Да бъде детство за децата ни!

По повод Международния ден на детето, реших да посместя откъс от книжката на Светослава Славейкова, посветена на нейния дядо – Петко Славейков. Не случайно избрах историята за малкия Пенчо, който, бил палаво дете и никак не обичал учението за срам на своя прочут и тачен баща – даскал Петко… Пък после станал голям, световноизвестен поет, който все още е единственият българин, номиниран за Нобелова награда за литература. Само междуособиците сред институциите и литературните среди у нас, и най-вече - ненавременната му смърт, попречила номинацията да стане факт… Припомням накратко тези моменти от житието на Пенчо Славейков, защото, особено на днешния празник, е потребно да се замислим за съдбата на нашите деца, които все повече оковаваме в безумни рамки, покрай безсилието си да ги просветим на всяка цена. Тази цена вече я плащаме всички ние, които допуснахме и продължаваме да допускаме експериментите с образователната ни система, която още от забавачката, отнема безценните мигове детство, за да напъха невръстните още деца в месомелачката на „знанието“. Да, месомелачка. Такава, която цели да захрани образователната машина с готови, по калъп, екземпляри, които пряко сили, биват програмирани за голямата наука за сметка на детството, което остава някъде встрани, като нещо пожелателно, че и зловредно за утрешния „гений“, родно производство. Същото е и в училище. Конвейерът си върви, „заготовките“ /учениците/ се каляват и окомплектоват с всевъзможни тромави, непонятни, нелепи, че и в голямата си част - никому ненужни „детайли“ /знания/, за да може на финала на „производствения“ процес /образованието/ да получим едно съвършено „изделие“ /зрелостник/, което би следвало да поеме юздите на всенародното благоденствие и просперитет. Преди това обаче, следва да се овъргаля и в дебрите на висшето образование, което, също на конвейер, бълва дипломи с титли, повечето - само на хартия. Куха система, кухи знания, кух имидж, кухи достижения, респективно – кухо настояще и още по-кухо бъдеще в перспектива… Това са последиците от скопеното детство, от безкрайните експерименти в образованието, от институционалната импотентност и общественото безхаберие. Разбира се, има и изключения. Бъгове в системата - деца, които учат и знаят, въпреки калъпа. Учители, които отварят хоризонти и „дават“ криле. В тях е надеждата. Останалите са отвратени и апатични. И има защо…

Та, немили-недраги демиурзи в образованието, спестете си голия популизъм и лишния патос по празници, пронизан от шаблонизиран патриотизъм и родолюбие, и оставете детството на децата! Разчистете от безумията и абсурдите Авгиевите обори, на които обърнахте родната Просвета! Оставете широко поле и свобода на въображението, мисленето, избора, и на децата, и на техните учители, вместо насилствено да ги бутате в матрицата! Едва тогава, те, сами ще жадуват за знания и вместо тикви, ще жънем благодатна пшеница… И едва тогава, Светлината ще е в словото и Словото ще е Светлина…

Да бъде детство за децата ни!

 

* * *

Пенчо

 

Един ден пред портата на дядо Славейковата къща в Трявна спряха двама души с коне. Халката силно затрака.

- Кой хлопа? – попита майката от чардака.

- Даскал Петковице, отвори ни! Носиме ти армаган от Цариград.

Майката бързо се спусна по стълбата. Пенчо тичаше след нея и се държеше за полата й. Тя отвори вратата.

- Добре дошли, бачо Ради! – каза тя, като видя Ради Червеният, кираджията, с когото даскал Петко винаги пътуваше за Цариград. – Влезте вътре! Направо от Цариград ли идете?

- Оттам, оттам – викаха мъжете, които вкарваха конете в двора. Те свалиха от единия кон зелен сандък.

- Даскал Петко изпраща този сандък и много здраве с колата. Поръча да ти кажа, че няма да си доде за Петковден, както казал. Работата го задържа.

- Ех, все така… - въздъхна даскал Петковица.

- Къде да оставим сандъка? – попитаха те.

- Ще го качите на чардака.

Като го занесоха горе, даскал Петковица почерпи кираджиите с ракия и ги изпрати.

Всички деца бяха дотичали и се събраха на чардака около сандъка. Те го разглеждаха и му се чудеха. Никога не бяха виждали такъв хубав сандък. Зелен, целият окован с лъскав жълт метал.

- Мамо, мамо, нали това е злато? – питаха децата. – Как грее! Никъде в Трявна няма такъв сандък!

Майката отвори капака и той звънна продължително. Децата запляскаха с ръце и се разскачаха от радост.

