Тема с продължение. Познатият и непознат тревненец Димитър Илков

 Преди време ви запознах с интересни моменти от житието на географа Димитър Илков, който е родом от Трявна. Днес публикувам доклада на проф. д-р Светла Димитрова – директор на РЕМО „Етър“, от който научаваме още много интересни и непознати детайли за житейската му и професионална съдба.

Познатият и непознат тревненец Димитър Илков

В Централния държавен архив (ЦДА) има разкрит фонд на тревненеца Димитър Николов Илков. Сред документите е негова автобиография, написана четливо на бели раирани листи с молив. Има кратка и дълга версия, които авторът нарича автобиография, и приложение към нея. Носи дата 7 април 1952 година. От бележка върху заглавната страница се разбира, че автобиографията е откупена на 25 май 1953 година по решение на Научния съвет. Освен че пише за себе си, в дългата версия Димитър Илков очертава политическата обстановка в Европа и България в края на XIX век, споменава за връзката си с професор Константин Иречек и други видни личности от епохата. Първата публикация за живота му е направена от Лилия Филипова, уредник в Регионалния исторически музей в Стара Загора. Тя е отпечатана към фототипното издание на „Принос към история на Стара Загора“ с автор Димитър Илков, направено през 2004 година. При написване на биографичната справка историчката ползва споменатите по-горе в текста документи от ЦДА. Добавя обаче информация за съпругата му Катерина Гълъбова, която е старозагорка, както и за сина им Иван и неговите наследници – Димитър и Никола. Иван Илков завършва медицина, а неговите деца Димитър и Никола – съответно Химико-технологичния институт в Софийския университет в столицата. Лилия Филипова установява, че авторът на „Принос към история на Стара Загора“ умира на 15 февруари 1954 година в София.

От автобиографията се разбира, че Димитър Илков е роден в Трявна през 1868 година, по време на Благовещение. Празникът още от VII век се отбелязва на 25 март. Л. Филипова обаче записва като рождена дата 7 април, която след това приравнява към новия стил (приет в България през 1916 година) и тя става 19 април. Грешката вероятно е допусната заради двойните преизчисления по Грегорианския календар.

Димитър Илков разказва в автобиографията си, че родителите му са искали да го кръстят Денчо, на името на дядо му по майчина линия. Този дядо обаче настоява името да е Димитър в памет на войводата Хаджи Димитър, загинал същата година. И така вместо Денчо момченцето получава името Димитър. Баща му е търговец, но и занаятчия. Практикува специфичния за Трявна занаят казаслък. Той изработва от различни прежди, боядисани с естествени бои, украси и шнурове за дрехи, акселбанти, конски седла и самари, кордони за револвери, часовници и други. Никола Илков прави още башлъци (шаечни шапки с връзки), които продава на Узунджовския панаир. Той е член на училищното настоятелство в Трявна и църковен епитроп. Като такъв веки път на връщане от Узунджовския панаир имал за задача да пазари учители от Ески Заара (Стара Загора). От автобиографията не става ясно дали и двамата родители на Димитър Илков са от Трявна, но по-вероятно е да са. За семейството си Димитър Илков пише с много уважение и любов. Определя майка си и баща си като хора боголюбиви, богобоязливи, хрисими, добронравни, вежливи, безобидни, въздържани, мъдри. Семейството се ползва с почит от страна на съгражданите си.

Както сам той отбелязва, основното си образование (до III отделение) получава в Трявна. Баща му го записва на училище, когато е на 6 години. Учител му е старозагорецът Мирчо Атанасов, син на даскал Петър Иванов. По време на Руско-турската война даскал Мирчо тръгва с отряда на ген. Гурко към родината си Стара Загора. След опожаряването на града през юли 1877 година се завръща отново в Трявна, но „вече като бежанец“.

