Училищна беднота, учителски неволи

Един ден баща ми, народен учител, който живееше при семейството на мащехата ми, дойде както винаги да ме навести, но сега с една неочаквана вест *. Бил преместен в колибите Райковци, най-отдалеченото селище от града, където още другия ден щял да отпътува с младата си невеста и с мен. Баба ми ревна. Дядо ми се намръщи и през зъби процеди: „Синко, не правиш добре. Къде ще водиш детето в тая дивотия. Остави го при нас. Чуваме, че мащехата му не била добра“. Баща ми, привързан към мен, остана непреклонен. Аз слушах с любопитство, но без ясна представа за това, което ще настъпи.

На другия ден волска кола, натоварена с багаж и постлана със сено, спря пред дядовия дом. Радостен скочих в колата, след която, по тогавашния обичай, тръгнаха да ни изпращат роднините, начело с баба и дядо. Излязохме вън от града. Настъпи часът на раздялата. Вкопчил се в полата на баба си и пищейки като заклан, аз не исках по никой начин да тръгна с чуждата жена. Увещанията, парите, обещанията не помогнаха. Сцената, при която дядо ми ронеше мълчаливо сълзи, бе преустановена с решението на баба да тръгне с нас.

Цял ден колата възлизаше и слизаше по планинските баири, подпирана от баща ми и коларя, да не се прекатури. По тъмно тя спря на селския мегдан. Тъжно мълчание и тревожен мрак притискаха пръснатите по двата баира къщички. Ни светлик, ни глас. Далечен кучешки лай се виеше в нощта. Коларят разпрегна воловете, постави купчина сено пред тях и тръгна да дири кмета. Свит до полата на баба си, аз слушах как баща ми успокоява мащехата ми, едва 18-годишна жена, по бузите на която се свличаха едри сълзи.

Не след дълго кметът и секретарят пристигнаха с лоени свещи в ръце, отключиха училището, разстлаха сено по замърсения под, метнаха върху сеното широк козяк, пренесоха завивките и ни пожелаха лека нощ. Изнурени, легнахме върху острия козяк и смълчани, бързо заспахме. И в дядовия дом кревати нямаше. Спяхме на земята върху рогозка, постлана с огъната на няколко ката черга. По това време само в единични тревненски къщи имаше кревати, наричани „патови“. Това бяха дъски, положени върху газени сандъци или върху две дървени подпорки – „магарета“. Тия патове не познаваха дюшека, а само тюфлека, който представляваше съшита от широко зебло торба, напълнена със слама или сено. Нашите тюфлеци, изпразнени от съдържанието им, сега стояха сгънати в големия, окован с цветна тенекия, дървен сандък, в който беше подредена и прикята на мащехата ми.

На другата утрин, рано пред изгрев слънце, хванал за ръка баща си, тръгнах към колата, където кметът и секретарят, с цигара в уста, вече го чакаха. Кметът му предложи табакерата с тютюн и тестенцето с цигарена хартия и той бавно, но майсторски сви цигарата, чиято хартийка наплюнчи с език. Секретарят през това време извади книжка с кибрит, откъсна едно парче, драсна го на шаячните си потури и нетърпеливо чакаше баща ми да досвие цигарата си преди книжката на кибрита да е догоряла. И кметът, и секретарят не посмяха да му поднесат огън от цигарите си, а в знак на почит драснаха кибрит, който много се пестеше. Хората тогава палеха цигарите си от искрите, които получаваха, като с малък металически предмет, наречен чакмак, удряха парче остър кремък, върху което, прикрепено с палеца, придържаха късче прахан. Селската къща не познаваше кибрита и обикновено си служеше с кремъка, чакмака и праханта. Огнището обаче никога не загасваше. Жарта му се поддържаше старателно под пепелта. Загаснеше ли в някоя къща огнището, домакинята заемаше огън от съседката. В града употребяваха фосфорния кибрит, чийто клечки бяха наредени в малки цилиндрични кутийки, обвити с пъстра хартия. Тоя кибрит, в отличие от шведския, който пристигна десетилетие по-късно, се палеше от всеки предмет…

- Даскале – поде кмета, като стъпка угарката под калеврата си, - ще прощаваш, ама тук не е като в града. Ще се поизмъчиш малко, но ще свикнеш. Нашите хора са хрисими. Ще ти помагат. Ха сега да идем там горе на баира, има една изоставена къща. Да видим ще я харесаш ли. Малко е виран, но, като се поизкърпи, ще влезе в работа.

Въззехме към върха на баира по една криволичеща пътека. Влязохме в обширен двор, потънал в клюмнал от сушата буренак. Огледах се наоколо, зърнах реката и пръснатите около нея и баирите единадесет къщички. Сред буренака се гушеше малка, поприведена на една страна къщичка – дванадесетата. Три прогнили стъпала извеждаха на малък чардак. В дъното му зееше вратата на обширна кухня. Между почернелите диреци на окования с груби дъски таван се провираха тънки ивици светлина. Ниска врата водеше към едно тъмно помещение. Кметът влезе пръв, разтвори един дървен капак и обилна светлина, пронизана от слънчев лъч, нахлу в стаичката. Две железни халки за люлка висяха от тавана. Едно разкъртено кирпичено кюмбе се издигаше над разръфания глинен под. Прозорецът, малък като пчелна рамка, с преплетени на квадрати дървени пречки, беше без стъкла.

