Положението ми. Житиеописание от Петко Р. Славейков. Част I

Ако помнитъ читательетѣ въ историята по събиранието пословицитѣ, ние бѣхме казали, че злата ми честь и нечестностьта на Търновския владика Неофита, бѣха ме до тамъ докарали, щото „да закачю даскаллъка на клечката“ и да стана казанджия, а то стана, ето какъ.

„Право да си кажа" никакъ ми се не искаше и „до викъ“ не ми се ставаше казанджия; но що да се чини?

„Отъ неволя хопъ, хопъ“. Какво друго да правя? Искахъ да се уча, ама нѣмаше какво да уча въ Търново. Венчката българска модрость въ българскитѣ училища на този градъ, по онова врѣме, бѣхъ изучилъ, а въ еллиникото, т. е. въ училището на старо-гръцкия езикъ, не искахъ да се върна, та на да ли и можехъ вече, слѣдъ враждебнитѣ расположения на Неофита срѣщу ми и слѣдъ проявението борбата мѣжду Гърци и Българе, въ която азъ бѣхъ взелъ дѣятелна намѣса.

Нѣмахъ „ни пукната парица“, па и баща ми еснафъ човѣкъ, освѣнъ прѣхраната на многобройната си челедь, която съ голѣмъ трудъ едвамъ искарваше, не му оставаше нищичко и съ никакви срѣдства не располагаше за да ме прати на вънъ нѣкадѣ да се уча. Степендии, пособия и други таквизи съблазнителни подавки, всеизвѣстни днесъ и толкозъ претенциозно и безочливо търсени, нѣмаше ги тогазъ на бѣлъ свѣтъ, не бѣхме ги нити сънували.

Баща ми, и той не искаше да стана казанджия. Сега баримъ сахатъ да не бѣше окачялъ, казваше той, и котниени ръкави да не бѣше надѣвалъ, то пакъ щѣше да е къдѣ-годѣ „иди прииди".

Тогава да окачеше нѣкой за двѣ пари сахатъ, „бѣше голѣма работа“. А пакъ азъ имахъ тазъ злочестина, като даскалъ, да окача сахатъ, и да туря кутниени нараквици и то по единъ особенъ и извънреденъ случай, а също тъй по единъ непрѣдвиденъ начинъ и да се лишь отъ него.

Не мога да се уклонья тука на малко да не порасправья за тази история на сахата, която е доста интересна и назидатна. Да спечелья, или да артардисамъ пари отъ даскаллъкъ, че да си купя сахатъ и да си направя котинени нараквици то бѣ немислимо; но единъ възрастенъ терзийски калфа, дойде при мене, като бѣхъ още частенъ даскалъ въ Търново, и ме попита за колко врѣме мога да го науча колкото името да си записва.

Само своето име да записвашъ, рѣкохъ азъ, за три мѣсеца те научвамъ, а да можешъ каквито имена щешъ да пишешь и вересии да записвашъ за шесть мѣсеца, като сторя джахтъ, ще те науча.

Добрѣ, азъ пари нѣмамъ, каза той, ама имамъ отъ баща си единъ сахатъ, да видя да го продамъ и да дамъ паритѣ за учение. Ами колко ще ми земашъ на мѣсецъ?

Сега да се пазаримъ съ тебе, както за малкитѣ дѣца, му казахъ азъ, не иде и не е работа, защото дѣцата иматъ врѣме да учатъ; на тѣхъ ако показвамъ два пъти на день, сутренъ и вечеръ, на тебе трѣба петь шесть пъти на день да ти показвамъ, и ще ти показвамъ, за да те науча колкото да си записвашъ въ едно уреченно врѣме; защото ти нѣмашъ врѣме съ дребнитѣ дѣца да се учишъ. Ти видишъ тарифата (защото имахъ и тарифа); на дѣца които учатъ букваръ вземамъ по 60 пари, на тези които учатъ наусница по 100 пари, а на тѣзи които учатъ псалтиръ, взимамъ имъ по три гроша на мѣсецъ, ама тъй като то имъ показвамъ по два пътя на день, а на тебе ще показвамъ по шесть пътя и тъй на готовъ пазаръ: за два пъти показвание 60 пари, за шесть пъти 4 и половина, а за писание гдѣто ще ти показвамъ, защото за писание особно се плащаше да ти взема най-малко по 20 пари - петь гроша. Шесть мѣсеца по петь гроша тридесеть гроша.

