Тревненската община – арена на социални борби и опора на националния дух. Част I

Със завладяването на България от османските турци в края на XIV в. завоевателите ликвидират българската държавна уредба и налагат своята административна система, която представлява синтез от източните деспотии с характерните форми на управление на покорените народи. Напълно преднамерено османските управници запазват съществуващите до този момент български общини, като най-малка клетка на наложената административна система, с което ги превръщат в посредник във взаимоотношенията между завоевателите и покорените народи.

Българските общини през дългите години на османското владичество са най-преките и непосредствени изпълнители на всички разпоредби и искания на централната и местната власт. Всички въпроси по изпълнението на ангариите, данъчното облагане, набирането на работна ръка са изпълнявани от ръководителите на българските общини. По този начин османската административна система и нейните ръководители се застраховат от недоволството, роптаенето на населението, което е насочено преди всичко към преките изпълнители на разпоредбите, идващи отгоре.

В първите векове на османското владичество българските общини и техните ръководители – чорбаджии, коджабашии, князе, мухтари, са имали твърде ограничени функции. На базата на запазеното обичайно право те разрешавали дребни спорове от имуществен, социален и обществен характер, възникващи между отделните българи, семейства и родове. Изпълнението на тези функции не предоставяло никакви привилегии за почти изравнената в социално положение българска народност. Общинските ръководители чувствали тежкото бреме на своето положение при изпълнение на непрестанните искания на османската власт, както и на исканията на отделните ленове, в чиято територия влизали българските села и градове. С разложението на османската военноленна система, с развитието на стоково-паричните отношения, се достига до известно отслабване на централната власт, до корумпиране на административния апарат, появява се стремеж у отделни управители и аяни да се отцепят от централната власт. Всички тези обстоятелства разкриват предпоставки за укрепване ролята на българските общини, за разширяване на техните функции. Историческата практика показва на управляващите среди в Цариград, че те могат да гласуват по-голямо доверие на българските общини, чийто ръководители са останали верни на централната власт и точно изпълняват всяка заповед и искане. Това дава основание през 18-ти и първата половина на 19-ти век османската власт да осъществи процес на постоянно разширяване на административните, съдебните, строителните и обществените функции на българските общини и техните ръководители.

С особена сила този процес се отнася до функциите на чорбаджиите по планинските селища, където мохамеданската колонизация е слаба и е запазен българският етнически елемент. В селища, като Трявна, Елена, Котел, Габрово и др. официалната османска власт е много слабо представена. В тях са изпратени по един субаша и няколко заптиета. В своята дейност тези представители на официалната власт винаги се съобразяват с мнението, с решението на местните общински ръководители.

Тревненските чорбаджии умело се възползват от разложението на военноленната система. Новите условия позволяват да се даде силен тласък в развитието на занаятите в Трявна, да се стигне до по-голяма диференциация и специализация в занаятчийското производство и до масово стоково производство. За развитието си това производство чувства остра нужда от пазар. При решаването на този проблем се намесват тревненските чорбаджии, независимо дали в момента са начело на общинското управление, или са в опозиция. Приземните помещения на техните домове се превръщат в магазини и складове. В тях те изкупуват произведената в Трявна занаятчийска и селскостопанска продукция, която по-късно изнасят в големите центрове на империята с помощта на местните кираджии. С тази стока те активно участват в големите панаири в Узенджово, Търговище, Сливен и др.

Независимо от съществуващата конкуренция, тревненските чорбаджии проявяват един спрямо друг известна лоялност, що се отнася до пласирането на местната продукция на външния пазар. Типичен пример в това отношение е износът на коприна и бубено семе, които се произвеждат масово в Трявна и околните махали. Така чорбаджията Генко Даскалов насочва своя износ към Букурещ и Москва, докато другият чорбаджия Кънчо х. Христов се ориентира към Букурещ, но най-вече на юг от Балкана, към Цариград и Узунджово. Усиленото търсене на коприна и добрият пазар, принуждават тревненските чорбаджии да стимулират това производство, да подпомагат финансово производителите, което позволява на Трявна да се превърне във важен център на бубарството, на производството на бубено семе и коприна. Това производство и високото качество засилват интереса на представителите на Франция и Италия, които след Кримската война, изпращат свои закупчици в Търновско и конкретно в Трявна. В своята търговска дейност тревненските чорбаджии показват добър усет към пазарната конюнктура. Това им позволява бързо да реагират на промените на пазара и да се насочват към пласирането на такива стоки, които са търсени. От местното производство те се ориентират към износ на вътрешния и външния пазар на коприна, спиртни напитки и казаски стоки. В тяхното производство и пласиране те придобиват монополно положение в Трявна, което ги превръща в пълни господари на местния пазар. Те са тези, които определят изкупните цени и финансират местните занаятчии, а това им позволява да поставят голяма част от тях в икономическа зависимост. Изнасяйки продукцията, получена в Трявна, тревненските чорбаджии се превръщат в основен доставчик на суровини, колониални стоки, както и на стоките, внесени от западноевропейските страни за тревненското население. Цялата тази търговска дейност им позволява да натрупат значителен капитал и да се превърнат във важен фактор в по-нататъшното развитие на града.

