In Memoriam. Илия Сираков - Главен художествен ръководител на ансамбъл „Трявна”: „Започнах да се занимавам с танците на инат и изобщо не ми е било лесно да се доказвам“ *

В памет на г-н Илия Сираков – дългогодишен председател на НЧ „П. Славейков – 1871“ и Гл. художествен ръководител на ТА „Трявна“, който вчера си отиде от този свят, публикувам едно свое интервю с него, правено през далечната 2010 г. През годините доста пъти сме разговаряли с него по различни теми, свързани с културния и обществен живот на града. Не пестеше нито критиката, нито добрите думи, непримирим със своеволията и безхаберието на институции и общество по адрес на културата. Беше човек, отдаден на магията на фолклора и увличаше със своя хъс и ентусиазъм многобройните си ученици, които винаги са му отдавали нужната подкрепа, обич и уважение… Убедена съм, че неговите танцьори, ще помнят уроците по родолюбие и харизмата, и ще ги препредават на онези, които идат след тях… А това е най-голямата награда и признание за всеки отдаден, сърцат и достоен човек… Дълбок поклон пред паметта му и Светлина по пътя му във висините!

* * *

Илия Сираков - Главен художествен ръководител на ансамбъл „Трявна”:

„Започнах да се занимавам с танците на инат и изобщо не ми е било лесно да се доказвам“ *

Поводът за настоящия разговор са два знакови юбилея и двата с 55-годишна история. Първият от тях е на ансамбъл „Трявна”, а вторият - на Главния му художествен ръководител Илия Сираков, който на 29 март навърши 55 години. В навечерието на тържествения концерт по повод юбилея, „връщаме лентата” 29 години назад във времето, когато 26-годишния хореограф пристига в Трявна и започва да гради най-новата история на ансамбъл „Трявна”...

- Едва ли има тревненец, който да не Ви познава. И все пак, има ли нещо, което не знаем за Илия Сираков?

- Роден съм в село Хвойна, община Чепеларе. Но много малко тревненци знаят, че съм строителен техник по образование. През 1974 г. завърших Образцов техникум за строителство и архитектура „Йорданка Николова” в Пловдив. Там започнах и кариерата си като танцьор, през 1970 г. при братя Дойчинови. След като завърших имах една опция да кандидатствам за инженер. По това време обаче се чу, че към музикалния институт в Пловдив ще се открива паралелка за хореографска режисура. И трябваше да избирам. Точно тогава излезе едно турне с танцов ансамбъл „Ръченица” на Димитър Дойчинов, в който вече танцувах. Турнето беше за Ница и съвпадна с изпитите на днешната Академия за музикално и танцово изкуство. И като умник, заминах на едномесечно турне с ансамбъла през лятото на 1974 г. По онова време трудно се излизаше в чужбина. А особено за млад човек като мен, само 19-годишен, това си беше някакво чудо. След като се върнах бяха минали приемните изпити за академията, но ме бяха приели в института в София, където бях подал документи и то в специалност „Геодезия и картография”. Но аз реших, че ще се занимавам с танците. И започнах школата за ръководители в Пловдив, а продължавах да танцувам и в ансамбъл „Ръченица”. По това време започна да се прави ансамбъл „Тракия”. Покойния вече проф. Кирил Дженев беше започнал да набира кадри и от любопитство отидох да гледам изпита за танцьори. Появиха се двама братя близнаци, които трябваше да играят овчарите в едноименния танц на Дженев. Велик човек беше. Научил съм от него, че движението само по себе си е една гимнастика, а става изкуство, когато вече има и чувство. По едно време той попита - има ли някой, който може да изиграе третия овчар. Аз си стоях отстрани, а един познат, който знаеше, че съм играл този танц, каза на проф. Дженев за мен. Веднага взех да обяснявам, че съм дошъл само да гледам. „Ние само да те пробваме” - отговори той. Дадоха ми гегата, пуснаха музиката и... се класирах на първо място за „Тракия”. Така влязох в ансамбъла и съм един от основателите му. Това беше през 1974 г., а на следващата година влязох във Висшия институт за музикално и танцово изкуство в Пловдив и завърших втория випуск „Хореография”. Докато учех, работех и в „Тракия”.

- И как от „Тракия” стигнахте до Трявна?

