Най-ранното документално споменаване на Трявна, което е и своеобразния „Акт за рождението“ й, откриваме в едно писмо от османската централна администрация с дата 8 април 1565 г. В него се говори за създаването на селище в Стара планина, каза Търново, което трябва да получи привилегирован статут на село, пазещо планински проход. Мястото, на което следва да бъде изградено селището, е записано с името „Тиравна“. Документът от 1565 г., описващ подробно процедурата по основаването на Трявна, достига до нас, благодарение изследването на проф. Махиел Кийл, публикувано в книгата му „Хора и селища в България през османския период“ (2005 г.).
По повод достолепната годишнина от създаването
на Трявна, публикувам откъс от книгата на д-р Ирина Димитрова „Страници от
историята на Трявна през Възраждането“ /2023 г./, от който научаваме интересни
и малко известни, сред широката общественост, сведения от далечното минало на
селището.
Заселване и ранна история на селището
Сигурни данни за създаването и първоначалната история на селището
ни дават холандският учен Махиел Кийл, Елена Грозданова, както и домашните
извори, свързани с Летописа на поп Йовчо и т. нар. „Тревненски дамаскин“.
Най-ранни в това отношение са сведенията в новооткритата османска заповед до
кадията в Търново от 1565 г., със заръка да се създаде селище на мястото в
Балкана, наречено „Тиравна“. Този документ слага точка, както самият Кийл казва
на „митологични елементи от народната фантазия“, свързани с „рождената дата на
Трявна“. Текстът е записан в един „Мюхимме дефтер“, където се вписват документи
на спонтанно възникнали дервентджийски села. В тези случаи жителите на
населеното място сами поемат инициативата, с молба до кадията, да се
регламентира статута на селището от османската власт. В документа ясно и
категорично е упоменато, че изграждането на селище се налага поради зачестилите
разбойнически нападение и злоупотреби с добитък, което се явява пречка за
свободното преминаване на населението по пътя между Килифарево и Дряново.
Новоизграденото село ще има дервентджийски статут и това би довело до
безпрепятственото движение на хората в този район. Възникване на селище, с
категорично упоменато име „Тиравна“, ме навежда на мисълта, че местността носи
названието си преди обособяването на населеното място. Смятам, че Османската
власт използва създаването на селищен център, именно върху вече известна на
населението територия, може би именно сред свободно преминаващите и временно
уседнали в района пастири. Империята намира най-правилния начин да обезопаси
рисковите места по целия Балкан, като ги заселва с хора, които да контролират
опасните проходи, пътища, мостове.
Стара планина остава дълго време страховита и труднопроходима
местност. Затова и османската власт се насочва към осигуряване на места, в
които да бъде гарантирана защита при нейното преминаване. Непрекъснатите
грабежи и разбойнически нападения, застрашават не само живота и търговската
дейност на нейните данъкоплатци и различни държавни служители, но и би наложило
насочването на допълнителен имперски ресурс за тяхното обезопасяване. Държавата
създава по тези рискови места специални дервентджийски селища, които да
гарантират спокойствието на пътниците по опасните пътища. Подобно на Трявна,
със същия статут и подбуди на управленческата администрация, се създават и
селища като Габрово, Котел, Жеравна, Елена и др. Броят на тези селища се
променя във времето, както се променя и броят на населението в тях. Обикновено
тези населени места са с преобладаващо българско население и това от своя
страна благоприятства превръщането им във водещи занаятчийски и културни
центрове в българските земи. Айше Каяпънар и Махиел Кийл споменават, че местата
на дербент /дервент – проход от „дер“, което значи проход, дефиле,
клисура, а „бент“ означава „държа, пазя“ – А. Каяпънар/, представляват малка
кула, която се охранява от около 30 души. Тези хора известяват преминаващите с
биене на тъпан за евентуална заплаха по пътя. В зависимост от опасния участък
или труднопроходимостта на района, се определя и броя на ангажираните с
охраната му жители. Авторите посочват широк диапазон между 30 и 120 души. Като
първата цифра е известна за Трявна, а последната за близкото Габрово, чийто
дервентджии охраняват Шипченския проход и района на 4 места с по 30 души. Не
трябва да се пренебрегва и факта, че освободени от данъци са само домакинствата
на дервентджиите, а останалата рая плаща всички изискуеми налози. Освен това,
веднъж зачислени към съответната специална категория, хората в населеното място
нямат право да се преместват в друга. Подобно на закрепостяването към земята,
жителите на дервентджийските села не са освободени от всички държавни налози.
Срещу задълженията да пазят проходите, населението, ангажирано с тази служба,
било освобождавано от извънредните данъци и повинности /аваризи/. Вера
Мутафчиева казва още, че дервентджийската служба е отработъчна равностойност
само на част от феодалната рента, присвоявана от централната власт. С
изключения на тези извънредни отработъчни натурални и парични данъци,
населението плаща всичко останало, както и поголовния държавен данък джизие.
