Човек чутовен, с голямо име – Уста

Пролет. Тънкият ветрец носи приятен мирис, пчели жужат по ябълковия цвят.

-      Като си рекла отскоро: разказвай, та разказвай… - излиза баба чевръсто на пруста. – Да си оставя сеитбата и да й разправям… Хич такава работа бива ли? Хайде, дойде му и на туй редът! Днес е неделя, сядай под ябълката, ида. Хем ще чепкаме вълна, хем ще ти разправям.

Очите й весело искрят, лека руменина е обхванала лицето й; и тя се радва. Приятен й е споменът за уста Генчо Кънев.

-      Ще ти разкажа как го дарувах. На сватбата ни го нямаше. В Трявна, у тях, ни прати свекърът ми с дяда ти Къня, ризата да му занеса. И до днес не мога да го забравя. Все чувам как ме кани да влизам.

-      Пристъпяй, пристъпяй по-смело, булка Кънювице! В роднински дом влизаш, не си на чуждо място. Към рода ни вече втори месец как се числиш, не пресрами ли се? – тъй ме канеше вуйчо Генчо, кога за пръв път го видях.

Тъй захваща приказката си баба Мара.

-      Как да пристъпям, баби, страх ме беше все да не сбъркам; зер булка под було съм още, три месеца не са изтекли как под венчило съм минала с дяда ти. Пък и колко ми е бил акълът… Шестнайсетгодишна съм била. А той – чиляк чутовен, с голямо име – Уста!... Колко ме учи свекърва ми, баба ти Неда, неговата по-малка сестра. Как да пристъпя, къде ръце да държа, накъде очи да гледат, как даровната рида на ляво рамо да метна и какви думи да му издумам… Тънка работа! Тънка работи ти казвам. Че самият той бил много изтънчен, оглеждал човека, бързо го претеглял и бил табиетлия… Хубост и скопос пълнели окото му, на хубавото в живота най се радвал…

Пристъпям аз, а то като че ли само потропвам из място. Не ми спори и толкоз. Сърцето ми като птиче пърха, ще изхвръкне, дъхът ми спира. Нейсе, как да е – доближих го, поклоних се, метнах кенарената риза на рамото му, думам заучените слова: „Вуйчо, на сватбата те нямаше трапезата да украсиш, почит пред людете да ни покажеш. Мама, свекърва ми, не ти се сърди, тя казва, знае братското ти сърце – по работа си бил. Твойто не се губи. Къню като баща те има, затуй със здраве носи кенарената риза. С мерак е тъкана, с обич и песен за тебе шита“.

-      Хубаво те праксала сестра ми, булка Кънювице. Слушай свекърва си, добра душа е тя. Да украся трапезата, казваш, ами от тебе по-хубав човек там, сигурен съм, е нямало, като те гледам. По старините ти гюл цъфти, в очите ти небето се оглежда, речта ти умна, скопосна… Добре си е отварял очите Къню, добър майстор ще излезе от него, щом такваз булка си е взел. Не напразно носи татювото име.

А дядо ти, усмихнал се срещу ни, сеира ми струва, пък познавам го – весел и доволен е от похвалите.

-      Ха, целувай ръка на вуйчо си и добре дошла в рода ни! Сърцата ни да радваш и ние – твоето.

Целунах голямата му корава ръка и усетих: нещо остана в моята. Погледнах – цяла лъскава махмудия.

-      Благодаря ти, вуйчо! – поклоних се.

-      Сполай ти, булка Кънювице, за дара. На свят ден ще го нося.

Туй стана под трема им на долния кат на къщата. Като днес го виждам, облегнал се на дирека – едър, възпълен, ама набит, стегнат. Лицето му едро, червендалесто, като две капки вода си приличаха с баба ти Неда, свекърва ми. Очите ме зелени, пъстри очи, буден поглед, малко остър, изпитателен, като че ли все разучава нещо.

По Великден беше. Стъкмил се асъл като за Великден: с лъскав пепелив панталон – свети; от същия плат – жилетка; бяла риза, черна връзка, отгоре джубето черно, дълго до коляно. Качихме се на втория кат, къщата им огряла от наредби: писани черги, килими от Цариград, маси, долапи, дълбани, рязани – да ти продумат. За пръв път у тях видях железен креват, за пръв път на маса ядох. Седя, гледам и мълча. Вуйна Минка /тук името е объркано – съпругата на уста Генчо се е казвала Злата (1838 г.-?), а Минка (1880-1957 г.) е дъщеря на Хуба – (1862-1911 г.) - една от дъщерите на Уста Генчо) и съпруга на Богомил Даскалов/ и тя с атлазена блуза с дантели, сал ни кани: „Марке, Къньо – вземете, вуйна, канете се, че млинът изстина!“.