Калфата, Христо го казваха, остана съгласенъ на прѣдложението и сутреньта още донесе сахата, та ми го показа. Отидохме наедно та го гьостерисахме за проданъ, оцѣниха го за 120 гроша, оставихме го на сахатчията да се продава и се връщахме къмъ къщата, която ми служеше за училище. Въ пътя, не знаю що ме поду дяволътъ, да замисля нѣкаква си спекулация съ този пущински сахать.

Христо, казувамъ, сега ти остави сахатя да се продава, кой знае ще ли се продаде или не, и кога ще се продаде, а ти тряба да започенешъ да се учишъ; да не губишъ врѣме, не можемъ ли да направимъ други единъ тъкмежъ: да вземешъ ти сахатя назадъ отъ сахатчията и да ми го дадешъ, азъ да го нося до шесть мѣсеца, догдѣ се научишъ да записвашъ, може или отъ друго мѣсто да намѣришъ 30 гроша да ми платишъ, или най-подиръ ако видимъ, че нѣма отъ гдѣ, а то можемъ къдѣ края на срока да сторимъ сахата за продань, и като се продаде, ще се потъкмим.

А бе то става и най-добрѣ биле става, ама има едно нѣщо което прѣчи малко: азъ май си нѣмамъ парици, нѣма какво да ямъ прѣзъ тѣзи шесть мѣсеца, че тамъ малко не ще уйдиса, ама да видимь, ще нагрея майка си да ме исхрани тѣзи шесть мѣсеца. Азъ мога, санкимъ и да ти давамъ по 10 гроша на мѣсецъ. До шесть мѣсеца 6.10=60 и 30=90, ще останатъ тамъ още 30 гр. и тѣмъ ще имъ намѣримъ колая. Бе азъ тѣхъ ги и не търсвамъ най-подиръ, ти ме мене изучи, че...

Още до вечерьта, Христо взе сахатя, даде ми го, окачихъ го и на сутрѣньта зехъ да го уча. Учихъ го съ присърдце и той се учеше; прѣди 4-те мѣсеци той вече записваше всѣкакви имена, само цифритѣ не можеше още да нарежда. За първия мѣсецъ азъ му дадохъ 10 гр. и за втория само 5 и не можехъ да му дамъ по-вече ни за 3-я, ни за 4-я, а сахатя го носехъ и се кордисвахъ съ него.

Учението слѣдуваше. Въ края на 4-ия мѣсецъ, срѣщу единъ праздникъ, не помня сега какъвъ день бѣ, Христо ми донесе едни котниени нараквици, които казваше, че отъ парчета съшилъ и ми ги поднасяше като бакшишъ. Азъ ги приехъ и се зарадвахъ и на утрѣньта още по праздника се кордисахъ съ тѣхъ.

Подиръ 15 дена отъ това събитие бѣхъ се оспалъ една сутрина, сахатътъ чакаше на стѣната до леглото ми. Когато станахъ, нѣколко отъ дребнить ученици бѣха надошли въ училището, а сахатя нѣмаше закаченъ до леглото ми. Помислихъ, че Христо трѣба да го е взелъ, да го показва нѣкому и като дойде ще го питамъ какво е направилъ. Но Христо тойзи день не дойде, и на втория се не яви, а на третия се научихъ, че той заминалъ за Ески-Джумая; отъ тогазъ и до сега не съмъ видѣлъ ни Христа, ни сахата му. Нараквицитѣ останаха. Азъ като обвинявахъ себе си, оправдавахъ Христа, признавахъ, че той пакъ се е обходилъ честно съ мене, като ми остави нараквицитѣ, които чинеха колкото за труда ми и за паритѣ, които му бѣхъ далъ; но и съ нараквицитѣ се случи друго едно нещастие.