Както и в другите български градове, така и в Трявна, местните чорбаджии търсят и други сфери на приложението на своите капитали, защото добре разбират, че не е възможно да се разчита изключително на търговията. В Османската империя за търговците е съществувал доста голям риск, поради несигурността по пътищата, невъзможността на турската власт да ликвидира постоянно нарастващото разбойничество. Всичко това предопределя насочването на натрупания от чорбаджиите капитал в сферата на лихварството. Предоставянето на заеми на местните занаятчии и стокопроизводители от другите стопански области, винаги им гарантира сигурна печалба, защото при отпускане на заеми, лихварите искат сигурни гаранции за тяхното връщане. Те обикновено се изразяват в недвижими имоти и покъщнина. При отпускането на заеми тревненските чорбаджии не се ръководят от някакви етични норми и принципи, и затова лихвата се движела от 12 до 18 %, което поставяло заемоискателите, предимно дребни стокопроизводители, при изключително трудни условия. Особено жесток в своята лихварска дейност бил чорбаджи Никола Чушков. От запазените документи, разписки и други, се вижда, че той принуждава своите клиенти да залагат като гаранция своите ниви, градини, бахчи, които при високия лихвен процент, твърде скоро преминават в негови ръце.

С охота тревненските чорбаджии се включват в търговете за откупуване на правото да се събират данъците, които са твърде много и разнообразни в Османската империя. Участието им във фискалната система на османската държава говори за техните нараснали финансови възможности. Така още през 1821 г. тревненският чорбаджия хаджи Христо Даскалов успява да откупи събирането на данъците в село Чадърлий (дн. Сенник, Севлиевско). В случаите, когато на търговете тревненските чорбаджии срещат остра конкуренция, или пък исканата сума е над финансовите възможности на техен представител, се стига до обединяване на капиталите им. През 1847-1848 г. тревненските чорбаджии успяват с общи усилия да откупят събирането на десятъка в Трявна. През 1850 г. чорбаджиите Никифор х. Даскалов и Кънчо Генков се налагат на търга и получават правото да събират данъка върху свинете (серчим) в Габрово, Килифарево, Дряново и Плаково. За целта те внасят в държавната хазна 24 000 гроша. Освен посочените тревненски чорбаджии, в откупуване на правото да се събират различни данъци се срещат имената и на чорбаджиите Генко Генков, Никола Чушков, Кою Кънчев.

От техните злоупотреби при събирането на данъците населението е било принудено постоянно да се оплаква и търси подкрепата на казавекила Георги п. Симеонов в Търново или на представителите на турската власт. Интересно явление се получава тогава, когато тревненските чорбаджии не успеят да откупят данъците в Трявна. В града пристигат агенти на получилите право да събират данъците откупвачи, които при преброяване на продукцията и добитъка, както и при облагане на населението, в своята дейност не се различават по стил и метод от тези на тревненските чорбаджии. В такива моменти местните чорбаджии и останалите първенци като общински ръководители, застават начело на народното недоволство. От името на общината и населението те търсят помощ и подкрепа от висшестоящите власти. Техните молби и прошения са насочени срещу събирачите на данъци, иска се ревизия и разкриване на големите злоупотреби. Тези молби се изпращат до Търново, а в отделни случаи там заминава тревненска делегация, която действа от името на населението, тъй като от грабежите на откупвачите то било изправено пред просешка тояга. На другата финансова година, когато местните първенци успеят да откупят събирането на данъците, забравят молбите в името на населението и вършат същите грабежи и злоупотреби, без да се съобразяват с икономическото състояние на данъкоплатците.

Особено стриктни са тревненските чорбаджии при изпълнението на постоянно нарастващите изисквания на властта по осигуряване на хора за извършване на различни ангарии. А през годините на Възраждането тревненската община е засипана с такива искания и това не е случайно. През тези десетилетия Трявна и околните махали представляват богат пазар на работна ръка. Нейното население в по-голямата си част се насочва към т.н. сезонни професии, като терзийство, абаджийство и др. Но не всички жители на Трявна и махалите около нея са намирали приложение на своя труд. Тези обстоятелства били известни на турската власт, която постоянно отправя искания към тревненската община за изпращане на зидари, които да работят по военните крепости или на държавни обекти в турската столица. В документите намираме искания за изпращането в Цариград на тревненски въглищари, косачи, а в летните месеци на жетвари, които да работят по чифлиците в Тракия, а по-късно в Добруджа.

