„Българската Флоренция“ и нейните майстори-резбари

Ако има на Европейския континет народ, не изучен още във всяко отношение, народ, който не познава сам себе си – той, без съмнение, е Българский народ. Всичко добро и научно, що има от нашия народ и родина, учим го от чужденци. Която и част да вземете от нашата отечественна наука, ний винаги ще срещнем, между другите, името на някой европейски учен: трябваше да дойде чех, за да създаде историята ни, немец да пропътува земята ни и опише българското отечество, русин да раскопае древността ни. Като истински синове на ориента, ний чакаме със скръстени ръце, всичко наготово. По между си ний броим вече доста интелигентни сили, които могат да боравят със специални познания по всичките отрасли на науката, но малцина са ония, които познават основно народа ни, предадени от душа и сърце в изучаването и описанието на неговия бит. Ние живеем всред народа си, но не е грях да признаем,че засега ний сме съвършенно чужди за него. Училището, обществения ни живот и пр. помагат да познаваме по-вече чужденците, отколкото себе си.

Обикновено се казва, че Българския народ не е създал нищо в областта на изкуствата; всеки, когото бихме запитали, би ни отговорил, че нашият народ няма музика, няма свое собствено домостроителство, свои специфични архитектурни елементи, че изобщо той притежава твърде малко неща, които да го доближават до останалите културни народи. Привикнали да гледаме с присмех на своето, ний забравяме Соломоновото изречение: „няма нищо оригинално под Божието небе“, па ако изискаме потвърждение на всичко гореказано, надяваме се всички да свият рамене. Като сме имали случаи да пътуваме по-често и да идваме в съприкосновение с народа си, ний сме се дълбоко убедили в истината, че земята и народа ни представляват една сериозна тема, достойна за изучаване от нашите интелигентни младежи; те са terra inkognita за всинца ни, и ний ще можем чак тогава да кажем две прави думи за тях, когато ги познаем основно. Всякакви предварителни съждения в случая, са излишни; нашите мнения ще станат закон само тогава, когато бъдат фактически подкрепени. Затова пък, народът не се изучава от далеч, от зелената маса, той ще бъде изучен само, когато неговата душа, стане наша душа, негова ум – наша поука, хижата му – наш дом. Тая истина е отколе съзната, и ето що казва Вазов, по случай апатията ни към българската родина:

„Ах, ний живейме в тебе кат същи чужденци,

и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.

Рогачът в планините по-много те обича,

по-харно те познават крилатите певци,

но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,

доволно е, че даваш покривката и хляба,

и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!“.

Тези са мислите, що изпълваха душата ми при посещението на Трявна. Любител на старонародното, миналата пролет споходих огнището на нашето пластично изкуство, гнездото на нашите стари – майстори художници – Трявна. Не съвършенно чужд на българската апатичност, аз не вярвах да намеря в Трявна това, що в същност видях. Наистина Трявна, не е италианска Флоренция, град, който да обае посетителя с изящните си творения; но и с това, що е създала, Трявна, в сравнение с останалите наши градове, според нас, справедливо може да носи името Българска Флоренция. Право казано, ний не може да искаме от народа си това, що другите напреднали народи са създали. Нашият народ, стеняйки под вековното турско робство, чужд на всичките идейни кипежи на запад, не е могъл да създаде онова, което би създал при други политически условия, но и това що е той извършил при тия непоносими, тежки условия за човешката мисъл и изкуство, особено в известна посока, е достатъчно да очертае неговата национална физиономия и да слуги като неизчерпаемо поле за изучаване. Не опитвайте далеко – обърнете се само към хубава Трявна, изучете историята и мотивите на нейното резбарство и иконопиство и ще се убедите в нашите твърдения.