Какви чудесни неща започнаха да вадят отвътре: платове – сини, пембени с големи цветя. Като ги разгръщаха, шумоляха. Извадиха и кундури. Ето и една шапка. Цялата украсена с цветя. На листче, прикрепено в цветята, пишеше: „За Донка“. Голямата сестра я пое от майка си.

- Колко е хубава! – викаше тя, като я въртеше в ръцете си. – Как ли се носи?

Тя беше виждала шапки само в списание „Зорница“, което изпращаше баща им.

- На Петковден ще я наложа на главата си и ще посрещам гости – реши тя.

Искаше й се по-рано да я покаже, но не знаеше где. Мислеше, че само в къщи се носи…

Майката беше извадила още много работи: шалове, малки обуща и много макари – бели, сини, червени, жълти. Те най-много се харесаха на Пенчо.

- Отгде ли е получил Петко пари да изпрати тези неща? – се питаше майката. От пет години, откак беше в Цариград, това се случваше за първи път.

- Пак книги! – каза тя, като извади цял куп книжа и ги постави на земята.

Децата посягаха към армаганите, но тя ги пляскаше по ръцете.

- Нищо няма да пипате! Чувате ли?

И те се дърпаха настрана и гледаха със светнали очи.

На дъното на сандъка тя намери кутия с цариградски шекери, стафиди и халва. Не ги извади, за да не ги видят децата. Такива лакомства можеха да се ядат само по празници.

После майката прибра всичко пак в сандъка и го затвори. Той звънна отново.

Пренесоха го в одаята. Там държаха и други сандъци с дрехи. Одаята беше тъмна стая без стъкла, с винаги затворени капаци. От една дупка се качваха на тавана. Там беше скривалището. Всички тревненски къщи имаха скривалища, останали от страшното кърджалийско време.

През следващите дни Пенчо гореше от желание да надникне пак в зеления сандък, но не смееше.

- Ами ако звънне?

Веднъж той издебна, когато майка му не беше в къщи, отвори го и измъкна оттам макарите. Седна на земята и започна да ги развива.

Когато се завърна майка му, намери го опънал в купища разноцветни конци. Какъв бой яде тогава!

Пенчо беше много палаво дете. Цял ден тичаше по градините и бостаните на родното си село. Днес въпреки забраната на майка си той отиде с по-големите си братя на реката да се къпе и да лови риба.

В къщи бяха измили дървените тавани и стълбата с пясък и керемида и майката беше наредила по стъпалата коприва, за да не се качват нагоре босоногите палавници.

Надвечер Пенчо стоеше до стълбата долу и не смееше да се качи. Той усети, че голямата му сестра е на чардака.

- Донке! – повика я тихичко той.

Донка се показа на перилото.

- Мама в къщи ли е?

- Няма я – отговори сестра му.

Окуражен, Пенчо изтича по стълбата и се качи горе. Подаде на сестра си пълна кърпа с риба. Братята му я бяха дали да я донесе.

- Заръчаха да я изпържиш – каза той.

- Ти знаеш, че мама ти е запретила да ходиш на реката. Ще те бие пак.

- Нищо – каза детето.

Когато чу стъпките на майка си, той бързо влезе в стаята, мушна се под чергата и се престори на заспал.

- Кой е ловил пак риба? – попита майката, като видя Донка да я пържи.

Сестрата не отговори нищо.

Даскал Петковица влезе в стаята. Тя видя Пенчо заспал под чергата.

- А, ти ли, гиди шейретино! Спи сега, но няма са ти мине така! Утре пак ще ядеш бой!

Тя никога не забравяше да си изпълни заканата… Но то не вредеше.

На другия ден Христо и Райко отново се сговаряха под чергата.

- Да отидем днес на реката – казваше Христо. – Витанови ще заложат кош за риба.

- И аз ще дойда – се обади неканен Пенчо.

Беше ясна лятна вечер. В такива вечери жените излизаха пред вратните си – коя с хурка, коя с чорап, и си приказваха. Даскал Петковица рядко слизаше при тях. До късна вечер тя тъчеше, за да изкара някоя пара. Съвсем притъмня.

- Пенчо, бре, Пенчо, къде си? – викаше майка му от чардака. – Това дете не се наигра!

Пенчо се обади отнякъде, но не се върна. Той продължаваше да тича със своите другарчета по пътя, с кърпа в ръце да лови бръмбари и светулки. Толкова се увлече, че майка му до късно не можа да го прибере от улицата. Само като му каза, че ще му разказва приказки, той веднага си доде. Много обичаше приказките. Особено зиме, когато не можеше да се играе навън. Задухваше ли студеният вятър, който затрупваше пътищата, вдигаше вихрушки от сняг по улиците и сваляше плочите от стрехите на къщите, Пенчо най-обичаше да седи в скута на майка си пред огнището и да слуша приказки. Понякога той я молеше:

- Попей сега!

