светкавици и съскали, като змии сабите. Турските тълпи се юрнали в панически бяг. Победно „Ура!“ се разнесло по целия скат. Пръснал се турският табор. Връх Бедек бил завинаги освободен от храбрия казашки Ескадрон…

Христо Чернов

гр. Плачковци

* Преданието се публикува с незначителни съкращения

Дълбок поклон и Светла им памет на героите

за свободата на България!