В мрачните ония времена, когато народът ни е пъшкал под непоносимо турско робство, когато отечеството ни е било забравено съвсем от външния сват и името българин се е споменувало само в речниците, в Трявна – това чисто българско градче – се развивали тихичко народните ни изкуства: резбарство и иконопиство. Местните майстори, насърдчани, или по-добре, принуждавани от тогавашните Тревненски чорбаджии – тия своеобразни меценати – са поддържали и усъвършенствали тия изкуства. Народът ни, отстранен от политическата арена, можал е да проявява художническа дарба само в църквата, защото само тя му е била на свободно расположение. Иконите му са давали обширно поле да развива религиозното иконопиство /иконография/; темпла, амвони, владишки тронове – му са давали възможност да усъвършенствува пък друго изкуство – резбарството; та и самите църкви са давали работа и случаи да развие архитектурни способности. Трявна с околните си колиби, е доставяла персонал и за трите споменати изкуства. Нейните иконописки и резбарски изделия са красили и красят вътрешностите, речи, на всички православни храмове в тогавашна Турция. Като почнете от Влахия и минете през Мизия, Тракия и даже Македония – всичко е излязло от кисцата и златото на Тревненския художник – майстор. Зидарите и пък са давали тон в строидбата на всичките капитални постройки, най-вече църкви из источна Тракия и Мизия. Наистина в тая посока са работили и други балкански градове: Габровските, Калоферските, Сливенските, Самоковските зографи и резбари са биле също тъй прочути; но пред стореното и направеното от Тревненци, тяхното бледнее. Който българин желае да изучи, на самото място, нашето резбарство и иконопиство, той трябва непременно да споходи Трявна. Там почти всяка стара постройка, всеки дом е монумент за нашето народно строителство. Обичал е Тревненецът домакинството, обичал е искуството; това и до днес се види в градежите му. Рядко са в България градове, които по чистота и спретнатост да конкурират с Трявна. Чистия балкански въздух, партиархалните обичаи, старите, солидни постройки – привързват Тревненеца тъй, че той в чужбина произнася с въздишка: „Нашта Трявна нийде я няма“. Тревненските резбари, иконописци, казаси /плетачи на конски прибори/, са биле еднички по Българско; тяхната слава е гърмяла от близо и далеко – за тогавашна България, Трявна е била, същото каквото е била едно време Флоренция за Италия.

За началото на резбарството и иконопиството в Трявна липсуват всякакви данни. Старите хора разправят, че нещо преди 100 до 150 години, в Трявна работили прочути резбари и иконописци. Тия занаяти, пренесени по всяка вероятност от някои светогорски манастири, бързо се усвоили и распространили в Тревненско. В началото на миналото столетие, тия занаяти били много работени по Тревненския балкан: всички, почти, градски и селски къщи в околността са били истински иконописки и резбарски работилници.

До преди освобождението тия занаяти, особено резбарството, бяха стигнали до голямо съвършенство; но кризата, която сполетя всички наши занаяти, не закъсне да се яви и тук. Дошло беше време, дето старовремските еснафи да преклонят глава пред новите обществени наредби. В всички градове, гдето съществуваха резбарски, иконописки и др. еснафи, те изчезнаха. Ръчната работа отстъпи на машината, евтиното изтика скъпото; чуждото замести народното. Само Тревненско устоява юнашки в борбата, то е което може още да се похвали до некъде с своите художествени занаяти. Тревненци предаващи изкуството си по наследство на потомци, населяющи богатите с дървен материал недра на балкана, естествено по-мъчно ще капитулират. Селяните /колибарите/ гледат на тия занаяти, като на второстепен доход; те работят само през свободното си време и затова утрайват по-дълго в борбата. Но пред силната конкуренция от вън, не е далеко денят, когато те ще трябва да омият ръце от тия „благословени“ занаяти. За сега, майсторите се оплакват от безработица и слабо плащание, и при едно по-доходно занятие, готови са всички да се откажат от искуството си.

В Трявна са останали още три иконописки и една резбарска работилница. По колибите се работи най-вече през зимата и то твърде малко. Положението на майсторите от тия занаяти не е завидно: при по-добра работа те напущат занаятите си, а чираците им, като без бъдеще, мъчно се главяват. Майсторите не се оплакват толкова от европейската конкуренция – понеже тя е безсилна за тоя род ръчна работа – колкото от неуродата през последните няколко години. Като не се строят църкви по селата и градовете, поръчките за тия майстори намаляват. Общините освен, че дават ниски цени за парче, ами някои, като Плевенската, напр., се ухитрили, та наместо да поръчват резбарско темпло, строят го от зидария. Майсторите работят много евтино: селски, темпла със свои алалат и материал, правят за 18-20 наполеона, а за градските искат нещо повече. За пазарлъка майсторът приготвя план – рисунка за темплото, по която се пазаряват. Главните поръчки се извършват направо у видните Тревненски майстори и те, при усилена работа, раздават по-маловажните неща за работа у колирабите.

