Да бъде детство за децата ни!

По повод Международния ден на детето, реших да посместя откъс от книжката на Светослава Славейкова, посветена на нейния дядо – Петко Славейков. Не случайно избрах историята за малкия Пенчо, който, бил палаво дете и никак не обичал учението за срам на своя прочут и тачен баща – даскал Петко… Пък после станал голям, световноизвестен поет, който все още е единственият българин, номиниран за Нобелова награда за литература. Само междуособиците сред институциите и литературните среди у нас, и най-вече - ненавременната му смърт, попречила номинацията да стане факт… Припомням накратко тези моменти от житието на Пенчо Славейков, защото, особено на днешния празник, е потребно да се замислим за съдбата на нашите деца, които все повече оковаваме в безумни рамки, покрай безсилието си да ги просветим на всяка цена. Тази цена вече я плащаме всички ние, които допуснахме и продължаваме да допускаме експериментите с образователната ни система, която още от забавачката, отнема безценните мигове детство, за да напъха невръстните още деца в месомелачката на „знанието“. Да, месомелачка. Такава, която цели да захрани образователната машина с готови, по калъп, екземпляри, които пряко сили, биват програмирани за голямата наука за сметка на детството, което остава някъде встрани, като нещо пожелателно, че и зловредно за утрешния „гений“, родно производство. Същото е и в училище. Конвейерът си върви, „заготовките“ /учениците/ се каляват и окомплектоват с всевъзможни тромави, непонятни, нелепи, че и в голямата си част - никому ненужни „детайли“ /знания/, за да може на финала на „производствения“ процес /образованието/ да получим едно съвършено „изделие“ /зрелостник/, което би следвало да поеме юздите на всенародното благоденствие и просперитет. Преди това обаче, следва да се овъргаля и в дебрите на висшето образование, което, също на конвейер, бълва дипломи с титли, повечето - само на хартия. Куха система, кухи знания, кух имидж, кухи достижения, респективно – кухо настояще и още по-кухо бъдеще в перспектива… Това са последиците от скопеното детство, от безкрайните експерименти в образованието, от институционалната импотентност и общественото безхаберие. Разбира се, има и изключения. Бъгове в системата - деца, които учат и знаят, въпреки калъпа. Учители, които отварят хоризонти и „дават“ криле. В тях е надеждата. Останалите са отвратени и апатични. И има защо…

Та, немили-недраги демиурзи в образованието, спестете си голия популизъм и лишния патос по празници, пронизан от шаблонизиран патриотизъм и родолюбие, и оставете детството на децата! Разчистете от безумията и абсурдите Авгиевите обори, на които обърнахте родната Просвета! Оставете широко поле и свобода на въображението, мисленето, избора, и на децата, и на техните учители, вместо насилствено да ги бутате в матрицата! Едва тогава, те, сами ще жадуват за знания и вместо тикви, ще жънем благодатна пшеница… И едва тогава, Светлината ще е в словото и Словото ще е Светлина…

Да бъде детство за децата ни!

 

* * *

Пенчо

 

Един ден пред портата на дядо Славейковата къща в Трявна спряха двама души с коне. Халката силно затрака.

- Кой хлопа? – попита майката от чардака.

- Даскал Петковице, отвори ни! Носиме ти армаган от Цариград.

Майката бързо се спусна по стълбата. Пенчо тичаше след нея и се държеше за полата й. Тя отвори вратата.

- Добре дошли, бачо Ради! – каза тя, като видя Ради Червеният, кираджията, с когото даскал Петко винаги пътуваше за Цариград. – Влезте вътре! Направо от Цариград ли идете?

- Оттам, оттам – викаха мъжете, които вкарваха конете в двора. Те свалиха от единия кон зелен сандък.

- Даскал Петко изпраща този сандък и много здраве с колата. Поръча да ти кажа, че няма да си доде за Петковден, както казал. Работата го задържа.

- Ех, все така… - въздъхна даскал Петковица.

- Къде да оставим сандъка? – попитаха те.

- Ще го качите на чардака.