- От „Тракия” се стига много лесно до Трявна, ако се ожениш за тревненка. Със съпругата ми се запознахме в института, а още докато бяхме студенти се роди първата ни дъщеря. След като завърших висше, военните ме потърсиха и се оказа, че трябва да ходя войник на доста прилична възраст. Все отлагаха заради здравословни причини. И като се разбра, че влизам в казармата, ме освободиха от „Тракия” и дойдох в Трявна. По онова време след висше образование имаше разпределение. И понеже проф. Дженев ме пращаше на много места да поставям негови танци, колегите във Варна ме бяха харесали и определено ме искаха. И след като се уволних трябваше да пътувам за Варна. Всичко беше договорено. Но в Трявна започнаха да ме уговарят: „Имаме страхотен ансамбъл, в който ще се развиваш, ще имаш всякакви условия, каквото кажеш, това ще става...”. По това време дъщеря ни боледуваше, а на моята съпруга беше починал баща й и изглежда, че не искаше да оставяме майка й сама. И реших да остана в Трявна. А през 1981 г., когато се правеха всички тези уговорки в градския комитет на партията, че няма да имам проблеми, че има ансамбъл и т.н., и в момента, в който казах „Да”, прибирам се в къщи и гледам телеграма... За съжаление, не я пазя, защото явно жена ми бързаше да я изхвърли, та в нея пишеше: „Апартаментът ви е уреден”. Даваха ми тристаен апартамент във Варна само и само да отида в корабостроителния завод. Навремето това беше едно от най-могъщите предприятия в страната, което имаше и един от най-богатите танцови състави. Отговорих, че съжалявам, но имам семейни проблеми и... се разделих с Варна. Така ми било писано - от едната планина Родопа да дойда в Стара планина.

- И какво заварихте тук?

- Първо много бързо разбрах, че обещанията, които получих няма да се сбъднат толкова бързо. По онова време тръгнаха слухове, че „дошъл един млад специалист, който нищо не разбира и ще вземе хляба на нашия ръководител Станьо Тихолов”. Естествено е, хората да си го обичат. По това време ансамбъла беше представителен и беше към ТПК „Балкан”. Точно тогава, през 1981 г., той беше прехвърлен към Профсъюзния дом на културата. Когато пристигнах в Трявна те вече си имаха хор, оркестър и танцов състав. И нормално, като всеки нов човек „спечелих” недоверие. На всичкото отгоре, за мое разочарование, се оказа, че трябва да започна работа с деца и младежи. А аз съм много строг човек, много емоционален, по някой път избухвам, дразня се от дребни неща и затова по-трудно работя с деца. Но така или иначе, нямах избор. По онова време се правеха много художествени прегледи и, за да се явиш трябваше да се изиграят два танца. Започнах да набирам деца през декември, а през април вече трябваше да играя два танца с начинаещи деца и още два танца с младежкия състав. Така или иначе се явихме. Лошото беше, че след още два месеца трябваше да играем по четири танца на окръжното в Габрово. Навремето това беше критерий, по който ти определяха заплатата без значение какво ти е образованието. И никога няма да забравя критиките на Методи Кутев на окръжния преглед. Тогава той беше ръководител на Военния ансамбъл и ми каза: „Познавам те от „Тракия”, как може такова нещо, виж се какво си направил...”. А аз му отговорих така: „Г-н Кутев, Вие с професионалния ансамбъл можете ли да направите осем танца за шест месеца”. Тогава той ме попита: „Ама това танцьори на шест месеца ли са?”. „Да, - отговорих му аз - и играят по четири танца”. „Веднага забравям за критиките си”, каза ми той. Та, изобщо не ми е било лесно да се доказвам. А с „големия” ансамбъл започнах работа през 1983 г.

- А колко време е необходимо, за да се постави един танц...

- За съжаление, винаги ми е било трудно да обясня това на родителите. Репетираме два месеца и те вече искат да изляза с децата на сцена. Опитвам се да им кажа, че това не е боб и не става за два часа. Особено при децата. Българският фолклор, на всичкото отгоре, е достатъчно сложен и като размери, и като музика, и като усещане. А от оня случай с Методи Кутев съм се зарекъл, че когато ще показвам състав на сцената, той трябва да е в перфектно състояние, за да няма и най-малко подозрение, че не съм си свършил добре работата. Колкото до въпроса, за колко време се поставя един танц, то най-новия, който направихме наскоро с ансамбъл „Трявна” и трае само 2 минути, го правихме 5-6 часа. Но, това е, когато танцьорите са опитни. А не тепърва да се учим кое е трополене, шопско натрисане и т.н.

