Бит и организация на тревненските дюлгери – края на XIX – 40-те години на XX век

Животът на дюлгерите в Тревненско, както през Възраждането, така и по-късно, е протичал повече навън от родното им място, тъй като от ранна пролет до късна есен работели по различни краища на България. Те били предимно от селата – естествено, където и да отидели, битът им бил близък до този на селското население от тревненските колиби като, разбира се, върху него оказвали влияние бекярският начин на живот и битът на населението в районите на страната, където работели.

Към края на XIX век дюлгерите все още били облечени с местните тревненски носии – ризи, салтамарки, фермета и потури. Обикновено спели по плевните и недоизкараните постройки на „чорбаджиите“ си, чиито къщи правели. Завивали се със селските черги, които си носели от къщи. По-късно започнали да ходят с градско облекло и са си наемат квартири. Инструментите си поставяли и носели в сандъчета или големи чанти с четириъгълна форма с две дръжки, изплетени от папур и наричани зюмбюли.

По-особен е въпросът с прехраната на дюлгерите. Доста често, когато работели на частни строежи, ги хранели стопаните, на които правели къщите. В някои случаи храната била добра, в други – лоша; зависело от това доколко чорбаджиите им са заможни, стиснати ли са или не. Когато наемали да строят обществени сгради, прехраната им зависела от контрактите /договорите/  между майстора или предприемача им и съответната община на селището или църковното настоятелство. От някои контракти личи, че работодателите отпускали на майсторите някои продукти като брашно, боб, месо и др., а в някои случаи им доплащали храната в пари – зависело от това как ще се условят.

Дюлгерите живеели пестеливо и скромно. Почивали само в неделя. Рядко посещавали църква и някои обществени и религиозни празници по местата, където работели.

Относно организацията може да се каже, че след Освобождението старият рез-дюлгерски еснаф, вече не съществувал. Тъй като резбарството западнало като занаят, а строителството продължило да съществува /и то без значително намаляване броя на дюлгерите/, била създадена занаятчийската тревненска организация „Братско дюлгерско сдружение“, разполагала със собствен печат, на който са изобразени сграда и тесла. Вероятно това е станало по времето на управление на земеделското правителство, издало Закон за организиране и подпомагане на занаятите. Членове 9, 52 и 91 от закона задължават да бъдат ликвидирани напълно по административен и съдебен път старите еснафски сдружения, обединени в създадения през 1919 година Съюз на занаятчийските професионални сдружения в България. В Трявна е имало общо занаятчийско сдружение, чиито документи за периода 1935-1945 г. се съхраняват в Окръжен държавен архив – Габрово. До 1935 г. в града съществували местни занаятчийски комитети.

С промяната в структурата и организацията на новите занаятчийски сдружения, настъпили промени и в ръководството на дюлгерите. На мястото на стария устабашия, застанал майсторът, а по-късно все повече взел да се налага предприемачът, който наемал работници и за разлика от устабашията не работел наравно с другите дюлгери. За него оставала по-голяма част от печалбата.

Новото време поставило задачата за ликвидиране на доосвобожденския начин за подготовка на занаятчиите и заменянето му със съвременно професионално обучение. Това обаче се отнася в сравнително малка степен за дюлгерите от Трявна. Начинът на обучение при тях бил почти същия, както през Възраждането – чиракът, 12-15-годишно дете, започвал с носене на кал и вар, след 2 години държал изпит за калфа. Калфенският период също траел 2 години. Що се отнася до майсторите, те се явявали на изпит пред представители на Варненската търговско-индустриална камара, към която се числели административно и организационно занаятчийските сдружения в Трявна. Издържалите изпита получавали от камарата свидетелство за майсторство. В зависимост от степента на квалификация, дюлгерите се явявали и получавали два вида майсторски свидетелства – по-способните и по-подготвените добивали правото на градски майстори – т.е. да наемат и строят обществени и частни сгради по градовете. Другите пък получавали свидетелство за селски майстори – с право да работят само по селата.

Третата категория дюлгери, макар и с подготовка и знания на майстори, по една или друга причина, не явили се на изпити за свидетелство за майсторство, работили всякакъв вид строителни работи, причислявали се към групата на работниците, само че за разлика от младите и начинаещите, получавали по-големи надници, които обаче били по-малки от печалбата на майсторите със свидетелство.

В запазените контракти от разглеждания период се открояват и измененията, настъпили в техните отношения. Майсторите и предприемачите вече в доста от случаи набавяли и купували от съответните магазини строителни материали със свои собствени средства. Често това ставало отчасти – част от необходимите материали набавял и собственикът на строежа.

Ново явление било и появата на строителното бояджийство. Най-много бояджии имало по селата Бъчварите, Рашовите, Койчовци, Радоевци.

От разглеждания до тук материал можем да направим следните изводи:

1. Тъй като тревненските дюлгери били повечето от селата и болшинството от тях притежавали по малко земя и добитък, когато били по домовете си се занимавали и със земеделие. […]

2. Въпреки, че са носители на тревненския селски бит, особено е подчертано влиянието на бита на градовете и държавите, където са работили тревненци – Персия, Турция, Румъния и др. Дюлгерите са носители не само на новото в бита, но и изразители на новото мислене, на новата психика на работника след Освобождението и на дребния собственик. […]

3. Както на други места, така и в Тревненско, през разглеждания период преобладава занаятчийският характер на дюлгерството при голям разход на жив труд и липса на техника, организационна раздробеност.

4. Постепенно и системно в организацията на тревненското дюлгерство старите патриархални отношения и йерархия се заменят с нови. […]. Това вече дава възможност за експлоатация на дюлгерите от работодателите им – все повече налагащите се предприемачи.

 

Катя Николова

Из книгата „Поглед към миналото на Трявна в изследванията на Катя Николова“, 2023 г. Издание на СМРЗИ - Трявна

Изкуствоведката Христина Милчева също споменава за
съществуването на Тревненски дюлгерски еснаф.
Нещо повече, в един свой ръкопис с работно заглавие
„Имена от българската дърворезба“ тя пише,
че майсторите от еснафа си имали и свой печат:
„Рездюлгерско братско дружество - Трявна“ и го прилага,
като илюстративен материал в книгата си
„За майсторите, цветорезците и зографите“ /1967 г., 2011 г./

Част от дюлгерски инструментариум и документални сведения
от експозицията в Музея на архитектурата в Трявна
/Попангеловата къща/
Източник: СМРЗИ - Трявна