И тя тихичко пееше, а вятърът свиреше в камината и тракаше по капаците на прозорците…

Братята му, легнали по корем, си учеха уроците пред железния свещник. Огънят хвърляше весели светлини. От време на време майката или голямата сестра оправяха свещта, когато започнеше да дими.

- Какво вълче време – казваше даскал Петковица, като се вслушваше във виелицата. - Тежко на пътниците! Дали баща ви не е тръгнал за насам?

Сутрин децата се събуждаха, покрити със сняг. През нощта вятърът го беше навеял през капаците на прозорците.

Когато Пенчо поотрасна, старият иконописец, даскал Генко, започна да идва в къщи да го учи на четмо и писмо. По-късно го пратиха на училище. Но Пенчо никак не обичаше да учи. Затова, като не си знаеше уроците, в училището го наказваха и често ядеше бой.

Даскалът го опваше на чина и го биеше с бастуна си. При всеки удар му викаше:

- И ти си син на даскал Петко, а?

Дълго време момчето предпочиташе игрите пред учението.

- Ти пак не си знаял урока! – посрещаше го майка му. – Да знаеш, ще пиша на баща ти!

„Много ми е жал за Пенчо – отговаряше баща му, - като не учи. Туй ли се аз надеях от него? За срам на името ми да стои на колене и да му се смеят момчетата…“.

Нищо не помагаше. Пенчо все гледаше повече играта, отколкото книгите. Тогава бащата написа следното стихотворение:

Пенчо бре, учи.

Пенчо си мълчи.

Пенчо бре, чети!

Муси се, сумти!

Пенчо, бре чети!

Пенчо не чете.

Пенчо работи!

Пенчо пак не ще…

Пенча го мързи,

гледа да лежи –

ходи, та се май,

дири да играй…

Време се мина.

Пенчо порасна.

Иска да яде,

няма откъде.

Децата казваха стихотворението и му се смееха.

Малко по малко Пенчо почна да учи. Интересът му към книгата се събуди. В долния кат на къщата в сандъците и по лавиците бяха натрупани книгите на баща му. Всички братя и сестри се ровеха в тях. Дюкянчето стана любимо място на Пенчо. Отначало той търсеше само картинки по книгите, но по-сетне, когато се научи хубаво да чете, той прекарваше по цели часове в четене.

- Ах, това дете! – викаше майка му. – Какво ли ще излезе от него? Сега пък не можеш да го измъкнеш от книгата.

Разбира се, тогава тя не знаеше, че като порасне, Пенчо Славейков ще стане голям писател.

  

Светослава Славейкова

Из книгата „Дядо Славейков“, 1957 г.

 

 Подготви

Галина Иванова

* Снимката е илюстративна

O tempora, o mores…

Провокирана от една нелепо /меко казано/ брандирана тениска с изкуствено генерирани, уж, "тревненски" символи, реших да събера в едно снимки на известни и нетолкова известни майстори-дюлгери от прочутата Тревненска строителна школа. Сред тях липсват образите на такива прочути майстори, като - Архитектон Димитър Сергюв, Димитър Ошанеца, Иван Бучуковеца, Къню Драганов - Тревненеца, Павли Колев, Слав Христовски, Йовчо Томчев и много други именити дюлгери, но за съжаление, времето не е съхранило визуален спомен за тях... Но е опазило поне някои от градежите им, които са най-достолепния им паметник във вечността...

Една част от фотографиите са експонирани в Музея на архитектурата /Попангелова къща/, други добавих в резултат на собствените си дирения. Важно е да се отбележи, че това далеч не са всички дюлгери от именитата Тревненската строителна школа, които към средата на XIX в. до 30-те години на XX в., наброяват 516 души, строили в над 400 селища... Още по-важно е да се знае и осъзнае, че благодарение и на техния усталък, сърцатост и родолюбие, Трявна е това, което е и името й все още се споменава с респект и уважение по цяло българско, а и не само... Затова и всякакви експерименти и заигравки с архитектурното ни наследство са кощунствени и недопустими! Обидни за паметта на старите майстори, имиджа на Трявна и Тревненската художествена школа!

Дълбок поклон пред делата и наследството, което са ни завещали! Да го съхраним и популяризираме е не само наш дълг, но и отговорност...