Какво да ям? Едва преглъщам, срамувам се. В какви хора ме доведе дядо ти! Виждам, не са от нашата черга – гражданска носия носят, пък аз – в сукман. Дядо ти – в потури. После свикнах и го разбирах: за всичко си имаше мярка уста Генчо. Човека по човещината му тачеше, а не по носията. Добре, бабо, добре разправяш. Кажи ми сега нещо за майсторлъка му.

-        Дяда си питай по таз работа – отвръща баба. – Двайсетина години не се е отделял от него. От малък до голям все под неговото крило е печелил. Ама не го достигна, лепнеше му уж, лепнеше му, пък понякога самичък си приказва: „Ееех, да е сега вуйчо Генчо тук, ще рече и ще отсече, пък аз цял ден го мътя и не мога да реша кое е по-добре…“.

Прав бил дядо – талант носел у себе си прочутият майстор – строител. Дарбата му укрепнала и се доразвила под влияние на бащиния му опит. Баща му, уста Къню Ганчов – Тревненеца – строил от Влашко та до Цариград. „Здрава работа“ излизала изпод ръцете на уста Къню, прочуло се името му. След похода на Дибич Задбалкански, след Одринския мир в 1828 г., Турция започнала да укрепва земите си на север от Цариград, та масово били пращани строители от Тревнененско и Габровско. По заповед на Селим бей, управител на Търново, бил изпратен към Цариград и уста Къню Ганчов. Той отвел със себе си и най-големи си син Генчо, по-къснешния уста Генчо Кънев, който десет години работил в околностите на Цариград под ръководството на баща си. Правили укрепления, строили арсенали и фарове по крайбрежието. Неведнъж младият майстор прескачал до Цариград. Изключителната даденост на града, величествените му строежи подхранили фантазията на даровития младеж и той закопнял по красотата, обещавал си, че и бащината си земя ще накичи с красиви строежи. И удържал на думата си…

Рано се отделил от баща си, желанието за самостоятелна изява напирало. С големите си успехи твърде млад завоювал титлата „уста“. Виждаме го самостоятелен из Влашко, където разбира, че освен познанията около строителното майсторство, получени от баща му, има и нещо друго – изкуство. А той носел в себе си това изкуство. Запленила душата му една панорама в Букурещ, където видял изгледи на величествени дворци и големи градове от цяла Европа. Оттогава за него няма покой. Работа, работа и само работа за усъвършенстване на занаята. И зиме, и лете – отдаден на професията си. Зиме се прибирал при челядта си и чертаел чертежите на бъдещите сгради; подготвял, обмислял работата си през лятото. Под старателната му ръка проектите, чертани с молив, били изработвани по мащаб с метър или линийка. За окръжности и вити линии употребявал кафени чашки, филджани, талерки и монети. По такъв начин чертаел куполи и камбанарии, сводове и кобилицообразни стрехи. И никой план не оставал неразчетен, неразбран от зоркия му поглед. Общувал с чужди инженери и архитекти, у които оставял впечатлението, че е следвал някъде в чужбина, защото уста Генчо Кънев не е случайна издънка на народа си. Той наистина е потомствен строител. С каква гордост говореше за него дядо: „Че той, вуйчо, как няма да знае, как няма да може – света е изтръшкал. Цариграда познава като на длан, в Букурещ колко пъти е ходил, във Виена, а в Одеса за терк на габровското училище е бил. Ами преди него да построи, името му вече се е носело от уста на уста по цяло Българско“.

Веднага след Кримската война строи джамия и синагога в Русе. Викали го, търсели го, вярвали му навред при издигане на по-внушителна сграда. Една от ранните му постройки, и габровската църква „Св. Богородица“, построена за година време, била проектирана с куполи и камбанария, нещо рядко за времето си. Лека и изящна, с нови архитектурни въведения, тя правела впечатление на габровчани с каменните си украси по вратата и каменните ивици по прозорците – като че ли не с чук са изчукани, ами като с игла обрамчени.

