Сладкогласиятъ пѣвецъ

Начупениятъ гръбъ на Балкана сега бѣше ослѣпително бѣлъ. Дълбокъ снѣгъ покриваше върхове, долини, чукари и усойни мѣста. Студениятъ въздухъ бѣше чистъ като кристалъ. Никакъвъ шумъ не нарушаваше мълчанието на планината. Само долу чернитѣ комини на къщитѣ бълваха гъсти кълба димъ. Той се виеше надъ Трѣвна и се загубваше нѣкъде изъ бледото зимно небе.

Въ този студенъ декемврийски день, въ градчето влизаше единъ конникъ. Дълги ледени игли трептѣха по гривата и по опашката на животното. Но то вървѣше бързо, съ наведена глава, а отъ ноздритѣ му излизаше бѣла пара.

Конникътъ бѣше завитъ въ дебело наметало. На главата си бѣше нахлупилъ голѣма гугла. Тя скриваше лицето му. Той смушка коня, който зави по крива тѣсна улица, край която се гушеха, сякашъ свити отъ студа, къщитѣ. Не следъ много, непознатиятъ излѣзе на площада. Той спрѣ коня, скочи чевръсто и се огледа. Всички кафенета и кръчми бѣха затворени. Трѣвненци, облѣчени въ дебели празднични дрехи, бързаха къмъ църквата „Св. Георги“.

Пътникътъ откри лицето си и започна да духа вкочанясалитѣ си ръце. Сега можеха да се видятъ неговитѣ весели сини очи и малки руси мустачки, върху които се бѣха полепили тънки ледени нишки. Той се огледа още веднъжъ на всички страни, сякашъ, че търсѣше нѣкого. После внезапно реши нѣщо, поведе коня задъ себе си и се упъти къмъ църквата.

Тамъ се бѣха събрали много богомолци. Млади и стари слушаха смирено, съ наведени глави, богослужението на бѣловласия попъ Цаньо. Царуваше пълна тишина. Само кандилата пращѣха отвреме-навреме, а къмъ украсения съ богата рѣзба таванъ се издигаше тънъкъ димъ отъ тамянъ.

Непознатиятъ се огледа и бавно тръгна къмъ аналоя. Мъжетѣ му сторваха пъть и хвърляха любопитни погледи къмъ него. Младиятъ мъжъ пристъпваше гордо и леко се усмихваше, като поглеждаше смиренитѣ вѣрующи българи. Той се спрѣ до аналоя. Пѣвецътъ, младиятъ даскалъ Тодоръ, току-що бѣ завършилъ да приглася на свещеника. Той наплюнчи пръститѣ си, за да обърне нова страница. Въ този мигъ непознатиятъ леко го бутна по рамото. Даскалъ Тодоръ се обърна, трепна, лицето му стана бледо като свѣщь и остана така нѣколко време съ отворени уста и мигащи очи, като не знаеше, какво да каже.

Непознатиятъ го потупа по рамото, наведе се надъ ухото му и пошушна:

- Не се бой, Тодоре! Внимавай въ псалтира, да не объркашъ пѣенето!

- Дяконе, ти. . . ти си тука! Кога пристигна? Да не те преследватъ?

И даскалътъ гледаше съ уплаха и съ голѣма обичь Дяконъ Левски, който сега стоеше безгриженъ и веселъ, сякашъ че идваше отъ сватба.

- После ще ти разказвамъ, а сега пѣй. . . пѣй, даскале, че дѣдо попъ чака да му пригласяшъ, а и вижъ - хората шушукатъ!. . .

Наистина, дѣдо попъ бѣше спрѣлъ литургията, надигаше се на пръсти и поглеждаше задъ царската врата. Очитѣ му сякашъ питаха:

„Защо не пѣешъ, бе Тодоре? Какво ти стана?“ Богомолцитѣ разбраха, че даскалътъ се е нѣщо запъналъ, затова бѣха обърнали къмъ него любопитни погледи и се побутваха.

Левски все още правѣше знаци на пѣвеца да продължи да пѣе.

Но той само въртѣше очи, безъ да може да се съвземе отъ изненадата на неочакваното посещение.

Горѣше отъ любопитство да разбере, дали нѣкаква опасность не заплашва Апостола. Затова продължи да шушне:

- Какво се е случило? Защо си тука?

Левски махна съ ръка. Той изгледа още веднъжъ своя другарь и отвори уста. Изведнъжъ гласътъ му проеча мощно, ясно, топло. Той пѣеше „Ангелъ вопияше - благодатная Дево, радуйся“. Цѣлата църква кънтѣше, сякашъ чудна музика идваше отъ небето. Богомолцитѣ утихнаха, замрѣха, обърнаха се на слухъ, и въ тѣхнитѣ души се разлѣ нѣкаква божествена свѣтлина.

Никога тѣ не бѣха чували такъвъ гласъ. Попъ Цаньо още веднъжъ погледна отъ олтара, засмѣ се доволенъ и продължи облекченъ службата си.

Даскалъ Тодоръ притвори очи. Уплахата и бледнината се изгубиха отъ лицето му. Той слушаше блаженъ този чуденъ гласъ и силно стискаше ръката на Дякона.

Когато църква пустна, около младия пѣвецъ се натрупаха млади и стари, които искаха да узнаятъ, отъ къде е и какъвъ е този непознатъ сладкогласенъ човѣкъ. Дойде усмихнатъ и попъ Цаньо. Той стисна ръката на Апостола.

- Ти си роденъ за църковенъ пѣвецъ, чедо. Къде си се училъ?

- Като момче бѣхъ послушникъ въ единъ манастиръ, дѣдо попе. А сега. . .  нали трѣбва да се живѣе, станахъ джелепинъ - търговецъ на добитъкъ! Та идвамъ и въ вашия градъ по търговия, а се отбихъ въ църква. Нали не съмъ сбъркалъ като попѣхъ?

- Какъ ще си сбъркалъ, синко! Пѣвецъ стани, а търговията остави за други ... - бащински рече дѣдо попъ.

- Ехъ, всѣки живѣе и работи както разбира, стига да е полезенъ народу. За тозъ занаятъ съмъ се заловилъ, него ще карамъ, от върна Левски, за да задоволи любопитството на трѣвненци.

Вечерьта той събра въ дома на даскала хората отъ тайния комитетъ, за да имъ даде своитѣ нареждания.

На другия день, когато зимното слънце блесна задъ Балкана, Левски възседна коня си и, свитъ върху седлото, пое къмъ Търново. Очитѣ му свѣтѣха доволни отъ извършеното въ Трѣвна.

 

Петъръ Стъповъ

 

Сп. „Детски живот“, год. 14, кн. 3/1943-1944 г., НБ - Пловдив