Баща ми огледа стаичката, въздъхна едва сдържано и промълви с мекия си теноров глас:

- То по-добре в плевня, отколкото тук…

- Че не е добро, не е добро. Но то, даскале, ще се пооправи. Додето се пооправи, ще денувате в школото. Нашите деца чак след Димитровден ще зашколуват. Ха сме изпратили Димитровден и посрещнали Никулден и току-виж дошла коледната ваканция. Стопи ли се снегът, ще разпуснем децата две недели за оран. След оранта ще кондиса Великден. Ще разпуснем децата от Лазаровден до Томина неделя. Докато се усетиш, дошъл Гергьовден. Ще направиш изпита, ще натириш децата чак до Димитровден и ще си гледаш рахатлъка. А за къщата грижи не бери. Аз ще стегна хората да я попритегнат. Нашите хора са дюлгери, чак във Влашко ходят по гурбет.

Изход нямаше. Баща ми трябваше да се примири. Върнахме се при колата. Настанихме багажа в училището. Кметът отскочи до реката, избра няколко камъни и стъкми огнище под стряхата на училището. От съседните къщи донесоха не само вършина, но и кокошки с препоръка, коя кокошка била нослива, коя ялова и коя да се държи за тамазлък. Тия дарове смущаваха баща ми, но много радваха мащехата ми. „Даскалицата“, както тогава селяните наричаха жената на учителя, почна да готви и пере на открито, при обкръжението от любопитни жени и хлапетии. Не само в селото, но и в града през тия години жените на чиновниците се именуваха с професията на мъжете им: „кметицата“, „касиерката“, „началничката“, „докторицата“ и т.н.

Известен в цялата околия като отличен, надарен с рядък глас певец, баща ми запя в черквата и стана любимец не само на попа, но и на всички. Аз бях наследил неговата дарба, но я пропилях сред крясъка на политическите стъгди.

Поизкърпиха криво-ляво къщичката, поизчистиха единствената училищна стая, позатегнаха разклатените и издълбани с надписи чинове, боядисаха избелялата училищна дъска и откриха с молебен училището, което поради липса на учител, стояло две години затворено. Изредиха се един след друг селяните да се здрависват с даскала и да му заръчат да държи здраво в ръката си пръчката, „защото с бой хората ставали от сой“.

Баща ми и без тия заръки практикуваше изправителните мерки, които тогавашната педагогическа практика считаше за благотворни. Те почваха с дърпането на ушите, минаваха през плесниците и ударите по дланите и завършваха с пръчките по задника.

Занятията току-що бяха започнали, когато баща ми ги преустанови за три дни, за да отиде в града и купи на кредит табли, калеми, тетрадки, моливи, мастила, кондили (перодръжки). За учебниците имаше време – те излизаха чак по Коледа.

Баща ми раздаде повечето от закупените учебни помагала на кредит. Балканджиите бяха честен народ и никого не ощетяваха. Когато продаваха, всякога додаваха с думите: „Кантар е, може да греши, а ние пред бога не бива“. Те изплатиха до стотинка дължимото, но не склониха заедно с момчетата да изпратят и женската си челяд на училище. Притиснати един до друг, чиновете побраха петдесетина момчетата, между които и няколко по-възрастни по на 15, 16 и 17 години. Макар и шестгодишен, аз посещавах редовно училището като слушател. Бях жив и наблюдателен хлапак.

Когато всичко беше поставено в пълен ред и в четирите слети отделения почнаха сериозните занятия, височините на планината се белнаха от първия сняг, който пропълзя чак до пръснатите по двата баира къщички на Райковци. От тъмни зори учениците газеха с планинарско упорство дълбокия сняг и от разсеяните по върховете и диплите на планината колиби бързаха към училището, прегърнали под мишница цепеници дърва и препасали през рамо торба с учебници и храна. След занятията те поемаха обратния стръмен и изнурителен път. При лошо време учениците от далечните колиби оставаха да преспят в училището, завити върху голите чинове с тънките си ямурлучета.

Баща ми обучаваше четирите отделения, като работеше по четвърт час с всяко едно, а в същото време на останалите задаваше тихи занятия, които от време на време контролираше. И сега го виждам, застанал до прозореца да хвърля нетърпелив поглед към околните баири, от които идеха тичешком закъснелите ученици. Мекото му сърце се свиваше от болка, когато, за радост на ранобудните, трябваше да наказва успалите се. Всеки ден страдаше и все пак всеки ден педантично ги наказваше. Той търпеливо остреше твърдите калемчета на първачетата, с които дращеха таблите, дърпаше ушите на вторачетата заради замърсените им тетрадки и заканително махаше пръчка към задните чинове, от които се носеха шумните „тихи занятия“ на третото и четвъртото отделения. Всичко вървеше едновременно и все пак той смогваше да предаде уроците и да препита калпазаните.

 

 

Димо Казасов

Из „Видяно и преживяно 1891-1944“, 1969 г.

 

* Става дума за даскал Тотю Димов Казасов /1858-1916/, баща на Димо Казасов

 

Възстановка на възрожденска класна стая в
музей "Старо школо" в Трявна, www.tryavna-museum.eu