Като го занесоха горе, даскал Петковица почерпи кираджиите с ракия и ги изпрати.

Всички деца бяха дотичали и се събраха на чардака около сандъка. Те го разглеждаха и му се чудеха. Никога не бяха виждали такъв хубав сандък. Зелен, целият окован с лъскав жълт метал.

- Мамо, мамо, нали това е злато? – питаха децата. – Как грее! Никъде в Трявна няма такъв сандък!

Майката отвори капака и той звънна продължително. Децата запляскаха с ръце и се разскачаха от радост.

Какви чудесни неща започнаха да вадят отвътре: платове – сини, пембени с големи цветя. Като ги разгръщаха, шумоляха. Извадиха и кундури. Ето и една шапка. Цялата украсена с цветя. На листче, прикрепено в цветята, пишеше: „За Донка“. Голямата сестра я пое от майка си.

- Колко е хубава! – викаше тя, като я въртеше в ръцете си. – Как ли се носи?

Тя беше виждала шапки само в списание „Зорница“, което изпращаше баща им.

- На Петковден ще я наложа на главата си и ще посрещам гости – реши тя.

Искаше й се по-рано да я покаже, но не знаеше где. Мислеше, че само в къщи се носи…

Майката беше извадила още много работи: шалове, малки обуща и много макари – бели, сини, червени, жълти. Те най-много се харесаха на Пенчо.

- Отгде ли е получил Петко пари да изпрати тези неща? – се питаше майката. От пет години, откак беше в Цариград, това се случваше за първи път.

- Пак книги! – каза тя, като извади цял куп книжа и ги постави на земята.

Децата посягаха към армаганите, но тя ги пляскаше по ръцете.

- Нищо няма да пипате! Чувате ли?

И те се дърпаха настрана и гледаха със светнали очи.

На дъното на сандъка тя намери кутия с цариградски шекери, стафиди и халва. Не ги извади, за да не ги видят децата. Такива лакомства можеха да се ядат само по празници.

После майката прибра всичко пак в сандъка и го затвори. Той звънна отново.

Пренесоха го в одаята. Там държаха и други сандъци с дрехи. Одаята беше тъмна стая без стъкла, с винаги затворени капаци. От една дупка се качваха на тавана. Там беше скривалището. Всички тревненски къщи имаха скривалища, останали от страшното кърджалийско време.

През следващите дни Пенчо гореше от желание да надникне пак в зеления сандък, но не смееше.

- Ами ако звънне?

Веднъж той издебна, когато майка му не беше в къщи, отвори го и измъкна оттам макарите. Седна на земята и започна да ги развива.

Когато се завърна майка му, намери го опънал в купища разноцветни конци. Какъв бой яде тогава!

Пенчо беше много палаво дете. Цял ден тичаше по градините и бостаните на родното си село. Днес въпреки забраната на майка си той отиде с по-големите си братя на реката да се къпе и да лови риба.

В къщи бяха измили дървените тавани и стълбата с пясък и керемида и майката беше наредила по стъпалата коприва, за да не се качват нагоре босоногите палавници.

Надвечер Пенчо стоеше до стълбата долу и не смееше да се качи. Той усети, че голямата му сестра е на чардака.

- Донке! – повика я тихичко той.

Донка се показа на перилото.

- Мама в къщи ли е?

- Няма я – отговори сестра му.

Окуражен, Пенчо изтича по стълбата и се качи горе. Подаде на сестра си пълна кърпа с риба. Братята му я бяха дали да я донесе.

- Заръчаха да я изпържиш – каза той.

- Ти знаеш, че мама ти е запретила да ходиш на реката. Ще те бие пак.

- Нищо – каза детето.

Когато чу стъпките на майка си, той бързо влезе в стаята, мушна се под чергата и се престори на заспал.

- Кой е ловил пак риба? – попита майката, като видя Донка да я пържи.

Сестрата не отговори нищо.

Даскал Петковица влезе в стаята. Тя видя Пенчо заспал под чергата.

- А, ти ли, гиди шейретино! Спи сега, но няма са ти мине така! Утре пак ще ядеш бой!