Църкви, църкви – там била неговата строителна стихия. И се занизват църквата „Св. Архангел Михаил“ в Калофер, църквата „Св. Богородица“ в Калоферския манастир, чудната църква в с. Трънчовица, Плевенско, по проект на италиански архитект. Изработил амвона за църквата „Св. Георги“ в Трявна, „Св. Троица“ в Севлиево, на която външното и вътрешното оформяне говорят за големите възможности на майстора. А какви нововъведения прави при строежа на църквата „Св. Кирил и Методий“ в Свищов! Тогава започва българският „барок“. Като връх на строителния талант на уста Генчо е катедралата „Св. Богородица“ във Варна, построена по проект от Одеса. Това е втората църква в България по големина и красота след „Александър Невски“. Над осемнадесет църкви, десет моста, множество училища, някои от които и днес се ползват, много частни жилища – това е равносметката от трудовата дейност на златната устагенчовска ръка…

Спомням си дядо поусмихнат, унесен, с поглед в далечината, удивлява се на уста Генча:

-      Кинке, да те заведа само до Ганчовец, да видиш какво се вика градеж! Мост е туй, не е шега. Дълъг повече от шейсет метра, висок над девет метра и широк шест метра; такъв мост по нашенско още никой не е правил. Използвал вуйчо височината на бреговете. Мостът е равен, няма чупка по средата. Някой си чужденец – инженер (Рол Гавронски), на служба при русенския паша, ахнал от почуда. Не само него е слисвал вуйчо Генчо. Ами италианеца Монтани ли, как го думаха, архитект бил в Пловдив, пък него колко е учил уста Генчо как да прави зидани арки, без да поставя подпори под тях! Голямо умение имаше у вуйча. Организираше си работата. По два строежа наведнъж водеше.

В резултат на новостите, които въвежда, на съвестната и солидна работа при изпълнението, уста Генчо е една от водещите фигури на възрожденската ни архитектура. Той и уста Колю Фичето са двамата най-изтъкнати майстори по нашите земи. Една подробност: двамата ръководят строежа на прочутия Беленски мост, но уста Генчо напуща не от карез помежду им, а предпочел самостоятелната изява. Гордост и благородна амбиция носел в кръвта си.

-      Доброто добро не плаща, дядовата, тъй да знаеш – гледа ме многозначително дядо и клати глава.

-      Защо да не плаща добро, дядо?

-      Защото вуйчо ти беше добър, много добър.. Колкото знаеше и можеше, толкова хаири правеше на хората. Я виж габровското училище! При строежа му грош не е взел на габровчани. Втурнали се млади и стари от града и селата да помагат. Учители и ученици, и те се впущат. Той се отказал от всичките си надници и работил от начало до край без плата – даром. Такъв чиляк не пожалиха черните души, отнеха му животеца. Полакомиха се, за пари го свършиха.

-      Кои, дядо? Кои го свършиха?

-      Беше през 1890 г. Работехме в Анхиало по новата църква „Св. Богородица“. Рано бяхме потеглили на кяр нея пролет. Вуйчо Генчо бързаше да се изкара работата по-скоро. Беше наел нови градежи във Варна. Цялата чета дюлгери щеше да води със себе си. Затуй на всеки две седмици се разплащаше на работниците. Една събота, към средата на марта, замина с каика на един грък за Бургас. Теглил пари. Метнал дисагите на рамо и хайде обратно за Анхиало. Гръкът, от дума на дума, разбрал по каква работа е тръгнал уста Генчо. Черна мисъл го запалила. Неподозирайки нищо, вуйчо си стоял спокойно в каика и се радвал на ширното море. Ненадейно гръкът го ударил по главата, вкопчил се в шията му. Удушил го. Хвърлил го в морето. Задигнал дисагите с парите и обратно към Бургас. Вълните изхвърлили трупа край с. Папурус, сега Сарафово. Чакахме подир обед да се върне, чакахме до вечерта – напразно. Страшната новина научихме на другата сутрин… Гробът му е там, в това село. Дядо помръкна умълчан. А аз вече мислено бях в това приморско село, в крайселските гробища, и виждах самотния гроб на уста Генчо, оставил дълбока следа в строителната архитектура на България.

           Кина Резачева

Из сборника „От ръката тревненска“, Профиздат, 1987 г.

Уста Генчо Кънев - Големия, ОДА - Габрово, ф. 1120 
Художественият портрет, дело на проф. Асен Василиев, е публикуван за първи път
в неговия „Трем на българското възраждане“ /1936 г./