Като условие за създаване на селище със специален охранителен статут се
посочва, че е нужно пътят да е опасен или страховит. Освен това в актовете за
създаването му често се вписва и кой точно е опасният път. Трявна отговоря и на
двете условия и това ясно е упоменато в нейния „Акт за раждане“.
„… планинският път, който води надолу през
селата Килифарево и Дряново в Казата Търново през селата Кечи дере /днес Енина/
и Химитлер /дн. Иван Вазово/ в казата Казанлък, не се използва по подобаващ
начин… пътят станал опасен и страховит и се превърнал в сборен пункт на
разбойници, който никой не можел да прекоси…“
Старопланинският регион е труднопроходим и рисков, затова и мястото
е изпълнено с дервентджийски села, които се увеличават не само като брой
населени места, но и като брой жители. Те охраняват пътища от различен
характер, важни за империята не само в регионален, но и в национален мащаб.
Част от османската административна политика е създаването на такъв тип селища и
то преди всичко на безлюдни места. Привилегированият статут на населеното място
допринася за увеличаване на неговите жители в годините, подобряване или
по-скоро обезопасяване на пътната инфраструктура, увеличаването на приходите в
хазната и всичко това с цел безпрепятственото функциониране на османската административна
и военно-икономическа машина. Именно дервентджийският и вакъфски статут на
дадено селище, спомага за превръщането му в занаятчийски и стопански център.
Такива са примерите с Габрово, Дряново, Трявна и др. За да бъдат избегнати
спекулации по темата, Кийл разглежда данъчни регистри преди и след 1565 г. и
безспорно доказва, че селището не съществува преди издаването на въпросната
заповед. В следващия регистър от 1579 г. Трявна вече е вписана и като вакъф на
тюрбето на султан Селим II. Дервентджийският
статут е препотвърден и то отново е освободено от „извънредни такси и данъци
и от задължението да дават момчета за йеничерския корпус“.
В следващите години вакъфът се увеличава и жителите на селището
също. Към 1607 г. те вече наброяват 132 домакинства, сред които са записани и
новозаселени, привлечени вероятно от специалния режим на селището и известните
свободи и данъчни облекчения на населението му. Към 1642 г. Трявна наброява 314
домакинства, а регистраторът, според Кийл, ги записва с имената им. През 1691
г. за Трявна са отбелязани 445 имена, а десет години по-късно броят им леко
намалява на 431 души. Този спад може да се търси в избухването и разгрома на т.
нар. „Марино въстание“ в Търновско през 1700 г. Прирастът на населението,
според М. Кийл, е най-висок между 1579 и 1642 г. и се явява в пълен синхрон с
демографската картина в Европа.
Както вече бе споменато по-горе, селището възниква сравнително
късно, но благодарение на някои географско-административни фактори, през
периода на Възраждането, успява да се издигне като стопански, занаятчийски и
културен център. Свободното съществуване на жителите му е документирано в
първия домашен извор за историята на селището, съставен от летописеца поп
Йовчо. До скоро той се смяташе за най-ранно датирана податка относно
възникването и заселването на Трявна:
„… някой си човек на име Димо, от
адрианаполската област, от с. Дрипча, родом българин, дошъл по търновските села
да купува говеда. И като обхождал по села Трявна, и като било тогава това село
свободно и на тихо място, и защото нямало данък, но само имали да пазят като
стражи големия път с дванадесет харбалии, други данък нямали, и тихо живеели,
защото други род или друговерци в това село не е имало, както и до днес, но
само християнобългари, и затова тоз Димо решил да се засели на това място…“.
Богомил Даскалов, чийто записки многократно използвам, потвърждава
летописните бележки, че Трявна е създадена от бежанци, дошли не само от
Търновско, но и от Одринско, Разложко, Тетевенско. Под името Трявна, по думите
му, би трябвало да се има предвид намиращите се наоколо малки поселения. Те
били част от Тревненската нахия, която дълго време не плащала данък на
османския фиск. Всяка фамилия живеела свободно, а в „градеца Трявна“
презимували. Принудени от „обстоятелствата“, както твърди Даскалов, хората се
подчинили на турците с условието да не плащат данък, освен изпращането на 12
души харбалии, които да охраняват главния път. От записките му става ясно, че
„големият път“ минава през с. Стражата-Фъревци-Килифарево-Търново“.
Жителите в някои от старопланинските селища са войнугани, които
срещу задължението си да участват във военни походи са въоръжени. В Трявна и
района имаме откъслечни податки за съществуването на такава категория
население. В летописа си поп Йовчо говори за „Петър Генюв от войниците“. Елена
Грозданова е на мнение, че може би става въпрос не за човек от категорията
подвластна рая, а за жител на махала „Войниците“. Това не противоречи на
мнението ми за съществуването и на войнушка категория наред с дервентджиите,
още повече и наличието на подобен топоним отвежда до тази констатация. В
преобладаващата си част старопланинските селища са с чисто българско население.