 

Галина Иванова

Орнамент и символика в дърворезбите на Поп Кою Витанов

Поп Кою Витанов е роден през 1821 година в град Трявна и произлиза от известната фамилия Витановци. Този род идва от колиби Витанчетата /дн. Коевци/. Неговите прадеди са се занимавали с резбарство и зографство, както и са имали добро религиозно възпитание. Малкият Кою Витанов първоначално се обучава в килийното училище в родния си град, а след това при Неофит Рилски в Габровското училище. През 1841 година е ръкоположен за свещеник, а по-късно е архимандрит – протосингел на Иларион Макариополски. Резбарският занаят научава от своя баща.

Известните произведения на поп Кою Витанов са резбата в църквата „Успение Богородично“ в село Енчовци, Тревненско, архиерейският трон и царските двери в църквата „Св. Арх. Михаил“ в град Трявна. Също така резбарят работи в църквата „Св. Прор. Илия“ в Севлиево, заедно с майсторите от с. Ново село, Троянско.

Феликс Каниц, който посещава дома на майстора – свещеник в местността „Тепавиците“ до Трявна, го описва като една своеобразна идилия. Запитвайки го от кого се учи и заимства своите образи в произведенията си, поп Кою отговаря, че се ръководи от резбите на баща си, променяйки своя стил, а се надява един ден неговият син да твори още по-добре.

За безспорната дарба на резбаря говори изящно направеният архиерейски трон в църквата „Св. Арх. Михаил“ в Трявна. Забелязва се безупречната техника на изработка и характерен художествен вкус, с типичната барокова стилизация на елементите.

Според проучванията, влиянията на западните стилове у нас, са пренесени от Румъния. Тревненските резбари ги донасят, след като са изпълнявали поръчки във Влашко.

Владишкият трон в църквата „Св. Арх. Михаил“ има стегната архитектурна форма, но въздействаща монументално. Самият архиерейски трон е със самостоятелна, художествено издържана конструкция, декорирана в духа на иконостасната дърворезба. Тронът се използва от архиерея в определени моменти от богослужението, за да седи на него, напомняйки за Великия архиерей Иисус Христос. Изобразяването на купол или корона като завършек на трона, подчертава Неговата слава.

Куполът на архиерейския трон в тревненската църква е направен от няколко вертикално сглобени части, като са използвани струговани елементи за връзките с множеството ажурно изрязани растителни орнаменти. Сред преобладаващото разнообразие на цветя и растителни мотиви в композицията на купола на трона, орнаментиката се обогатява с почти триизмерни изображения на птици, симетрично поставени една срещу друга в лявата и дясната страна. Също така фигури на птици са разположени по колонките на най-горната част на купола, стъпили върху растителен елемент и държащи в човката си грозд. В моделираните птици е потърсена органична връзка с растителните мотиви. Те са хванали с човките си листата, като по този начин е показано единството в природата. В горната част на трона симетрично са поставени две кръгли по обем вази с цветя, с наподобяващи натурата форми, заимствани от декорацията и западните стилове. Виждат се триизмерни рози и камбанки.

В двете странични части на балдахина на трона са изобразени симетрично еднакви ажурни композиции с развиващи се растителни форми, в горните си части завършващи с птици. Като структура и характер животинските фигури повтарят тези от короната на трона, само че са с по-големи размери. Те имат издължено тяло, дълга човка, дълги криле и опашка, наподобяващи феникс. Тази птица символизира възкресението и вечния живот, каквато е основната идея за смисъла на иконостаса. Някои изследователи оприличават птиците на авлиги, затова се явяват като естествен завършек на композициите от растителни орнаменти. Използваните флорални мотиви са от стилизирани акантови листа, често интерпретирани в скулптурните произведения на Древна Гърция като символ на безсмъртието. Други растителни мотиви, които се наблюдават в резбените елементи на архиерейския трон, са дъбов лист, чиято символика е свързана с Христос, както и розата, а палметата е олицетворение на Рая.

В дърворезбите на поп Кою Витанов преобладават цветята и птиците като пластични мотиви в орнаменталната система, характерна за майсторите на Тревненската школа. Техните произведения доказват, „че родовата приемственост се оказва една своеобразна школа, в която определени мотиви и композиции биват доразвивани и усъвършенствани“. Така цели, разработени вече решения, са били използвани в дърворезбените творби на различни църкви. Характерен пример е пластичната декорация от двете странични пана на архиерейския трон в църквата „Св. Арх. Михаил“ в Трявна, които се повтарят в трона на църквата „Св. Успение Богородично“ в с. Енчовци. Изобразеният „рог на изобилие“ от централносиметрична растителна композиция е еднакво разработен и в двата трона, като са сменени местата на птиците и са доразвити или заменени някои растителни мотиви. Този елемент също така, по начин на изграждане, наподобява Дървото на живота по това, че в горната си част композицията завършва с птици, кацнали на растителните форми. По този начин логиката на развитие на паната с цялата симетрия и построяване, допълва идеята за Световното дърво.

