Тревненски бУдил: Мотивът „строеж на църква за 40 дни“

Според летописеца на Трявна поп Йовчо през 1798 г. даалии и кърджалии нападнали селото, църквата „Св. Архангели“ била опалена като пещ, но не паднала. По-нататъшната съдба на храма е разказана от Иван Славейков през 1897 г. Според него старата тревненска църква станала тясна за увеличеното население, а и започнала да се пропуква след претърпения пожар. Решили да я възстановят, без да искат ферман. През 1813 г. заградили двора с висок дувар и натрупали материали. През 1819 г. с денонощен труд на цялото население църквата била построена за 40 денонощия много по-голяма, но отново вкопана в земята, при това без да развалят старата, която останала вътре. Когато довършили новата, старата била съборена. Турците в Търново научили за строежа и поискали да видят фермана. Първенците наредили вътре в храма да се запалят съчки и шума, за да се опушат стените. Така се избегнала глобата, която ги очаквала. Тридесетина години по-късно, тревненецът Б. Даскалов също описва историята на възобновяването, като премахва извънредно странната подробност на „обличане“ на старата църква с нова по-голяма обвивка и след това събарянето ѝ. Според него за 40 дни старата църква била съборена, после построена новата, на същата дълбочина, със запазване на западния зид на стария храм. Нататък се повтаря епизодът с измамата на пратените от властта разследващи.

През 1800 г. кърджалийски орди опожарили църквата „Св. Никола“ в гр. Елена. Местното предание казва, че през 1804 г. църквата била издигната отново за 40 дни без получено разрешение. Когато търновският воевода научил, че еленчани строят незаконно църква, изпратил доверени лица да проверят. Преди пратениците да пристигнат, еленчани измазали църквата отвътре и отвън с вар, примесена с въглища, за да изглежда постройката опушена и стара. Убедили хората на воеводата, че поправят беглишки хамбар, а не строят църква.

Методи Стоянов публикува през 1941 г. легенда за строежа на църквата „Успение Богородично“ в Пирдоп. За строежа било получено разрешение, но и срок да се построи църквата за 40 дни. По съвет на турските власти това трябвало да стане нощем, за да не се дразни местното мюсюлманско население. По тази причина първо издигнали висок дувар, за да не се вижда какво се работи вътре. Интересно, че по-старата версия на местното предание говори за срок от 18 дни, „както било писано във фермана ѝ“.

В близкото до Пирдоп с. Мирково църквата била построена по същия модел – мястото било оградено, работело се през нощта, църквата била издигната за 40 дни. Мотивът за градеж на църква нощно време, скришом от турците, е разказан от Николай Хайтов в историята на родното мусело Яврово. Така му обяснили стари хора факта, че в градежа на църквата няма пирони в гредите. Според местната версия нощем, скрито, е строена и църквата „Св. Атанасий“ в Харманли (1834 г.). Никола Станев разказва, че килифарци стоели без църква. По едно време се надумали и тайно, предимно нощно време, съградили едно ниско дървено здание, повече в земята, отколкото на видело. Един ден те се уговорили с турските власти, които разрешили владиката да освети дървената барака за църква.

Скришом през нощта била съградена без разрешение и църквата „Арх. Михаил“ в Етрополе, като предварително дворът бил заграден с висок зид. Високият дувар, скриващ строежа, се появява в историята на църквата „Св. Неделя“ в Пловдив, писана от свещ. Цв. Христов през 1957 г. Стари енориаши разказвали, че преди подновяването на храма той бил ограден с 5-метрови стени. Когато майсторите стигнали до купола и той се показал над дувара, от съседните турски къщи започнали да стрелят по тях. Оградният зид на църквата от това време е запазен. Примерите могат да се увеличат, но това едва ли е необходимо. Те са доста сходни, а някои и подозрително еднотипни, като например тревненската и еленската легенда, както и пирдопската и мирковската. В повечето случаи става дума за строеж или възстановяване/разширяване на християнски храм без разрешение от властите и успешни опити за тяхната заблуда. Вариантът е при получено официално разрешение да бъде поставено условие за кратък срок на строежа – толкова кратък, че спазването му изглежда като подвиг или чудо. Тук се намесват 40-те дни, един от топосите на разглежданите разкази, който сигурно е избран заради сакралното значение на числото. Особено показателна е промяната на 18-дневния срок в по-старите източници с 40-дневен в публикацията на Методи Стоянов за пирдопската църква. Макар да изглежда, че става дума за топоси, които обикновено се отхвърлят от учените, научната коректност изисква всеки от споменатите наративи да се анализира отделно, за да се изследва историческата им достоверност.