Тревненските майстори работят най-вече темпла, амвони, владишки тронове, иконостаси, кръстове и пр. За работение се предпочита сухо дърво, без чепове, което не се пука и лесно се дълбае. Майсторите употребяват най-често: орех, явор и дива леска /ела/. За по-евтино предпочита се подирнята, която расте в изобилие около Тревненската река. Дивата леска, също като бряста, е доста жилаво дърво; расте повечето на високо и има прави, хубави стебла, без чепове. Стеблото насечено и нарязано на главини, до два метра дължина, се оставя да изсъхне, след което се реже на дъски от 6 до 8 сантиметра дебелина. Добре изсъхналите дъски, получават хубав тъмножълтеникъв цвят; стружат се от двете страни добре и според потребното „табло“ залепят се по две или три парчета наедно. Приготвеното по тоя начин табло се поставя на тезгяха за работа, дето се почва чисто специалното изкуство на резбаря. Образците /типари/, които резбарят си е приготвил от преди още на книга – повечето, или пък всичко работено по фантазия – преважда с молив на дървото и тогава почва дълбанието, със специалните за тая работа сечива. Има няколко вида сечива: едни като длето, други като ножчета, а трети като пили – изобщо пригодени според мястото и формата, която иска да се даде на отледните предмети. След привършванието на работата, отделните части, които трябва да съставляват обйекта, се сглобяват и майсторът почва да пили недоизгладените още форми. Изцяло работата е морна и дълга. За изработката на едни средня ръка входни царски двери, за които се изисква толкова изкуство, дето майсторът ще употреби най-малко 25 надници, и за своя труд, аллат, материал, той ще се надее едвам на 65 лева възнаграждение!

До колкото можах да узная, в турско време са били известни у нас две резбарски школи: Тревненска и Калоферска. Начинът на работението и в двете е бил речи, един и същи; различавали са се само по декоративните елементи, що са вместяли в своите произведения. Между разните форми за декорация, Калоферците са употреблявали повече листи, и то много едри, когато Тревненците са предпочитали ситните листа, размесени с цветя. Нагледно първото може да се види на темплото на храма Св. Богородица в Габрово, работено от калоферци. Но изобщо Тревненските резбарски изделия, като по-деликатни и по-хубави, са се повече предпочитали и търсили.

В Тревненско са работили много талантливи резбари – майстори, но твърде малко се знае за тях. Повечето от тях, като безграмотни, освен произведенията си, не са оставили никакъв писмен спомен. Вгледайте се само в темплата, владишките тронове на църквите в Търново, Сливен, Пловдив, Татар-Пазарджик, Хасково, Трявна и др. и си мислете за сръчността на тия скромни, но инак даровити майстори.

От старите майстори – резбари в Тревненско, за сега са ни известни само: дядо Пенчо Ошанецът, дядо Захария, дядо Димитър Дойковчето и дядо Колю от Новаковци. Уста Димитър Ошанеца и уста Иван от Бочуковци са работили преди сто години двата конкурсни тавани в хаджи Христовата къща в Трявна – едничките известни за сега по хубостта си в Българско. Всичката резба /марангоз/ в Трявна е работена от тия майстори; а хубавото темпло в новата Тревненска църква е работено от тримата известни на времето си майстори: Драгошин Марангозът, дядо Пенчо Ошанецът и дядо Кольо Новаковчанецът. Уста Генчо Кънев – проутият майстор на Варненската нова църква – се е занимавал също с резбарство, но извън обикновенното си занимание.

Сега в Трявна има само една резбарска фирма – Генчо Петров от колиби Генчовци /Бел. Г. Иванова – Генчо Петров Марангозов /1881-1924//. От същото село упражняват занаята: уста Генчо Новаков, Недялко Ганчев и Цаньо Късовски /Бел. Г. Иванова – Цаньо Нейков Ковачев /1870-1956 г.// – из Селско-речската селска община.

Аз споходих работилницата на едничкия, а може би и последния Тревненски резбар – Генчо Петров. Той е млад, симпатичен и пъргав момък; заварих го, че работи сам в дюкяна си – двери, назначени за темплото на една селска църква в Кесаревска околия. Не можах да се начудя на неговото умение и сръчност. Не посещавал никаква скулптурска академия, той работеше с длетото като даровит скулптор. Царските двери, които работеше, бяха истинско майсторско дело. Всичко у него беше по фантазия: скиците сам си приготвяше, па и сам си ги дълбаеше. Розетата по средата на дверите, ламите, що опасваха горнята част на дверните крила, както и многобройните цветя, що испълняха праздните полета, говореха за таланта на майстора и за умението му да владее характерните, на българската орнаментика, форми. Генчо се почуди най-напред на любопитството ми, па като се увери, че нямам на ум да крадя искуството му, той ми показа три негови собствени плана – рисунки на темпла, приготвени по поръчка на разни църкви по Българско. Едното било назначено за Плевенската църква, ала не бил честит да се прослави с него: Плевенци предпочели по-евтиното. Изумен бях, когато видях, че и трите плана бяха работени като детайли в мярка от човек, който всичкото си образувание бе получил само в основното училище!