Самият Димитър Илков през 1879 година, поради разоряване на семейството си, попада при заможния търговец Христо Минев от Силистра. Той му помага да завърши първи клас в тамошното общинско училище. Каква е точно връзката с Христо Минев, не става ясно, но към съпругата му баба Цона Минювица изпитва чувства като към родна майка.

През 1881 година Димитър става стипендиант в Ломската реална гимназия. Тя е открита през есента на 1878 година, за да могат българчетата от Северозападна България, но и бежанците от Скопско и Охридско да получават по-добро образование. Създадена е по решение на Временното руско управление, по инициатива на Марин Дринов. Тогава той завежда Отдела за народно просвещение и духовни дела. Занятията започват първоначално с два класа, а през 1882 година вече има оформен пълен четиригодишен курс. Тогава е завършена и двуетажната сграда, която в началото на учебната 1882/1883 година открива княз Александър I. В училището работят известни учители, които Димитър Илков изброява поименно в спомените си.

След гимназията той заминава да учи история и география на балканските страни и на България в Карловия университет в Прага, където преподава тясно свързаният с българския народ чешки учен проф. Константин Иричек. Професорът го настанява на пансион в учителско семейство и му препоръчва да учи география като първи предмет, а история – като втори. Университетът притежава голяма сбирка от карти, атласи и глобуси и тона предопределя интереса на студента към картографията. В неделните и празничните дни Димитър гостува на бащиното семейство на Иричек и там усвоява маниери на добро поведение. Още първата година научава чешки език и разговаря свободно на него. Два пъти седмично е у самия проф. Иричек, с когото води разговори по различни теми от българската история. По това време ученият изследва търговските връзки между Втората българска държава и Дубровник.

При едно от гостуванията си в дома на бащата на К. Иричек, Димитър Илков научава забавна история за един българин, решил да остане на гости в семейството, без да има специална покана за това. Историята той разказва на Алеко Константинов, с когото са близки. Изследователят Боян Ничев смята, че тази случка е използвана в разказа „Бай Ганьо у Иричека“. „Именно както ни разправи госпожа Иричек… един ден се позвънява у тях и когато тя излиза да отвори, вижда един млад българин с куфарче в ръка, води го някакъв слуга. Този българин искал да види сина. „Без да подозирам нищо, като чух, че е българин, приех го чистосърдечно и го въведох в кабинета на сина си. Какво излиза? Този човек носи собственоръчно препоръчително писмо до сина ми Константин от Търновския митрополит Климент. Последният моли сина ми да се погрижи за този българин, сиромашко момче, като го настани нейде да слугува, за да може да следва в политехниката. Син ми остана като поразен: заявява му, че такова нещо той не може да направи сега, че няма изгледи да направи и в скоро време. „Нищо, отговаря момъкът, аз можех да остана и при Вас, да слугувам и да се уча“. Син ми го изби в пот… Тогава мене ме взеха дяволите и като повиках прислужницата ми, отправих го с нея до председателя на дружеството „Българска седянка“. Той си отиде заедно с куфарчето си. Българите се погрижили да го настанят в едно семейство с по-скромен наем, но той доста време не преставаше да идва всеки ден при нас и да ни се налага на трапезата“.

След като изкарва три семестъра в Прага, Димитър полага изпити и изпраща полученото от Университета свидетелство в българското Министерство на просвещението. По съвета на К. Иричек се мести в гр. Хале, Германия, за да учи география при прочутия немски географ проф. Алфред Кирххоф (1838-1907). Професорът го посреща с радост заради препоръките на колегата си Иричек. Настанява го на пансион при един протестантски проповедник, ерудит. „Самопризнавам, че от него аз бях просветен всестранно по всичко, каквото науката обръща. Той всеки ден разчепкваше слушаните от мен лекции до косъм и ми ги втълпяваше присукани на прежда, като ибришим. Няма да го забравя, като бъда жив“.