Архиерейският трон завършва в долната си част с триизмерно изображение на лъвове, симетрично поставени от двете му страни. Те са изобразени с леко отворена уста и очи, гледащи напред. Освен пазител, лъвът е символ отново на Христос и Възкресението.

Владишкият трон в църквата в село Енчовци наподобява конструкцията и композиционното изграждане на този в тревненската църква „Св. Арх. Михаил“. Подборът на растителни мотиви и птици е почти един и същ, но тревненският трон е по-пищен и разнообразен като форми.

Същото се отнася и за царските двери на иконостасите в двете църкви. Формата на тревненските олтарни врати в голямата си част има една установена схема на композиране с две пластично изрязани лизени – една средна отвесна и друга хоризонтална, която се кръстосва с нея. Царските двери в църквата „Св. Арх. Михаил“ имат много по-богата и разнообразна орнаментална система и композиция. Въпреки, че си приличат, дверите на иконостасите в двете църкви – в Трявна, и в с. Енчовци, които са правени от поп Кою Витанов, имат някои разлики. Резбарят се е опитал да разнообрази начина на пластично изграждане. В Енчовци се вижда една по-спокойна и не толкова наситена с орнаменти композиция, докато олтарните врати на църквата в Трявна, имат по-разнообразна орнаментика и символика.

И в двата храма царските двери имат еднакво конструктивно изграждане, като в горната част резбата е ажурна. Светите двери символично представят входа на Царството Божие – небесните врати, а изобразяването на Благовещението открива на вярващия достъпа до него. В горната част в медальони са изобразени пророците Давид и Соломон, тъй като Давид е първообраз на въплъщението на Иисус Христос, а Соломон е пророкувал идването на Месията.

В най-долната част на царските двери от тревненската църква започва композиция с две птици, симетрично застанали с позите си около кръгъл медальон с произлизащи от него гирлянди. Фигурите им са подобни на тези от архиерейския трон, с дълги опашки и крила, както и с качулки на главите. Тяхното изображение се повтаря по-нагоре над рисуваните икони, където държат с човките си корона, и също така най-отгоре, придържащи кръста в медальона /рипидата/ на вратите. Короната подчертава царската природа на Божия Син, както и входа към Небесното царство.

Растителните орнаменти на втория ред от долу нагоре започват с извити глави на змейове, симетрично разположени една срещу друга. Това влечуго носи символика на пазител, но има и противоположно значение – на дявол, антихрист. Най-отгоре, в ажурната част на вратата, змиеподобното животно обрамчва цялата композиция. Люспестото му тяло наподобява това на змията, като по него са преплетени растителни орнаменти и чепки грозде. Лозата и гроздът олицетворяват плодовете на вярата. Христос казва: „Аз съм истинската лоза и моят Отец е лозарят“ /Йоан 15:1/

Освен това в долната си част флоралните мотиви включват и плод на нар, който също е символ на духовния плод и Църквата. В тази част растителната орнаментика е много богата със своите извивки и форми от акантови листа, цветя и спираловидни елементи. Тази претрупаност следва и по хоризонталните и вертикалните лизени, изрязана е и роза, като символ на любовта и Страстите Христови.

В най-горната ажурна част на царските двери продължава богатството на преплетени форми и орнаменти. Вписани са и палметите, подчертаващи символиката на Рая.

По-спокойна и не толкова претоварена с елементи е композицията на олтарните врати на поп Кою Витанов в иконостаса на църквата в село Енчовци. В долната си част акантовите листа и цветята следват спираловидната логика на извивките. Те служат за рамка на двата рисувани медальона на Благовещение. Съвсем изчистени и схематични са орнаментите на лизените, имащи изцяло декоративна функция. Интерес представляват и формата на телата на змейовете, които обрамчват композицията от растения в най-горната част на дверите.

Другото голямо произведение на поп Кою Витанов е иконостасът в църквата в село Енчовци. Там дърворезбата е концентрирана главно в горната част над иконните табли, лозницата и венчилката. Най-интересен завършек придава ажурната част на композицията под Разпятието, където са разположени три вази с цветя. Средната е най-голяма и е почти триизмерно изградена. Розите, клоните и акантовите листа, които излизат от нея, са много разнообразни като движение и богатство на извивките. В страничните две вази е използвана палмета за основа, върху която са разположени трите цветчета.