По онова врѣме дошелъ бѣ въ Търново единъ музикословесенъ мъжъ, гръкъ и псалтъ добърь, отъ Едрене ми се чини да бѣше; той беше дошелъ въ Търново да се хване за псалтъ на нѣкоя църква и неможеше та ходеше празенъ. Азъ се запознахъ съ него и като любитель на музиката, която тогазъ учехъ, защото безъ пѣянье въ черква, даскалъ „не биваше го ни за слива“ по онова врѣме, поканихъ го на дома си, накарахъ го та ми испѣ едно херувико, нагостихъ го и го испроводихъ; върнахъ се, взехъ да се обличамъ, потърсихъ нараквицитѣ, нѣма ги. Отидохъ на хана да питамъ за протопсалта, казаха ми, че заминѣлъ за Русчукъ. Ханджията осѣти, че има нѣщо извънредно въ мойто распитвание, запита ме, що има? Азъ му расправихъ за исчезванието на нараквицитѣ ми и за съмнѣнието ми връзъ протопсалта, че ги е той взелъ.

Нѣма нищо, каза ханджията, за 30 гроша едни нараквици не са скапа обеца, закачи я на ухото си и да помнишь, други пать да не прибирашъ въ дома си човѣкъ, когото добрѣ не познавашъ, и особенно гръкъ, па ако ще и протопсалтъ да е. Азъ се поосѣтихъ, че мойтѣ нараквици бѣха заплатили на ханджията масрафа за протопсалта, но нѣмахъ 30 гр. да му дамъ и да си ги взема и тъй останахъ и безъ тѣхъ. Това е историята съ сахата и съ нараквицитѣ, които ми подмѣташе баща ми. И това бѣ първата и единственната шпекула, която въ даскаллъка си поискахъ да направь и не ми се удади, а възима таквизъ неприятни послѣдици. Който иска да излъже, той винаги остава излъганъ. Азъ годяхъ да ударя сахать бадумъ, а то излѣзе че отиде на това което праведно бѣхъ заслужилъ и връзъ това още и по другъ начинъ ми излѣзваше изъ носа тази неправедната мисъль.

Но азъ бѣхъ поносилъ рѣченния сахатъ до толкозъ, колкото да си спечеля тази несгодность да не мога сега и казанджия да стана, защото съмъ носилъ сахатъ.

Започни отъ даскаллъкъ, отъ кебарлѣкъ, окачи сахатъ, стъкни се хе, „баро-баджо“, като че си нѣкой чокойски синъ, продължаваше баща ми, а че свърши на казанджилжкъ; „прокопсия до колѣно“. Съ какви очи ще излѣзешъ прѣдъ хората и какво ще кажатъ тѣ? Какъвъ ще е тозъ животъ да ти се подгигилятъ този отъ тукъ, онзи отъ тамъ, a ти да гледашъ и да мигашъ на лапавица“, „като мишка въ трици“.

При това баща ми се мъчеше и полагаше послѣдни усилия да но нѣкакъ да ме настани при нѣкого отъ даскалитѣ въ Трѣвна. А даскали въ Трѣвна наричаха тогазъ, та че и до сега още, не учителиетѣ, на които казваха тоже даскали, както на всѣкъдѣ по България, но и онѣзи, които пишеха куни (икони) зографитѣ.

Съ други думи, баща ми искаше да ме даде да се уча на живопиство, па и мене ме блазнеше такова нѣщо; но работата бѣше, че му искаха на година по 500 гр., гдѣто ще ме хранятъ, догдѣ чиракувамъ. Тѣзи 500 гр. баща ми ги нѣмаше на расположение за давание. Друго неудобство бѣше, че ме искаха чиракъ за петь години и едвамъ скланях за три години; три години по 500 гроша правеха работата още по-мъчна и не сбъдлива. И тази-то работа беше отъ начало предметъ на разисквание между баща ми и мащиха ми. Отъ единъ даскаллъкъ на други, казваше баща ми, не е толкозъ лоше, „то се ядва“, ама на ли пари нема, какво ще строишъ да го настанишъ.   

А бе, той хубаво бѣше си намѣрилъ занаята и настанилъ се бѣше най-добрѣ въ мънастиря, ама ти го не остави тогазъ, казуваше мащиха ми, като припомняше други единъ епизодъ отъ живота ми, когато по-малъкъ още, азъ бѣхъ бѣгалъ отъ бащиния си домъ въ Присовския мънастирь да ставамъ калугеръ. Хмъ! Калугеръ, пърцонякъ, отвърняше баща ми троснато и разговорътъ се прѣкъсваше.