Тя никога не забравяше да си изпълни заканата… Но то не вредеше.

На другия ден Христо и Райко отново се сговаряха под чергата.

- Да отидем днес на реката – казваше Христо. – Витанови ще заложат кош за риба.

- И аз ще дойда – се обади неканен Пенчо.

Беше ясна лятна вечер. В такива вечери жените излизаха пред вратните си – коя с хурка, коя с чорап, и си приказваха. Даскал Петковица рядко слизаше при тях. До късна вечер тя тъчеше, за да изкара някоя пара. Съвсем притъмня.

- Пенчо, бре, Пенчо, къде си? – викаше майка му от чардака. – Това дете не се наигра!

Пенчо се обади отнякъде, но не се върна. Той продължаваше да тича със своите другарчета по пътя, с кърпа в ръце да лови бръмбари и светулки. Толкова се увлече, че майка му до късно не можа да го прибере от улицата. Само като му каза, че ще му разказва приказки, той веднага си доде. Много обичаше приказките. Особено зиме, когато не можеше да се играе навън. Задухваше ли студеният вятър, който затрупваше пътищата, вдигаше вихрушки от сняг по улиците и сваляше плочите от стрехите на къщите, Пенчо най-обичаше да седи в скута на майка си пред огнището и да слуша приказки. Понякога той я молеше:

- Попей сега!

И тя тихичко пееше, а вятърът свиреше в камината и тракаше по капаците на прозорците…

Братята му, легнали по корем, си учеха уроците пред железния свещник. Огънят хвърляше весели светлини. От време на време майката или голямата сестра оправяха свещта, когато започнеше да дими.

- Какво вълче време – казваше даскал Петковица, като се вслушваше във виелицата. - Тежко на пътниците! Дали баща ви не е тръгнал за насам?

Сутрин децата се събуждаха, покрити със сняг. През нощта вятърът го беше навеял през капаците на прозорците.

Когато Пенчо поотрасна, старият иконописец, даскал Генко, започна да идва в къщи да го учи на четмо и писмо. По-късно го пратиха на училище. Но Пенчо никак не обичаше да учи. Затова, като не си знаеше уроците, в училището го наказваха и често ядеше бой.

Даскалът го опваше на чина и го биеше с бастуна си. При всеки удар му викаше:

- И ти си син на даскал Петко, а?

Дълго време момчето предпочиташе игрите пред учението.

- Ти пак не си знаял урока! – посрещаше го майка му. – Да знаеш, ще пиша на баща ти!

„Много ми е жал за Пенчо – отговаряше баща му, - като не учи. Туй ли се аз надеях от него? За срам на името ми да стои на колене и да му се смеят момчетата…“.

Нищо не помагаше. Пенчо все гледаше повече играта, отколкото книгите. Тогава бащата написа следното стихотворение:

Пенчо бре, учи.

Пенчо си мълчи.

Пенчо бре, чети!

Муси се, сумти!

Пенчо, бре чети!

Пенчо не чете.

Пенчо работи!

Пенчо пак не ще…

Пенча го мързи,

гледа да лежи –

ходи, та се май,

дири да играй…

Време се мина.

Пенчо порасна.

Иска да яде,

няма откъде.

Децата казваха стихотворението и му се смееха.

Малко по малко Пенчо почна да учи. Интересът му към книгата се събуди. В долния кат на къщата в сандъците и по лавиците бяха натрупани книгите на баща му. Всички братя и сестри се ровеха в тях. Дюкянчето стана любимо място на Пенчо. Отначало той търсеше само картинки по книгите, но по-сетне, когато се научи хубаво да чете, той прекарваше по цели часове в четене.

- Ах, това дете! – викаше майка му. – Какво ли ще излезе от него? Сега пък не можеш да го измъкнеш от книгата.

Разбира се, тогава тя не знаеше, че като порасне, Пенчо Славейков ще стане голям писател.

  

Светослава Славейкова

Из книгата „Дядо Славейков“, 1957 г.

 

 Подготви

Галина Иванова

* Снимката е илюстративна