„… да се видят събрани под бойното знаме поразените – е велико!“

На днешния ден, честваме 146-та година от Освобождението на България от ОСМАНСКО РОБСТВО /не присъствие, не съжителство, както политкоректно пише в днешните учебници по история ????/. Отвъд полемиките „за“ и „против“ - датата „3 март“, да бъде чествана, като Националния празник на България, нека отдадем памет и почит, да сведем глави пред саможертвата на хилядите герои за най-святия човешки идеал – Свободата!

Не мисля да навлизам в детайли по адрес на тяхната свидна саможертва, една от стотиците из летописа на хилядолетна България, но смятам, че всички ние, днешните, има още много какво да учим, пазим и помним за онези кървави страници от 1877-1878 година. Героизмът и себеотрицанието на хилядите знайни и незнайни войни, прегърнали каузата за Освобождението от вековен гнет на една чужда тям държава, сред които и храбрите български опълченци, стотиците доброволци, които подпомагат войската, също толкова самоотвержено, всички тези люде, не заслужават забрава, не заслужават и днешните ни дилеми по адрес на Националния празник... Техният подвиг е наистина титаничен, особено от страна на българските опълченци, повечето от които, калени в кървищата на Априлската епопея, че и в бунтовните и размирни времена преди това – „… един отряд, съставен от освободители и роби, от свободни войници и свалени от бесило бунтовници, от хора, които са носили надежда за живот, и такива, които се готвеха да умрат, защото я нямаха, един отряд с бойни знамена, но и с една половина, която носеше по лицата, по шиите си и по насечените си от ятаган ръце страшни поражения и погроми като своя бойна слава.

Подвигът и ужасът… сбрани на едно място. Надеждата и смъртта в едни очи… това бяха двете половинки на отряда.“ – пише голямата Яна Язова в романа си „Шипка“ по адрес на Шипченския отряд, в чийто състав е и Българското опълчение, под командването на ген. Столетов. „Да се видят на бойното поле победители – е великолепно, но да се видят събрани под бойното знаме поразените – е велико!“, отбелязва Язова. Последните са истинските герои в тази Епопея, тяхната безгранична храброст и саможертва на олтара на българщината, са достойни за памет, вечно признание и уважение, отвъд колизиите на днешните потомци, уловени в капана на един размирен, воюващ, уж човешки свят…

Известно е, че историята се пише от победителите, но колкото и да е субективно обусловена, колкото и преиначена и преиначавана да е по адрес на редица факти и обстоятелства, не бива да изземваме минутите за почит и преклонение пред паметта на онези свидни жертви, записали завинаги имената си в летописа на времето, или останали неназовани. Днес е техният свят ден, който не бива да огорчаваме или обругаваме през призмата на днешното… Вечна им памет и дълбок поклон пред себеотдадеността и героизма в името на най-съкровената кауза – Свободата!

 

 

На многая лета, Българийо!

Бъди и пребъдвай, въпреки…

 

 

Галина Иванова