Тревненски бУдил: Най-модерните тревненски заведения и питиета през 30-те години на 20 век

Продължаваме темата за забавленията на тревненци в миналото със спомените на покойния вече о.з. подполковник Петко Петков, ветеран от Втората световна война, с когото преди години, разговаряхме за това – как са се веселили тревненци през 30-те години на 20 век и кои са най-модерните заведения и питиета по онова време…

Подхващаме темата за гроздето и виното, а покрай него стигаме и до любимата на тревненци „сливовица”, някогашните славни кръчми и техните съдържатели и естествено - до любопитните истории, отличаващи някогашните веселби от днешните...

- В началото на 30-те години на миналия век в Трявна е имало над 50 кръчми при 2500 жители... Едва ли си спомняте много от онези години, но със сигурност можете да ни разкажете за веселбите по време на Вашата младост?

- Като млади доста се попочерпвахме в компанията. По онова време градът беше разделен на махали - Долна, Горна, Средна и Косьовска (улицата покрай реката срещу бирария „Трявна”). Нашата компания се събираше в гостилница „Наслада” на Митю Качев, в която работеше бай Досю. Тя се намираше на мястото, където днес е пицарията срещу „Каталин”. До нея, на мястото на днешната книжарница „Хоби” пък, беше кафенето на Тодор Дачев. Там, където сега е хотел „Фамилия”, бе кръчмата на Колю Момчев. Редовно посещавахме и увеселителни заведения, като: ресторант-градината на вила „Блян” в Качаунската махала. Ресторантът го държеше наш приятел и веднъж беше направил една голяма тенджера таратор - да си сипваме допълнително. А един от нашите взе, че скочи в тенджерата... Хубава градина имаше и на „Чучура”. Спомням си и лятната градина на „Братството”, която се намираше в близост до стадиона, между „Митницата” и съседната на нея къща. Събирахме се често и в ресторант „Савоя”. След като станахме семейни обаче, повече се събирахме по къщите.

- А кое беше най-посещаваното заведение по онова време?

- Ресторант „Савоя”, който имаше хубава градина, а през лятото и жива музика с местен оркестър, свиреха джаз. Дансингът беше хубав, а по средата растеше едно крушово дърво. Повечето кръчми по кварталите бяха едновременно кръчми и колониални магазини, в които се продаваха и хранителни стоки. Голяма част от клиентите пазаруваха и пиеха на вересия, пък накрая на месеца си оправяха сметките с кръчмарите. Всяка компания си имаше своя кръчма. Не помня да е имало скандали и побоища. Имаше няколко пияници в града, не повече от двадесетина, дето дигаха гюрултии. Те бяха все каруцари, или хора, които нямаха ни къщи, ни жени...

- Кое питие беше „на мода”?

- Ние, мъжете, пиехме сливова ракия, а дамите - ликьор. Много-много не сме консумирали вино. Бащата на един мой съученик имаше склад за вина и ракии, и като ходехме някъде, например за риба - си носехме питие. По реката до Царева ливада сме стигали да ловим мрена и кефал. Често ходехме с рейс и до Килифарево за риба. Хубаво си изкарвахме...

- А мезетата?

- Имаше предимно зеленчукови салати. Много често си правехме и миш-маш.

- Със сигурност помните и някоя интересна история покрай веселбите...

- Когато моя набор трябваше да влиза в казармата, от Трявна бяхме 4-5 души, все приятели. Та тогава бая си сръбнахме при бай Досю, който ни беше опекъл едно прасенце за случая. Бяхме се събрали в една малка стаичка в гостилницата. Тодор Гугов, който свиреше на цигулка, беше завършил „Дойче шуле” в Русе и много интересно имитираше Хитлер - като пооправи косата, вдигне ръката и на тембър го докарваше, само мустак дето нямаше... Пък Иванчо, моят съученик, чийто баща имаше склад за вина и ракии, той пък свиреше на акордеон. Цаньо Илков също опитваше да свири на цигулка. Моят кумец Никола Славин, той пък на китара свиреше. И кажи-речи се бяхме събрали цял оркестър. Не си спомням някой да пееше от нас. И тръгнахме ний от кръчмата и какво ни дойде на акъла - да скачаме от Стария мост до Часовниковата кула. И скочихме всички барабар с инструментите. И свирихме, че дори и хоро играхме в реката... Много весело беше. След това отидохме във фирмата на бащата на един приятел от компанията. Там се произвеждаха бурета, мармалади, щайги, помня че се намираше до реката. И като започнахме един през друг да събаряме буретата във водата и да крещим: „А, туй на татя”, „Туй на кръстника”, „Туй на чича” и т.н. На другия ден бай Петър Иванов, бащата на моя приятел, ни вика: „Ей, вий сте ми направили големи бели, ама няма да ви се сърдя, щото отивате войници...”.

- А кои бяха дните, отредени за веселби и наздравици, извън къщи?