Вазата с цветя се оказва един често интерпретиран мотив от поп Кою Витанов. Открива се не само в иконостаса, но и на няколко места в архиерейските тронове, които той е изработил. Богатата орнаментика в неговите дърворезби е свързана с идеята и иконографската програма на иконостаса, както и с мебелите за църковното служение. Разнообразието в използването на флорални и зооморфни мотиви показва задълбоченото им изследване в природата. От друга страна, се вижда майсторската изработка на дърворезбата, която на места следва едни по-барокови извивки и стилизация на формата. По този начин си проличава стремежът на резбаря да придаде по-голяма пищност и многообразие на своите творби. Освен отлично умение за работа поп Кою Витанов показва и задълбочено познание на библейската символика, което се наблюдава в конкретните орнаментални акценти в неговите произведения.

 

Вероника Якимова

Из „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство – Трявна“, т. 7, 2023 г.

Владишкият трон в
църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна
Снимка: Димитър Сотиров

Владишкият трон в
църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна
Снимка: Димитър Сотиров

Страницата на Владишкия трон в
църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна
Снимка: Димитър Сотиров

Фрагмент от богатата и изкусна резба на
Владишкия трон в църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна
Снимка: Димитър Сотиров

Олтарните двери на иконостаса в
църквата "Св. Архангел Михаил" в Трявна
Снимка: ИЛ към БАН

Владишкият трон в
църквата "Св. Успение Богородично" в
с. Енчовци
Снимка:
"Тревненска художествена школа",
Атанас Божков

Част от иконостаса с олтарните двери на църквата в с. Енчовци
Снимка: "Тревненска художествена школа", Атанас Божков

Детайл от олтарните двери на църквата в с. Енчовци
Снимка: "Тревненското резбарско изкуство", Димитър Друмев

Долната част на олтарните двери в църквата в с. Енчовци
Снимка: "Тревненското резбарско изкуство", Димитър Друмев

Портрет на Поп Кою Витанов
худ. Мара Чорбаджийска, 1960 г.
Снимка: "Зографи от Трявна", Люба Цанева

„Хем дей то да си гуйдар, и дей да си даскал“…

На днешния най-български празник, помествам някои исторически сведения и спомени на Димо Казасов за развитието на просветното дело и културата в Трявна. В тях, съвсем обяснимо, се споменават и заслугите на даскал Петко Р. Славейков, който пристига за учител в Трявна през 1849 г. По спомените на самия Славейков, това се случва след безуспешния му опит да се глави за даскал в едно търновско село. Уви, историята, цитирана от Д. Казасов, е твърде актуална и в наши дни. Затова, не случайно акцентирам на нея. Все още у нас науката, знанието, културата,  не са сред приоритетите на държавата, което, както е знайно, обрича на гибел и крах не само настоящето, но и бъдещето. Светлите ни бъднини, все още се мержелеят на хоризонта, а онова „дей то да си гуйдар, и дей да си даскал“ – емблематичната фраза, с която селските чорбаджии от онова търновското село, скрояват „мярката“ на просветата въобще, е симптоматична и в наши дни, колкото и да ни убеждават в противното. Фактите и резултатите са налице. Дереджето на образователната ни машина – също. Малцина са будните, просветените, сърцатите, вдъхновените - и сред днешните учители, преподаватели, и сред учениците и студентите. За чиновниците по министерствата няма смисъл да споменавам. Там е тотален крах и падение, и вече берем плодовете на всевъзможните експерименти с родното образование, което би следвало да е пръв приоритет на държавата, наред с науката и културата… Не знам дали ще доживеем „светлите бъднини“, но вярвам, че „мощната просвета“ е единственият ни изход и спасение за съдбините ни, и за падналата ни народност…

 

Когато през 1835 г. Неофит Бозвели открил първото новобългарско училище в Габрово, тревненските чорбаджии, които били в съревнование с габровските, взели почина да основат такова училище и в Трявна. Букурещките търговци Петър Сапунов и Никола Стоянов Тревнала внесли: Сапунов – 18 225 гроша и 800 български евангелия, и Никола Стоянов – 31 032 гроша. Сумата, заедно с откритата народна подписка бързо нараснала и през 1836 г. започнало изграждането на училището. Един писмен документ от тая епоха гласи: „Да се знае кугату развалиха калето за школото 1836 г. юли 15 ден“. Над града има една височина, която и досега се нарича „Калето“ – на нея имало кула за отбрана от кърджалиите. Аз помня основите й в тогавашните гробища. Тая кула е била разрушена, за да се използуват камъните й за училищната сграда.