Тревненецът поп Йовчо, съвременник на възстановяването на църквата „Св. Архангели“, не споменава за таен градеж. Той записва само, че основите на църквата са захванати на 1 септември 1819 г., църквата била подновена и направена по-голяма, а на 8 ноември същата година била „тронясана“. Версията за възстановяване за 40 дни явно не е точна, макар че два месеца също са малък срок. Всъщност изглежда, че за това време са извършени само някои промени в архитектурата на старата църква, както предполага Мариела Стойкова.

Даскал Тодор Пирдопски, свидетел на строежа на сегашния пирдопския храм не дава никакви подробности за него, а едва ли би ги пропуснал, всъщност той акцентира върху свободата, дадена от властите по това време за строежа на църкви. Константин Моравенов разказва подробно за възстановяването на пловдивската църква „Св. Неделя“, като няма и намек за трудности или турска съпротива. Нещо повече, той изрично пише, че енорията била българска, без да споменава за жители турци, така че мотивът със стрелящите от къщите си по църквата турци трябва да е измислен от цитирания по-горе автор. Срокът 40 дни за строеж на църква се появява в различен контекст: в едни от посочените примери строежът продължил толкова време, което изглежда по-скоро случайно, но в други се казва, че срокът е условие, поставено от властите. Процедурите в Османската империя по строеж и възстановяване на църкви са твърде сложни и общо взето са добре проучени, но сред изискванията не намираме да се посочва срок за строежа. Трябва да се отбележи, че мотивът за предпоставената продължителност на градежните работи се е появил още през Възраждането. Константин Моравенов пише за митрополитската църква „Св. Марина“ в Пловдив: „преди 150 години беше правена, но защото тогава излезе ферманът за 40 дни да се свърши, не беше здрава. Тя на 1853 се развали и наново се направи“.

Възможно ли е някоя от споменатите църкви – в Елена, Трявна или Пирдоп, да се построи или възобнови за 40 денонощия? Еленската църква е еднокорабна, но с големи размери – 25,67 на 9,43 м и височина във вътрешността 5,58 м, засводена е масивно и е доста вкопана в терена. Стените ѝ са дебели 1 м 22. Другите църкви са трикорабни. Тревненската е дълга с апсидата 31,95 м, широка е около 14 м, висока над 6 м във вътрешността, масивно засводена, с масивни каменни колони, с притвор, също дълбоко в земята. Пирдопската църква е дълга 19 м, широка е 12 м, височината ѝ е 7 м 24, и тя като тревненската е голяма и трикорабна. Тези обширни храмове не биха могли да се издигнат за 40 дни дори с денонощна работа на цялото местно население. Известните сведения за времето, необходимо за издигане на подобна трикорабна църква през Възраждането, говорят за груб строеж в течение на около 6 месеца и довършителни работи, които продължават често с години.

Мотивът за срока, в който църквата трябва да се построи или възобнови, е само част от развития сюжет, в който се разиграват варианти на излизане от трудната ситуация с осъществяване на нелегален строеж. Легендите, залегнали в основата на цитираните наративи, може би съдържат и частици истина. За тях също могат да се намерят модели от предосвобожденската епоха. Ценно подобно свидетелство за трудните обстоятелства, при които са строени и подновявани някои църкви, е летописният надпис от църквата на с. Туден, Годечко от 1845 г.: „Да се знае когато е напред правена тая църква когато обладаха турците Болгария въ лето господне 1400 тогая се направи црква за 7 дни. Говедар я правил. После дойде време на 1812 тогая поднови икони чорбаджи Рано от Туден. Правил ги е скришом на кошарита не е никой знаял... Па дойде време 1843 та поднови църквата на Рано син майстор Стефан сос майстор Бранко. Когато дигнаха глава пиротчане на турците тогава излезнаха и кърджалии та правеха църквата до обед а от обед бегаха та се криеха от кърджалии...“