Общуването с проф. Алфред Кирххоф също е ползотворно. Д. Илков му помага да изпише правилно многобройни имена от хидрографията на българските земи в Мизия, Тракия и Македония. Като благодарност професорът го включва през 1888 година в експедиция в Скандинавия. Част от преживяванията си по време на това пътуване Д. Илков записва в дневника си и публикува в списание „Мисъл“ с псевдоним Д. Заира (име на река в Конго).

През лятото на 1889 година студентът издържа отлично изпитите и се връща в България. Пътува в специален вагон Виена – София, който е прикачен към „Ориент Експрес“. Това е първото му идване в българската столица и остава доста разочарован от гарата. Впечатлен обаче е от Витоша. Настанява се в хотел „Искър“, чиято обстановка „може да направи здрав немец неврастеник – в една нощ“. Получава работа като учител по география в Първа мъжка държавна гимназия в София. Тогава е на 22 години. Там работи в продължение на 16 години. Директор на гимназията е габровецът Станимир Станимиров, а колеги са му близо 50 преподаватели, сред които Райчо Каролев, Нестор Марков, Николай Павлович, Иван Славейков, Атанас Илиев, Митко Маринов.

През юни 1900 година Първа мъжка гимназия завършва и Йордан Йовков. Неговият приятел Григор Василев в спомени, публикувани през 1940 година, разказва за директора и преподавателите: „Директор на гимназията беше Станимир Станимиров, един от най-видните ръководители на просветата в страната, който се радва още на добро здраве. Класният ни наставник беше Благой Димитров, математик, чиято дейност е също така известна и високо ценена от всички среди. Учители по български език ни бяха Юрдан Трифунов и Грозев, а учител по френски език и литература – Йордан Иванов. По отечествознание ние имахме за учител Димитър Илков, по дискриптивна геометрия Владислав Шак, по философските предмети – Цветан Радославов, сега покойник, по българска история – Маринов, по рисуване – френецът Фуркад и Иван Ангелов, по гимнастика – швейцарецът Шампо, също покойници“.

Една част от преподавателите са ангажирани с обучението на принцовете престолонаследници Борис и Кирил в т. нар. Дворцово училище. То се ръководи от директора на Мъжката гимназия Ст. Станимиров, а учители в него са Васил Василев – математика, Николай Василев – химия, Георги Евстатиев – рисуване, Димитър Илков – география, Борис Иванов – биология, Иван Попов – история, Юрдан Трифонов – български език, Перикли Чилев – латински и гръцки, Станимир Станимиров – църковна история и руски език. Друга част от преподавателите работят и като лектори във Висшето училище. Така наричат създадения на 1 октомври 1888 година Софийски университет.

Самият Д. Илков пише в спомените си, че е трябвало при всяка своя лекция да носи в университета карти от гимназията, защото Висшето училище по неговите думи е „недоносче“. Той обучава студентите в първи курс в математическа и физическа география, а тези от втори курс – в политическа география на Европа. Преподавателите в гимназията се ползват с голям авторитет. „Всички недостатъци в условията се надмогваха от нашите преподаватели – това бяха първоразредни учители с големи дарби като педагози и особено големи знания. Достатъчно е да кажа, че по-голямата част от професорите в Софийския университет са измежду учителите в Първа мъжка гимназия“.

Д. Илков е поканен да оглави Катедрата по география в Университета. Той поставя условия да бъде изпратен на двугодишна специализация в Берлин или Виена, но предложението му не е прието и географът преустановява лекциите си в Университета. Друго предложение за работа получава от екзарх Йосиф Първи. То е за учител в Мъжката гимназия в Солун, където заплатата е двойно по-голяма от тази, която получава в България. Д. Илков му отказва, защото политическата обстановка не му допада. Изтъква обаче здравословни причини.