През 1837 г. училището се открило в новопостроената сграда, чийто размер дори и за днешно време е значителен /Бел. Г. Иванова - става въпрос за сградата, в която днес се помещава музей „Старото школо“/. Тя представлява голям правоъгълник, дълъг 32 метра и широк 25 метра. Зидовете на училището затварят голям двор, в който се влиза чрез дебела желязна врата, която заедно с високите каменни основи превръща сградата в крепост.

Учебните стаи на брой 18 бяха разположени на втория етаж. За тях водеше дълъг, открит към двора коридор. Под него търговците, които идваха на сборове и пазари, подслоняваха конете и стоката си.

В партерния каменен етаж бяха разположени доходните дюкяни на училището. Над вадата, там където тя течеше през южната част на площада, имаше също така доходни училищни дюкяни, които към 1897 г. бяха разрушени. През време на сбора, който траеше две седмици след Архангеловден, учебните занятия се преустановяваха и училищните стаи служеха за пренощуване на търговците и посетителите на събора. В северната част на площада, прилепено до училището, имаше и малко кафене – единствено в града, посещавано преимуществено от тревненската интелигенция, а до него имаше фурна с училищна стая над нея.

През 1849 г. Петко Рачов Славейков постъпил учител в Трявна. Тук заварил запазени много от методите на килийното обучение, които с присъщата му упоритост успял да премахне. По тъй наречената ланкастерска взаимна метода преподавал граматика, аритметика, география, обща българска история, а по-късно – рисуване, пеене и гимнастика. Той премахнал и физическите наказания – фалангата, камшика, опозорителните дъски, букаите, черненето и др. Дотогава, а и дълго след него, учителите са практикували и следните наказания: стоене прав с увиснал пън на врата, биене с пръчка по ръцете, краката и задника, поставяне на колене с царевични зърна под коленете, чернене на лицето, плюене в лицето, стоене с отворена уста, подпряна с клечка между челюстите, затваряне в „тъмницата“, бой по петите, притиснати от фалангата и др.

В Трявна учех от второ до четвърто отделение. И тогава /1893-1896 г./ се практикуваха следните, наследени от килийното училище наказания: прав до стената, изпъждане от училищната стая, поставяне на колене, бой с пръчка по ръцете и задника, дърпане на ушите, плесници по страните, оставяне в училище без обед.

В Трявна имаше две основни училища – мъжко и девическо, и две трикласни училища – мъжко и девическо. Първото девическо училище било открито още през 1855 г. в солидна сграда, запазена и досега, построена от известния майстор уста Генчо, с дарение на тревненеца Станчо Даскалов *. Тя има 4 учебни стаи в долния етаж и 5 в горния. При долната черква „Св. Георги“ се издигаше едноетажна солидна сграда на мъжкото трикласно училище. Тя през 1923 г. беше съборена **.

Заслужава да се отбележи, че през епохата на турското робство учителите в Трявна били сравнително добре подбирани и получавали прилична заплата. Заплатата на Петко Р. Славейков през 1849 г. била 3500 гроша годишно ***. Дядо Славейков разказва, че преди това се случило следното в едно търновско село:

„Чорбаджията стори да ме попита колко бих им взел за през зимата да им уча децата. Хиляда гроша, рекох аз, и да ме хранят. Че много искаш, ми каза той. Ний за цяло ляту – прибави друг от чорбаджийските мекерета – плащаме на гуйдарю да ни пасе гуедата и пак не му даваме повече от двестя гроша, хем дей то да си гуйдар, и дей да си даскал. Гуйдарят ходи целу лету да се пече на слънцето, тича подир гуедата, дъждо гу иди понякуга, а ти ша сидиш у килията на сянка, няма дъжд, няма вятър. Колку ша ни земеш ти нам за зимъс, а то лятос куго ша учиш? – повтори чорбаджията. Аз бях готов да пристана, колкото ми дадат, но попът в селото, тъкмящ да настани сина си за даскал, се намеси и каза: „Трябва да се скажи на владиката да се спраши какво он жа кажи“.

Тези думи прокуждат у Славейков надеждата да се настани в селото и той се завръща в Търново.

През 1891 г. в Трявна имаше забавачница. Тя се намираше в обширния двор на една частна къща, южно от площада. Обучаваше ни учителката Райна Витанова. Дали е имало през тая година и другаде забавачница не зная, но статистиката отбелязва, че през 1915/1916 г. в страната е имало само 4 забавачници.