- А как се запалихте по народните танци?

- Започнах да се занимавам с танците на инат. Все пак съм зодия „Овен”. Имам сестра, която е две години по-голяма от мен и брат, който пък е две години по-малък. И веднъж сестра ми, която тогава беше в първи клас, играеше ръченица, а аз като дребосък се мятах насам-натам и помня, че майка ми каза: „Илия, недей да пречиш на сестра си, ти не можеш да танцуваш!”. Амбицията обаче е страшно нещо и от 1962 г. доказвам, че мога да танцувам.

- И понеже говорим за юбилей, 55 години на сцената много ли са или малко?

- От 1962 г. съм на сцена и, ако човек сметне колко години са това, се получава доста сериозна цифра. И се оказва, че за възрастен човек като мен, тази професия не е много хубава. Особено за малък град като Трявна, защото нямам помощници и се налага да се занимавам с всички танцьори - от най-малките до най-големите. А да показваш на малките дечица как се кляка, пък ти самия да не можеш да клякаш... си е цяло изпитание. В този смисъл са ми много годините. Иначе, то човек на колкото се чувства. А аз вече се чувствам доста амортизиран в тази насока. А и времената са такива - амортизират и психически. Вече 20 години стават от промените, правят се всякакви изпитания с културата - ту ще я има, ту ще я няма... Стигна се до там да се казва, че ще се закриват читалища, състави се закриха. А, когато пристигнах в Трявна, всяко предприятие си имаше състав, който се занимаваше с такъв тип изкуство. Те и времената бяха такива. По-затворено общество бяхме, повече се обръщаше внимание на българското, нямахме толкова голям достъп до информация. Така, че може би и времето помогна да се стигне до тук, но по принцип има един страшен отлив на младите хора от българските народни танци.

- И все пак има доста нови попълнения в ансамбъла, което е радостно.

- Трявна е специфичен град и става още по-специфичен. Става въпрос за децата, които учат тук до 7 клас, а след това отиват в Габрово, Дряново, Търново или някъде другаде. И почваме пак отначало. Затова и трудно се правят нови танци, защото в момента, в който дойде ново попълнение в ансамбъла, първо трябва да го направиш танцьор, след това трябва да научи репертоара. И в момента, в който трябва да излезе на сцена, се оказва, че той вече приключва кариерата си, защото е в седми клас и си отива. Малко остават, малко се и връщат. Отгоре на всичко, поставянето на един нов танц не е проблем при Нешка или „Българе”, защото те имат голям бюджет. Защото правенето на един танц не е само какво ще измисли хореографа, а как ще го облече с костюми. Много малко хора са наясно, че един хубав женски тракийски костюм струва около 400-500 лв. А, ако трябва да ушием за 16 жени? А като трябва да облечем и мъжете, чийто костюми струват около 300 лв. И така, ако трябва да облечем една програма от петте етнографски области, плюс двете певчески, какво се получава?! Да не говорим, че трябва да има и кой да направи музиката, а на композиторите се плаща. Всичко това са пари, които един самодеен състав не може да си позволи. За съжаление, гледаме напоследък, че и професионалните състави, като „Филип Кутев”, „Пирин” правят все по-малко неща.

- Някога освен танцовия състав е имало хор и оркестър. Има ли шанс отново да имаме такъв ансамбъл?

- Вариантът, който е бил навремето няма как да се върне. Защото, ако трябва да има хор, задължително трябва да има и оркестър, в който задължително трябва да има минимум: две гъдулки, два кавала, контрабас, тамбура, бас тамбура, гайда, тъпан. Къде в Трявна толкова музиканти? Вече и в Габрово ги няма, за съжаление. Навремето с покойния Дочо Дочев направихме 25-минутна постановка по Славейков, която се казваше „Луд Гидия”. Не знам колко тревненци я помнят. Тогава имаше хор, оркестър и танцов състав. Хореографията беше моя. А Дочо Дочев написа музиката и после ходеше при всеки един от музикантите в оркестъра, които уж четяха ноти, а в действителност бяха абсолютно неуки. И седеше той с китарката и им дрънкаше мелодията, докато я научат. А спектакълът беше нещо подобно на това, което прави днес Нешка. Спомням си една много хубава песен „Слънце, слънце”, която беше от родния край на Дочо. Хорът пееше, играеше ролята на житни снопи и т.н.