В София учителят се движи в среди на интелектуалци. Чест гост е в дома на Михалаки Георгиев, намирал се в центъра, на ул. „Княз Александър Първи“, между улиците „Алабин“ и „Граф Игнатиев“. Там се събират на чай учители, писатели, професори и си говорят за литература. Домът е посещаван и от Иван Вазов. Тревненецът дружи и със земляка си Пенчо Славейков. По това време живеят заедно с колегата му Червениванов като наематели в дома на д-р Кръстьо Кръстев, редактор на списание „Мисъл“. През август 1894 година Д. Илков заедно с преподаватели от гимназията и Алеко Константинов участва в първия туристически излет до Черни връх. Събитието е увековечено в снимка, а споменът за него е запазен чрез сина на един от участниците – Бончо х. Бонев. На следващата година е организирано масово изкачване на върха и то се смята за начало на туристическото движение в България.

През 1899 година Димитър Илков се жени за старозагорката Катерина Гълъбова. С нея го запознава колегата му от Мъжката гимназия Атанас Илиев. Той става кум на младото семейство.

Интересен текст, посветен на Димитър Илков, е запазен в архива на поета и прозаик Любомир Хаджиниколов Бобевски (1878-1960). Става дума за ръкопис в ученическа тетрадка. Той носи дата 8 юни 1939 година. В текста Любомир Бобевски прави, както сам пише, силует на Димитър Илков като свой учител по география от 1890 до 1894 година. Описва го като неприятна личност. Може да се допусне, че лошото му отношение към преподавателя се дължи на по-ниските оценки, които има по география, но е странно, че целият текст е пропит с негативизъм, а на места дори с омраза. От бележките на Л. Бобевски се добива впечатление за външния вид на Димитър Илков. Учителят бил винаги с много добре ушити дрехи, добре поддържани панталони, ръкавици на ръцете и лачени обувки на краката. Ходел гладко избръснат, с черни засукани нагоре мустачки и парфюмиран. Тъй като стойката му била изправена дори и на възраст над 70 години, авторът на текста, за да го уязви, го оприличава на кокона, използваща корсет.

Докато работи все още в Първа мъжка гимназия, Димитър Илков получава предложение лично от военния министър ген. Михаил Савов да поеме преподаването на география в новооткритата Кадетска гимназия към Военното училище. Там той работи в продължение на 20 години, след което се пенсионира. Има години, в които съчетава преподаването и в двете училища. Окончателно се премества в Кадетското училище през 1904 година. На тази длъжност пише текстове за два учебника – по отечествена география и по география на Европа. Единият текст е отпечатан в книга (Записки по отечествена география. Курсъ на подготвителния клас, 1912), докато другият остава в ръкопис. Военното министерство обаче прибира двата ръкописа. Силно разочарован, Димитър Илков решава да се пенсионира и напуска училището.

В края на XIX век Министерството на народното просвещение решава да финансира написване и отпечатване на поредица „Българското отечество“. В отделни томове, замислени са 7 на брой, екипи от различни автори – учители, писатели и професори, трябва да представят пред широка публика красотата и богатствата на българската природа, историческото развитие, населението и културата на страната, управлението и стопанството. Привлечен е и географът Д. Илков. Той е натрупал достатъчно познания за страната, защото като гимназиален преподавател предприема по време на всяка ученическа ваканция пътешествия из различни краища. Понякога придружава в обиколките им чужди научни пътешественици като братя Карел и Херман Шкорпил, сръбския геолог проф. Цвиич, българските геолози д-р Лазар Ванков и проф. Георги Златарски. През техните научни интереси пред очите му се разкриват красотите на много места от България. Поредицата „Българско отечество“ не вижда бял свят така, както е замислена. Със средства от набрания през годините фонд обаче се публикуват доста монографии и студии. Други остават само в архив. Сред тях са изследванията на Димитър Илков.

