Из миналото на Плачковци. Първата община в района, е селскорешката в колиби Енчовци

С поробването на България през 1393 г. районът на Плачковци е към Никополски санджак. В края на XVII в. минава във Видински санджак. С реформа от 1860 г. е към Туна вилает (Русе), Търновски санджак. Тогава се създава Тревненска нахия (община към Габровска кааза (околия), Килифаревска нахия. Но през цялото време в духовно отношение е към Трявна, към единствената църква „Св. Архангел Михаил“.

Селскорешката и бахрешка общини се създават най-късно – през 1850 г. Поради планинския характер няма спахилъци и земята до към 1826 г. се владее общо. Въз основа на разработените земи тогава се издават временни тапии, а редовни – от 1850 г. Колибарските селища си избират и махлебашии. Те са административни ръководители и събират данъците.

Първата община в района е Селскорешката в колиби Енчовци. Тя обединява 31 колиби на запад от Тревненската река. През 1887 г. от нея се отделят Раданската с 11 колиби и втората селскорешка в к. Късовци с 8 колиби. Като първи кмет (мухтар) от края на XVIII в. се знае Нено Караката от к. Маруцековци. Запомнен е като добър стрелец и ловец. При ловуване на Бедек оставя сина си Стоян на поляната. Минават турци и му вземат шишането. Стоян извикал баща си и той от 200-300 м. стреля и счупва ятагана на турчина. Друг път стреля от прозореца по дошла на сливите му мечка, ранява я и тя пада в локва под Мъхченица. Оттогава там се нарича Меча (кървава) локва.

След разгрома на Трявна на 20 ноември 1798 г., кърджалиите тръгват към Енчовци. Нено вдигнал хората за отпор и посрещнали кърджалиите при Гуглевци. С първия си изстрел убил коня на главатаря и ордата се изтеглила към Габрово. След Нено кмет (главен махлебашия – мухтар и евел) от 184? до 1877 г. е Пенчо Георгиев Денев. При неговото кметуване през Енчовци минава четата на Капитан дядо Никола /1856 г./ и четата на Христо Патрев през май 1876 г. Като приятел с турските власти спасява селото от палеж, като ги насочва към к. Генчовци. Почти по същото време махлебашия (мухтар сани) на Късовци е Дечо.

Енчовци първо се развива преди кърджалийството и особено през XIX в. възникват занаяти, създават се еснафи на подковачите, абаджиите, тенетилните бояджии, налбанти, терзиите, кундурджиите. Еснафските организации са поделения на Тревненските. За развитието на занаятите говорят и празниците – Атанасовден /на ковачите/, Три Светители /на абаджиите/ и св. Спиридон /на обущарите/.

През 1877 г. Селскорешка община има 387 двора с 373 домакинства и 1207 жители. Те плащат данък (за недвижими имоти) – 24 344 гроша, бедел (военен данък) – 18 625 гроша, йошур (десятък) – 62 954 гроша. В общината има 203 бивола, 177 вола, 297 крави, 221 коня, 5113 овце, 155 кози, 360 свине или общо 6527 глави добитък. Наличието на толкова теглителна сила показва, че е развит кираджилъка по Верейския път и след 1850 г. прекарването на каменни въглища до Свищов. Те показват, че скотовъдството е развито добре в района. Това се потвърждава и от наличието на беглишки харман в Г. Радковци. Има и общински хамбари в Енчовци, Гуглевци и Димиев хан за събиране на десятъка. То показва, че земеделските култури са обложени с данък десятък. В селото има кръчма и магазин.

В м. Балишница, на разширението преди вливането на Енчевската река стават прочутите енчевски сборове по Коледа и лазарня през пролетта. Тогава се пазарят чираците и калфите, избират се кметове и махлебашии. До 1887 г. към нея са селищата източно от Тревненската река. Тогава те се отделят и минават към Нейковска община.

Заселниците намират спасение от жестоките поробители в девствените вековни букови гори. Както казва Н. Марангозов, заселникът удрял калпак и завъртувал в букака или всеки заселник си избирал удобно място за живеене – торлук. Населението е бежанско, дошло по неволя от двете страни на планината, от север и от юг. Те създават колибите – родови колонии от едно до няколко семейства с общ корен или пастирско поселение – къшла. Условията за живот са сурови, но духът им е независим, защото в планината се живее на воля. Трудностите каляват волята им, развиват предприемчивостта им. Най-трудно е началото – напрегната и непрекъсната борба за съществуване с повсеместната грижа за насъщния, за прехраната.

Напуснали плодородните земи те идват с добитъка си и ползват планинските пасища. Създават нови ниви и пасища чрез изсичане и опожаряване на растителността в неудобните за обработка терени. Статусът е свободен, няма спахилъци, няма собственици. Почистват се площи колкото може да обработва едно семейство. Изсечените материали се използват за строеж на жилища, стопански постройки и дърводелски изделия.

Климатичните условия за земеделие не са добри – слаба планинска почва, по-ниски температури и продължителна зима. Затова културите се ограничават до картофи, ръж, овес, ечемик, царевица. Създават се овощни градини от ябълки и сливи. Природата предлага в изобилие горски ягоди, малини, гъби, разнообразен дивеч, раци и риба в реките. Хората са бедни на земя, но богати на свобода.

Селищата възникват от север на юг, от по-ниските и удобни към по-високите и неудобни места за живеене и главно встрани от пътищата. С пренаселването на Балкана, особено през XIX в. продукцията от земеделието е недостатъчна. Започва обмяна на плодове и дървени изделия срещу храна с полските райони. Налага се закупуване на храни или, както Н. Марангозов казва: „всеки купен хляб яде…“. Има гладни години, като 1839 г. и през периода на войните.

 

Димо Тодоров

Из книгата „50 години Плачковци – град“, 2019 г.