- Повечето излизахме съботен ден. И понеже някои от приятелите ни работеха, учеха или служеха някъде настрана, като се върнеха си правехме срещи. Много често си поръчвахме да ни приготвят печено прасенце в ресторанта. Весело се изкарвахме, въпреки че годините бяха тежки. Пък ние имахме възможност да излизаме по-често, защото бяхме все деца на по-заможни хора. А веселбите ставаха и по други поводи. Особено през зимния сезон, че и в ранна пролет, почти всяка неделя, се устройваха балове в салона на читалището, което се намираше там, където сега е паркинга на Общината. Събираха се хора от всякакви възрасти. Масите бяха разположени под балкона и всяка си имаше номерче, защото се плащаше предварително, за да си запазиш маса за бала. Носехме си питиетата и мезетата от къщи. Оркестърът свиреше на сцената или под сцената, където после направиха специално място за музикантите. Събирали сме се за Бъдни вечер, когато в салона се поставяше голяма коледна елха и всеки носеше подаръци, веселяхме се до зори, и за Нова година - също. А всяка неделя се организираха хора в двора на Славейковото училище - свиреше тревненската духова музика, имаше и сергии с различни стоки. Дори панаира за празника на града (Свети Дух) се правеше там. Отделно местните дружества - „Спорт клуб”, рибарското, ловното и др. даваха вечеринки, а също и търговците, занаятчиите и др. Много тържествено се отбелязваше Гергьовден във фабриката „Свети Георги” (бившата „Ланатекс”). Собствениците й редовно организираха тържество за работниците, клиентите и други гости. Направо на тревата, в двора на фабриката, се разпъваха едни трапези с печени агнета. На Богоявление пък се правеше увеселение с национални носии и до 00.00 ч. не разрешаваха на хора без носии да играят. За Заговезни пък имаше бал с маски и по къщите ходехме така маскирани.

- Нашият край не е лозарски, помните ли откъде доставяха гроздето в Трявна?

- От Килифарево идваха хора, натоварили магарета или кончета с газени сандъци с грозде, зеленчуци и какво ли още не. С влака от Русе и Свищов пък караха прясна риба. Имаше един, „Турчето” му викаха, та той товареше каруцата с кошовете пълни с риба и лед, слагаше кантара и обикаляше по улиците с викове: „Прясна риба, прясна риба”... Пазарът пък се организираше на площада с Часовниковата кула и се разпростираше по улицата покрай църквата „Св. Архангел Михаил” и стигаше някъде до бившия ГУМ. Конкретно за гроздето, кръчмарите ходеха из Южна България да го купуват. Караха го с каруците, имаха и „кораби” (б.а. - големи, широки, полуцилиндрични дървени съдове, прикрепени на волски или биволски коли). Вземаха грозде и си правеха собствено вино. Например, моят кръстник, Златю Симеонов, който имаше кръчма в Качаунската махала, сам си произвеждаше виното. Помня, че като бях малък баща ми редовно ме пращаше с една дамаджанка от 3 или 5 литра да ми налее вино за в къщи, и като го изпиехме - отивах пак. В онези години, 1932-34 г. литър вино струваше около 2 лева, а ракията беше около 3-4 лева за 100 гр. За сравнение, цената на хляба варираше от 50 стотинки до 1 лев. Никола Илков също си правеше виното сам, а май и Йонко Чалъков, но за него не съм сигурен.

- А спомняте ли си някой по-атрактивен последовател на Дионис?

- От селата идеха много интересни хора. Всеки понеделник от Гаджулите, малко селце с 3-4 къщи и мелница, което се намира между Стайновци и Царева ливада, идваше на пазар собственика на мелницата. Купуваше, каквото купуваше и накрая винаги отиваше в кръчмата на Никола Илков, която се намираше на мястото на 7-етажния блок на ул. „Ангел Кънчев”. Къщата беше много голяма, а най-напред там е имало кино салон, но аз не го помня. В нея се помещаваше и мутафчийската му работилница. До нея имаше рибарски магазин и още две кръчми - на бай Иван Трифонов и на Цаню Марков, която се намираше там, където днес е магазина на Пулев. На близо бяха и кръчмите на Петър Америката (на мястото на къща за гости „Фантазия” на ул. „Ангел Кънчев”) и срещу нея - на Георги Чалъков, която имала и навес за конете.

Пред кръчмата на Никола Илков по прякор „Лесата” имаше една халка на тротоара, където селяните връзваха конете и магаретата си, докато се черпеха в кръчмата. Пък прякора му идеше от там, че беше вързал на синджир пред кръчмата една лисица и тя по цял ден обикаляше по тротоара. А мелничарят от Гаджулите се казваше Слави, викаха му „Гаджуля”, беше много пълен човек и винаги влизаше в кръчмата с магарето и викаше силно: „Никола-а-а, дай един юз тука!”. Тогава виното и ракията се пиеха с юзчета. Имаше и един Лафчиев от Новаковци, викаха му Хаджи Димитър, защото мязаше на воеводата. И той ходеше по кръчмите с магарето си. Помня и един друг атрактивен посетител - от Стояновци, който пък пееше народни песни и много викаше.

Интервю

Галина Иванова

* Старите снимки са от личната колекция на Павел Кирилов Енчев