Географът обаче има сериозни заслуги в създаването и публикуването на учебни карти. На 33-годишна възраст той подготвя за отпечатване в печатницата на Хр. Г. Данов учебни географски карти за училищата в страната, както и една карта на Балканския полуостров. Върху нея работи с майор Н. Данков от Военногеографския институт. По-късно по нареждане на Военното министерство двамата правят умален вариант на същата карта, като очертават на нея границите на Санстефанска България във виолетов цвят. Разпространена е на ниска цена из всички етнически области, населени с българи, с пропагандна цел. В списание „Надежда“, издавано в Стара Загора от приятеля му Атанас Илиев, е публикувана реклама на картата. Тя е описана като „хубава, практична и ефтина, която не би требвало да липсва отъ къщата на никой малко-много интелигентенъ българинъ“. Носи името Карта на Старо-Планинския полуостров. Продава се в книжарницата на Олчев в София от 19 февруари 1899 година на цена от 1 лев и 50 стотинки.

Веднага след пенсионирането си като преподавател във Военното училище Димитър Илков получава предложение от директора на Военногеографския институт в София Г. Караюрданов да направи за училищата в страната стенни географски карти и пространствен географски атлас. Тази работа извършва в продължение на 10 години. Определя я като много приятна. На разположение са му изпратени калиграфи, макар и само през зимните месеци. Картите са подготвени, но не са отпечатани, защото Военното министерство все отлага тази работа заради други по-спешни нужди.

Стимулиран от научните занимания на своите колеги учители от гимназията, Димитър Илков започва да работи върху географски речник на България. Същевременно сътрудничи на редица вестници и списания, някои от които са научнопопулярни, а други – научни. Успява да завърши два атласа за българските земи. Първият е в съавторство с Ф. Пайер и е отпечатан в Загреб в тираж от 12 000 броя под името Географически атлас за българските основни училища. В атласа освен карти има снимки и рисунки. Одобрен е като учебно помагало от Министерството на народната просвета през 1907 година. Другият атлас е в тираж 20 000 броя и е отпечатан в Картографския институт във Виена (Атлас „Св. Св. Кирил и Методий“, 1926, 96 стр.).

Освен пътеписи и описания на различни туристически маршрути и местности, Д. Илков пише история на Трън, на Стара Загора, на градовете Пазарджик, Силистра и Никопол. Последните три истории не са отпечатани в книги, а ръкописите им изчезват. По този повод авторът им отбелязва в спомените си: „Скърбя много, че някой лаком хищник открадна безмилостно ръкописните ми студии върху историите на последните три града – навярно от злоба, за да ми причини болка, като стори „зян“ труда ми“.

Димитър Илков има заслуга и за именуване на улиците в София. Поканен е от тогавашния кмет на столицата Димитър Петков (1888-1893). Но както и при отпечатване на атласите, така и за тази работа той с горчивина съобщава, че не е получил отредените му средства. Общината продължава обаче да го кани и в следващите комисии, работещи по именуването на улици и площади в града.

Навършил 85-годишна възраст. Димитър Илков работи върху спомените си, свързани с Македония и Беломорска Тракия, където е по време на окупацията по време на Втората световна война. В ЦДА са запазени негови географско-исторически очерци и бележки за Черно море, манастири, селища, доклади за създаването на санаториума в Искрец, писма, покани, снимки и други документи. Сред тях е ръкопис за историята на град Трявна. Върху 6 листа, отрязък от тетрадка, голям формат, с карирани листи, с черно мастило авторът описва месторазположението на града, реката и местностите около нея, климата, населението, църквите, съперничеството между Трявна и Габрово и други случки.

Настоящото съобщение е опит да бъде възкресен споменът и въздадена почит на тревненеца Димитър Илков за неуморната му работа в полза на географската наука и на България. Защото, както сам пише на последната страница на автобиографията си, за него ще бъде награда, ако някой я прочете и намери нещо полезно за себе си, тъй като в края на живота си той се чувства „останал ненаграден за научен труд“, освен високата оценка, дадена на географските му проучвания в България от германското Вюрцбургско географско общество.

 

Проф. д-р Светла Димитрова

Из сборника „Известия на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство“, т. 8/2024 г.

 

* Снимка: Димитър Илков със съпругата си Катерина Гълъбова в края на XIX в., Източник: НБКМ