В този стенописен разказ се смесват анахронизми, легендарни и реални мотиви. Говедарят, построил през 1400 г. църквата за седем дни, трябва да е направил нещо подобно на колиба. Защо майсторите са работили по подновяването на храма до обед, а следобед се криели, остава също загадъчно. Ясно е намерението на надписа да се подчертаят трудните условия за строежа и украсата, така че извършеното да прилича на подвиг. Османската империя има строго определени закони по отношение на християнските храмове. Позволено е възстановяване на храмове, което става с предварителни сложни процедури, изследвани подробно от Росица Градева и някои други османисти.

Първо християните отправят молба до властите, после на място се изпраща комисия, която проучва църквата, нуждаеща се от ремонт, ако е необходимо се удостоверява, че това наистина е храм, после се констатира нуждата от възстановителни работи, снемат се размерите. Докладът на комисията се изпраща в султанската канцелария и там се издава разрешението. За всички тези стъпки енориашите плащат такси и подкупи и обикновено, техни представители чакат решението в столицата с месеци или години. После строго се следи от властите дали се изпълнява стриктно това, което е разрешено във фермана. Във ферманите, които са твърде сходни като съдържание, се посочват точните размери – широчина и дължина, по-рядко височина на стария храм, които при ремонта не бива да се надвишат дори с пръст, понякога градежен материал, брой врати и прозорци. Констатираните нарушения се санкционират строго – неразрешеният строеж се събаря, енорията се глобява (тетевенци например са глобени 62 кесии затова, че направили притвор на манастирската си църква без разрешение, за смяната на няколко керемиди на пловдивската „Св. Марина“ глобата била 8000 гроша). В селищата със смесено население съществуването на християнските храмове е било съпроводено с несигурност, а християните са живеели в постоянен страх. Обикновено храмовете са били скрити зад високи зидове, за да не дразнят „правоверните“. Често те са били вкопавани в терена, което се представя обикновено като условие, поставяно от властите, или способ за замаскиране на храма и е един от най-разпространените варианти (съществуват разкази и за църкви, изцяло затрупани със земен насип). Има селища като Трявна и Елена, в които не е имало мюсюлмански махали и християните са живеели по-спокойно. Въпреки това и там е упражняван контрол от страна на властта. Впрочем мотивът за нощен строеж е доста странен както по отношение на селища с мюсюлманско население, така и в чисто българските. Накратко – било е невъзможно да се укрие нелегален голям строеж, нито да се замаскира църква като постройка със стопанско предназначение. В някои редки случаи се е позволявал и строеж на църква там, където не е имало такъв. Често се разказва за строеж на църкви без ферман, със специално разрешение на някой турски управник или големец. При всички случаи на разширяване на църкви, или строеж на нови трябва да се допусне даване и вземане на сериозни бакшиши. Кондиката на църквата в Струга свидетелства, че макар жителите да получили ферман, охридският каймакамин взел 1000 гроша „дар“, пашата в Шкодра срещу много пари издал бюрултия, 5000 гроша местните християни дали, за да получат разрешение да се събори старата църква. В кондиката на копривщенската църква са описани предварителни плащания на различни турски чиновници в размер, превишаващ една трета от стойността на самия строеж.

Цитираните в началото наративи могат да се определят като своеобразен следосвобожденски фолклор, чиито корени, изглежда, са поне в XIX век. Трябва да се подчертае, че не попадаме на разкази на очевидци на описваните събития, макар понякога може би има отгласи от живата практика. Топосът „строеж на църква за 40 дни“ прониква легално и охотно в печатни издания, а в наши дни има особена актуалност, като дори това се представя като стандартна процедура. В него се очертава един от аспектите на масовата представа за „турското иго“, за турския верски гнет и за изобретателността на угнетения българин, винаги печелещ в играта на надхитряне с властта. Легендите, важни за разбиране на народопсихологията, отварят множество все още нерешени въпроси пред българската наука. Например – да се изследват комплексно процедурите и практиките по строежа на храмове през Възраждането – период, донесъл много промени в тази област – за да се получат твърди ориентири, разграничаващи въобразено от действително.

Иванка Гергова