Велко Тонев счита, че в Предбалкана те са изцяло български, докато в Подбалкана
– Карлово, Сливен и др. са смесени. Районът, в който са изградени, оказва
влияние върху поминъка на населението, което се ограничава най-вече в
скотовъдство и по малко в земеделие. Единствената алтернатива за жителите им се
оказва практикуването на специфични занаяти. Това от своя страна води до
натрупване на капитал в ръцете на една богата прослойка от населението, която в
един по-късен етап от живота на селището ще допринася за неговия духовен,
културно-просветен и стопански разцвет.
Както става ясно, дервентджийският и най-вече вакъфският статут на
Трявна разгръща потенциала й за превръщането на селището в привлекателно място
за живеене. Вакфирането на Трявна става в периода 1577-1579 г. Вакъфът е
създаден от Секбан Кара Али, а приходите отиват за издръжката на тюрбето на
султан Селим II.
Всеизвестно е, че вакъфските села носят някои данъчни облекчения на населението
и се ползват с известно самоуправление. Единственият османски представител е
надзирателят на вакъфа, а цялата власт се състои в ръцете на местни чорбаджии.
Според наличните документи, Трявна е вакъфско селище до края на разглеждания
период. Управлението на нейния специален статут виждаме в ръцете на различни
хора, които е твърде възможно да са потомци на основателя Секбан Кара Али. Това
са т. нар. „истински вакъфи“, чиито живот продължава много дълго, считащи се за
неприкосновена собственост на основателя си. Докато има наследници, те
управляват вакъфа, след което е предаван. За „отговорник“ на вакъфите през 1860
г. е записано името на Ел хадж Вели Мустафа. В един документ на османотурски,
се казва:
„… спадащото към каза Търново ново село
Трявна“.
Това отново потвърждава сравнително късното време на създаването
му. През 1714-1715 г. Хюсеин Ага „войвода“ управлява вакъфа, за 1773-1774 г. и
дори до 1802 г. това е Исмаил войвода. В един документ за покупко-продажба на
имот, той е записан „Аз, Исмаил войвода на Търново с почетна титла „Главен
вратар при султанския двор“, за 1859-1860 г. като „мюдюр на вакъфите“ е
записано името на „Исмет“. Вакъфите са пожизнени владения „за вечни времена“ и
в целия период на съществуването си те периодично се разширяват, а както се
вижда по-горе, са и стриктно управлявани от представители на османската власт в
Търновска каза.
В местните краеведчески проучвания се отдава по-скоро превес на
дервентджийския, отколкото на вакъфския статут на селището. Тиражираното
становище за освобождаването от извънредни данъчни задължения се обвързва с
издаването на „неписани“ закони по отношение на присъствието на „чужди“
елементи в селището. След средата на XVI век
голяма част от дервентджийските селища са причислени към вакъфи. Често техните
създатели успявали да издействат от централната власт данъчни облекчения за
жителите им. Много вероятно именно вакъфирането на Трявна допълнително да е
допринесло за освобождаването на жителите й от плащането на извънредни данъци.
Нейното население се увеличава, следвайки практиката на преселване на хора от
обикновени села към селища със специален статут.
Данъчните регистри, с които разполагаме, като публикуван и
непубликуван материал, изграждат една ориентировъчна демографска картина на
Трявна от края на XVI век до
средата на XIX век. На
база наличните данни се вижда съвсем естествена промяна на броя на населението.
В описа на Никополски санджак за 1579 г. и по публикувани данни за
дервентджийските села в района на предбалкана и Стара планина за XV-XVI век
става ясно, че наскоро след създаването й като селище, в Трявна хората са
ангажирани с охраната на прохода. Записани са 40 християни и 33 неженени
християни – „всички дервенджии“. Едва ли цялото население е обхванато в
дервентджийска служба. Още повече, че след средата на XVI век, Османската империя започва да ограничава
броя на хората, обвързани със специални функции, което гарантира сигурни и по-високи
приходи в хазната.
Данъчните облекчения важат само за дервентджиите, докато останалото
население плаща своите редовни налози. Освен това става уеднаквяване на
данъчните различия между обикновеното население и това със специални функции.
Подготви
Галина Иванова
Източник: проф. Махиел Кийл,
 |
| Гербът на Община Трявна е дело на хералдика Кирил Гогов и скулптора Георги Чапкънов, автори и на държавния герб. Той представлява щит, разделен на четири полета в зелено и червено, на който са изобразени четири символа: Часовниковата кула и старинният мост – символи на майсторлъка на тревненци; буквата Т- първата буква от името на града, с вплетена в нея 1565 – годината на заповедта от 8 април за създаването на селището; грифон – символ на майсторството на резбари и зографи от Тревненската школа; лъв – символ на национална принадлежност, присъстващ и в националния герб. Пластичният вариант на герба е дело на майстора-резбар Живко Петров. Архив: Живко Петров |
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.