През 1893 г. нашето второ отделение се обучаваше в една стая, находяща се в двора на черквата „Св. Архангел“. Наш учител беше Тодор Иванчев, който ни разказваше, че няма бог и не съществуват дяволи. Посред годината той бе уволнен и заместен от учителката Рада Кънчева. […]

Двадесет и четири години след откриването на училището, на 21 ноември 1871 г. било основано и тревненското читалище. […]

Фактически в Трявна е съществувало читалище още през 1847 г. под формата на книгохранилище при училището. За това първично читалище е запазен следният документ:

„Закон, какво щото се намират в книгохранителницата на училището книги, ще ги жертвуват доброжелателите на нашето просвещение, или от училището купени, или от друго място, да няма никой власт да земи книга и да я снеме от стълбата /на училището/ надолу и да я занесе в къщата си да я чете, само ако обича да чете, да дойди в училището, в който ден обича, и която хареса, нея да чете, 1847 г. декември“.

Следва списък на 49 книги, между които – „Кратък Робинзон“, „Украйна“, „Граматика руска“, „Руска история“, „Всеобща история“, „Атлас“, „Физика“, „Царствена или история болгар“, „Българска граматика“ и др.

От тоя документ, който между другото установява, че са доставяни и вестници, каквито на училището не са били нужни, трябва да се заключи, че книгохранителницата е било фактически читалище. Книгите на това читалище са били наредени по лавицата в отделна стая, на която миндерите били покрити с черги и възглавници. В съседна стая приготвяли кафе за читателите. След черковната служба в общата стая се събирали мъжете да чуят какво ще им прочете даскалът. По-късно тая обширна стая била преустроена в театрален салон със сцена. Положените върху газени сандъци дъски замествали в него столовете. […]. Салонът бил украсен и осветен с 14 спермацетови свещи. През 1873 г. в него за пръв път се изнесла пиесата „Многострадална Геновева“. На това представление присъствувал турският мюдюрин и дал 10 гроша за вход, а през 1887 г. търновският окръжен управител забранил на читалището да представи пиесата „Стефан Караджа“. Не след дълго читалището угасва и чак през 1889 г. било открито под наименованието „Познай себе си“. През 1890 г. Стамболовият режим го обявил за гнездо на социалисти и го разтурил. През 1891 г. по инициатива на социалиста Петър Брънеков то било възстановено под името „Развитие“ […] /Бел. Г. Иванова – през 1897 г. читалището приема името „Напредък“/.

 

Из книгата „Някогашните наши градове“ от Димо Казасов, 1975 г.

 

Подготви

Галина Иванова

 

 * Става въпрос за първото девическо училище в Трявна, открито през 1855 г. по инициатива на Архитектон Димитър Сергюв и майсторът – дюлгерин Петър Тотев. До преди това тревненските момичета се обучавали, заедно с момчетата, в частното училище на Поп Стоян. Едва през 1884 г., по проект на уста Генчо Кънев, била построена самостоятелна сграда за Девическото училище, но тя изгаря веднага и е построена наново /днес там се помещава Библиотеката на СУ „П. Р. Славейков“/. 

** Според Летописната книга на църквата "Св. Георги" в Трявна, т.н. "Долномахленско" училище било построено през 1874 г. и съборено през 1900 г.

*** В книгата си „Страници от историята на Трявна през Възраждането“ /2023 г./, д-р Ирина Димитрова отбелязва, че през 1849 г., когато Петко Р. Славейков идва за учител в Трявна, той подписва Договор с тревненската община за 5000 гроша заплата. От въпросната сума той плаща на своя помощник – учител Никола Грънчаров.

Графика на взаимното училище в Трявна
Снимка: "Тревненското училище", 1936 г. от Богомил Даскалов

Старият площад със Школото, преди 1897 г.
Снимка: СМРЗИ - Трявна

Възстановка на класна стая в музей "Старото школо" в Трявна

Класната стая в Старото школо
Снимка: Лиляна Узунова

Класната стая в Старото школо
Снимка: Лиляна Узунова

Сградата на Девическото училище /вляво/,
вдясно - Славейковото училище, 1909 г.
Снимка: Колекция на Павел Енчев

Девическото училище в Трявна,
построено по проект на уста Генчо Кънев през 1884 г.,
в което се помещавало и Столарското училище
/днес НГПИ "Тревненска школа"/ при откриването му през 1920 г.
Едва през 1936 г. то се премества в сегашната си сграда.
Снимка: в. "Тревненски зов"

Сградата на читалището в Трявна /в кръгчето/, 1925 г.
Снимка: Колекция на Павел Енчев