- Най-хубавия момент, който си спомняте и най-разочароващия?

- Не искам да търся най-лошото в живота си. Не искам да се обиждам на хората, въпреки че съм чувал какви ли не неща за себе си и до ден днешен ги слушам... Ако ти кажа, че са ме викали в Градския комитет на партията при първия секретар, да ме питат как съм могъл да изнасиля някаква ученичка... От което, аз буквално паднах от коня. Това е нещо страшно. Идело ми е не знам какво да направя. Но минават нещата. Това да те погледне колега от Габрово и да ти каже: „Видя ли се, бе висшист!”, също го приемах доста трудно. Защото това, че имам висше образование не ме прави по-лош хореограф от него, който го няма. Колкото до хубавите неща, спомням си, че като дойдох в Трявна ансамбълът вече беше представителен, но за съжаление, на следващия път загуби представителството си. По това време старите танцьори на бай Станьо се дръпнаха и имаше един момент на луфт, докато новите влезнат и направим наново програма. И, когато през 1989 г. отново станахме представителен ансамбъл, тогава съм бил най-щастлив. Всъщност, най-голямата награда за един артист, знаете ли коя е? Ще цитирам покойния вече Александър Попов, който казваше: „Колко му трябва, Илийчо на артиста? Една добра дума и една чаша вино”. Та тази награда много рядко я дават - добрата дума! Трябва ли да отида в чужбина, за да си чуя името, както се казва? По турнетата ни посрещат като богове, защото явно на запад отношението към хората на културата е друго. А тук те гледат едва ли не като престъпник... Затова казвам, че чакаме добрата дума от държавата. Да видим кога тя ще осъзнае, че правим нещо ценно. А в същото време, като се загледаш отблизо се вижда, че ризите ни са продупчени, престилките изгнили. И аз го виждам, ама някой отгоре вижда ли го?! Да не говорим, че за юбилейния концерт се наложи да взема здрави ботуши и обувки от колеги, защото не ми стигаха да си обуя танцьорите. Щеше да бъде смешно, ако не е трагично...

- Едва ли ще можем да изброим всички участия и турнета на ансамбъла в страната и чужбина за тези 27 години, откакто Вие го ръководите...

- Наистина са много. Играли сме в Русия, Молдова, Полша, Чехия, Румъния, Унгария, Германия, Холандия, Франция, Португалия, Гърция, Хърватска и др. Някъде дори по два пъти. За последните десет години ни се събират осем турнета, и както казах навсякъде в чужбина танците ни предизвикват истински фурор. 

- Какво бихте си пожелали за своята 55-годишнина и за юбилея на ансамбъл „Трявна”?

- На себе си - само здраве. На ансамбъла - да са живи и здрави, желая им много успехи на сцената и в живота. Освен това, ми се иска да погледнем малко по-глобално на нещата, затова бих пожелал на всички ни - в Трявна да се раждат повече деца, които да остават тук и да се занимават с народни танци. Нека и държавата най-после се обърне към българското.

 

Въпросите зададе

Галина Иванова

 

* Оригиналното заглавие на интервюто е „Чакаме добрата дума от държавата“, в. „Тревненска седмица“, бр. 23-24/09.06.2010 г.  

Илия Сираков
Снимка: Галина Иванова

Илия Сираков в ролята на Скъперника в
едноименната постановка на ансамбъл "Тракия", 1979 г.
Източник: Личен архив

Илия Сираков (долу на снимката) с колегите си от ансамбъл "Тракия"
на Световния младежки фестивал в Куба, 1977 г.
Източник: Личен архив

Станьо Тихолов (вляво) - основател и пръв художествен ръководител
на ансамбъла в Трявна и Илия Сираков -
Гл. художествен ръководител на ТА "Трявна"
на грандиозния концерт по повод 55-та му годишнина през 2010 г.
Снимка: Галина Иванова