В определени години исканите хора за ангариен труд нарастват до такава степен, че се създават обективни трудности пред чорбаджиите на Трявна, въпреки доброто им желание да бъдат верни в своите изпълнителски функции. Те се оказват в невъзможност да намерят работна сила и да я изпратят по настояване на турската власт. Тогава се обръщат към властите в Търново, за да се извинят, че не могат да изпълнят разпоредбите. При такива случаи тревненските първенци изпращали делегация с богати дарове, която да посети центъра на санджака и да спечели благоволението и доверието на казавекила и каймакамина. Но когато молбите и подкупите не помагат, тогава чорбаджиите се виждат принудени да разхвърлят исканите от властта хора на ръководствата на еснафските организации, с което се налага предимно калфи и чираци да бъдат отклонени от своето занятие, за да изпълнят искания ангариен труд. По този начин общинските ръководители запазват добрите си отношения с представителите на турската власт, независимо, че това дава отражение върху местното производство и приходите на занаятчийските семейства.

С особен интерес и внимание тревненските чорбаджии посрещат решението на Мидхат паша – валия на създадения през 1864 г. Дунавски вилает, да се изгради широка шосейна мрежа, която да свързва по-важните административни и стопански селища. Този интерес идвал от голямото желание на ръководителите на тревненската община да бъдат създадени по-добри пътни условия за търговията, по-добри транспортни връзки на Трявна с Габрово и Търново. По нареждане на вилаетските власти населението на Трявна е трябвало да вземе участие в строежа на шосетата Трявна-Габрово и Трявна-Дряново. При това положение се налагало общината и нейните ръководители да определят пътната повинност на всеки жител на града. Тежките условия на шосейното трасе, което трябвало да се строи от тревненските жители, изискват общината да задели много средства за изграждане на редица пътни съоръжения, преди всичко мостове и укрепителни стени. Това принуждава чорбаджиите, след изчерпване на общинските средства, да посегнат върху приходите на църковните и училищни настоятелства. Съществуват сведения, че при финансиране на пътното строителство, чорбаджиите са извършили злоупотреба с тези средства. От своя страна еснафските организации, разбирайки важността на строените пътни връзки, вземат решение да подпомогнат общината със сума от 30 000 гроша. От успехите на пътното строителство, свързващо Трявна с главния път Габрово-Търново-Русе, е била заинтересована и самата турска власт, защото се създават добри транспортни пътища за използването на откритите въглищни пластове в Тревненския балкан, което би позволило по-бързото им превозване до фабричните предприятия в Търново, както и до пристанищата в Свищов и Русе. По този начин корабите на турската дунавска компания, както и тези на австрийската „Лойд“, по-лесно биха били снабдявани с гориво.

За контролиране на пътното строителство и като представител на тревненската община пред вилаетските власти е определен чорбаджията Никола Чушков. В неговите задължения влизали изпълнението на пътната повинност, следене за правилно изразходване на общинските средства и защита на интересите на тревненци. Приели с ентусиазъм строителната програма на Мидхат паша за изграждане на шосетата Трявна-Габрово и Трявна-Дряново, много скоро тревненските чорбаджии се сблъскват с всички трудности и тежести на това задължение, което води до откъсване на населението за дълго време от неговата икономическа дейност. Това ги принуждава да се обърнат към вилаетските власти в Русе и да се оплачат, че е твърде голяма частта от пътя, която трябва да се построи от населението на Трявна.

Недоволството се поражда и от мудното строителство, което е резултат от нищожните инвестиции от държавната хазна. При това положение тревненските чорбаджии се виждат принудени през 1872 г. да се оплачат пред Високата порта в Цариград и да отпратят молби да се побърза с привършването на пътя, за да се прекрати недоволството на населението, което е принудено в продължение на осем години да дава ангариен труд за неговото сторителство.

 

(Следва)

Доц. д-р Георги Плетньов

Документ за откупуване събирането на поземления данък в Тревненско от Иван Никола и 

Цаню Генко, 8 авг. 1859 г.

Жалба от мухтарина (кмета) на нахия (община) Трявна - Никола Чушков и други първенци до мютесарифа в Търново и каймакамина в Габрово по повод допълнително наложена им
пътна повинност, 13 септ. 1867 г.

Писмо от Николай Ев. Сапуновски – Цариград до тревненските чорбаджии за решаване
на поземлени въпроси, 17 март 1852 г.