Трите фотографирани от нас планове, /от които двата са копирани и приложени тука/, принадлежащи на майстора, в общите си чърти, се различават твърде много един от други. До гдето двата плана по всичко са подобни на нашенските темпла, третия има части, свойствени на руските зидани темпла. По композиция и рисунък трите са добри; чуден е само начинът на перспективното представяние крайните крила в двата плана; крилата като по-приближени на темплото, трябваше да се изобразят тъкмо противно на сегашното им представяние.

Третият план, оригиналът на който притежаваме, по композиция и рисунък макар и много интересен, по съвършенство и композиция на отделните части, далеко отстъпва от приложените тук № 1 и 2 план. Тука може да се види успеха, който може да достигне в продължение на две години, един талантлив майстор. Вгледайте се само в детайлните рисунки по олтарната врата /план № 1/, в кръста и изпълнените с резбарство полета над нея, в горестоящите ангелчета и саксии, в чудесно оригиналните стълбови капителчета и пр. и ще се убедите в художествената мощност на тоя майстор, който като лети над разни визиантийски, арабски и руски форми, създава нещо оригинално, нещо свое, което смело можем нарече – Българско. Планът, изцяло като композиция се нуждае от по-щателно проучвание, но детайлите му са интересни и крайно характеристични за нашето народно резбарство. По тоя, план майсторът дълбае едно черковно темпло из Търново, от който ни испрати приложеното тука копие.

Планът № 2, като цяла композиция надминава плана № 1, но по отделните си детайлни части отстъпя на последния; трябва да се изхвърлят само няколко дреболии, за да стане план за едно чудесно темпло. Копира се само средната част, като най-интересна и богата с национални форми.

Генчо Петров е родом от колибите Генчовци, половина час на с.з. от Трявна, Скорчанска община *. Занаята си резбарството усвоил от баща си Петър Генчов, средня ръка майстор, починал на 1899 г. /Бел. Г. Иванова – годината е 1902/. На седемгодишна възраст влязъл в Бижовското основно училище, което напуща през 1892 г. Като ученик от III отделение, и за да научи занаят, отива с баща си по гурбетлик. Първото място, дето работил, било Търновското село Драгижево, дето носил кал за дюлгерите. Следната година баща му го завел в Пловдивското село Горня-Махала, дето изпълнявал същата работа при градежа на селската църква. Чак на третата година, когато баща му спазарява темплото на Русенската църква „Всях Светих“ на Генча се позволило да избада в резбарския занаят. От тогава се предава той на тоя, според него, „чист и хубав занаят“, та не пропуснал нийде случая да работи с баща си. От тогава и до последно, той е работил под бащината си фирма в селата: Кулата /Русенско/, Скорците /Тревненско/, Генчовци и Чакалите /Дряновско/, Джад-Гьол /Търн. Сейменско/ и Банеска /Беленско/.

През 1898 г. Генчо отваря самостоятелен дюкян и името му почва да се чува по разни села и градове. Той изработва под свой план: пет къщни иконостаса, девет царски двери и седем кръста. А през 1899 г. почва, а през 1900 г. свършва един шзящно изработен владишки трон за църквата „Св. Архангел“ в село Горни-Сеновец /Кесаревско/. За същата църква по свой план изработва едно цяло темпло и един иконостас. Тая година Генчо отива войник, и ако казармата не го върне към стария му занаят, ще се тури, може би, край на Тревненското резбарство […]

 

 

Арх. Георги Козаров

Из статията „Тревненските резбари и зографи“, сп. на БИАД, г. VI, кн. 7/1901 г.

 

* Голяма част от настоящите сведения дължим на учителя при Тревненското III кл. училище г-н Н. Чушков, на когото изказваме нашата сърдечна благодарност

План № 1

План № 2

Проекти на малки църковни иконостаси
от уста Генчо Новаков
Източник:
"Тревненското резбарско изкуство",
1962 г., Димитър Друмев