День за день врѣмето се изнизваше. Азъ стояхъ та чакахъ, а що чакахъ и азъ не знаяхъ. Не е лесно да се сѣди безъ работа, а още по-вече когато си научень на работа и като живѣешъ мѣжду хора, които отъ срѣдъ нощь до тъмна вечеря все на работа се намиратъ. Баща ми имаше една обичлива поговорка, която често повтаряше: „праздно да се сѣди, гладно да се ходи". Трепваше ми сърцето като го чуяхъ да споменеше тази поговорка, сякахъ че на мене я подмѣта. Празенъ азъ не сѣдяхъ, все вършехъ нѣщо отъ тогашнитѣ даскалски работи: преписвахъ дамаскини, сказания и достопамятнитѣ си изрѣчения, а главно доискарвахъ започенатия още въ Килифарево акатистъ на св. Иоанъ Златоустъ, ама на ли за всичко това що работяхъ никой ми не даваше ни двѣ пари! На тази възрасть 18-19 годишенъ момъкъ, азъ бѣхъ наблѣгнѣлъ на баща си да ме храни! Баща ми не ми казуваше нищо; но мене ми бѣше совѣстно. Виждахъ, че бѣше му мъчно, и най-вече като гледаше да оставамъ не настаненъ; тежко му бѣше да ни прѣхранва, защото бѣхме единадесеть души въ къщи и шестнадесеть на дюгена и всинца гледахме на неговитѣ двѣ рѣцѣ.

Братъ ми, по-голѣмий, който никога не може да се примири съ тогавашнитѣ школи, за това бѣше ги и зарѣзатъ отдавна бѣше влѣзътъ въ казанджилъка, работеше на дюгена и ако не помагаше на баща ми друго нѣщо, искарваше си поне хлѣба самъ и не тежеше на баща ми на гърба. А пакъ азъ, на когото баща ми имаше по-голѣми надѣжди и за когото можеше да каже, че си е отбилъ грижата, защото можеше да каже совѣстно, че ми е даль хлѣбъ на ръката, азъ да не мога да се беджердисамъ, да остана безъ хлѣбъ и да се върна пакъ при него да ме храни и да ме гледа, какъ стоя празенъ, което на споредъ характера му бѣше най-противното нѣщо за него, това като знаяхъ, азъ много се стѣснявахъ и положението ми ме измъчваше, но нѣмаше какво да ce прави.

Да ида чиракъ на други нѣкой занаятъ, бѣше ми прѣминало врѣме и никой не прибираше за чиракъ таково възрастно момче още и гражданинъ, като мене, който бѣхъ сѣдялъ три години и по-вече даскалъ. Само въ мънастирь можеше да иде да се мъча да ставамъ калугеръ. Одаята, която си бѣхъ направилъ въ Присовския мънастирь, когато бѣхъ въ Килифарево още, чакаше ме; но азъ вече бѣхъ се раскръстилъ и разишелъ съ калугерщината, па и съ калугеритѣ, на които бѣхъ взелъ да гледамъ не като на отци, а като на тунеядци, на харамоѣдци, а най-вече не можехъ никакъ да се примирѣ съ тѣхното просешство.

При това още и други размисъли ме въспираха да не отивамъ въ мънастирь: ще ли ме прибере калугера отъ Присовския мънастирь сега, когато ми бѣше излѣзло име, че съмъ еретикъ? Послѣ: ще ли ме оставѣтъ на рахать Неофитъ и Костаки, ако би да ида въ мънастирь, тамъ гдѣто тѣхното владичество бѣше вече прѣко, и гдѣто не се стѣснявахъ отъ нищо за да ме преслѣдуватъ. Тѣзи размисъли ме отклонявахѣ отъ да хвана калугерския пъть, та за туй не обичахъ май и да приказвамъ за калугери и калугерство; и като ми поменеше по нѣкога мащиха ми нѣщо за мънастирь, азъ ce отвивахъ и цинически нѣкакъ се отзивахъ и за мънастиритѣ и за калугеритѣ.

Съ този умъ ти много ще ходишъ да пасешъ паткитѣ, казуваше мащиха ми, която, противу всичкото лоше мнѣние, което си е съставилъ свѣтътъ за мащехитѣ, бѣше много добра, ако и да бѣше доста ограничена; тя бѣше ме отгледала и отрастила твърдѣ отъ малъкъ и обичаше ме като свое чедо, но не зная защо искаше да ме види калугеръ.

 

(Следва)

 

Петко Р. Славейков

Из „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“, кн. XV, 1885 г.