Житейски истории. Малката къща в края на селото

В края на миньорското селище, в малка изоставена къщичка, живееше самотен старец. Къщичката, само от две стаи, с наклонен покрив и ветропоказател на билото – еднокрако тенекиено петле, по ирония на съдбата доживяваше последните си дни заедно със своя стопанин. В запустелия двор, ограден от ниска, почерняла от времето дървена ограда, растеше самородна ябълка. Под рехавата сянка на нейните клони незнаен майстор беше сковал дървена масичка и пейки. А зад нея, в ъгъла, цъфтяха и бавно прецъфтяваха малките жълти кошнички на златокосата вратига. Всичко това, както и сивият горделив и потаен котарак Нерон, създаваха що-годе някакъв уют в отдавна изстиналото миньорско гнездо, останало още от времето на Буров. Кратките есенни дни минаваха бързо, но нощите за бай Мирчо, така се казваше старецът, се струваха отегчителни и дълги. Рано сутрин го будеше незримата, неподвижна нощна тишина. Тя по своему шумеше в ушите и носеше мъчителното усещане за самота и идващата старост. А старостта е печална не с това, че е настъпила, а че започва да създава проблеми. Особено на самотните хора. Самотният човек е птица с пречупени криле, която вече никога не полита. Ако се съди по думите на хората, той беше човек затворен, мълчалив. Защо е останал след пенсионирането си да живее тук, едва ли някой можеше да каже. Разказваха, че цял ден се губи из Балкана, бере билки и плодове, бори самотата. По всичко изглежда, че няма нийде никого. Дали пък някаква тайна не тежи върху плещите на този слабоват и добронамерен човек или тежка житейска орис, свързваше живота му с преходната съдба на това миньорско селище. Хората идваха тук, създаваха семейства, работа ги сплотяваше, но това беше до време, до излизането в заслужена пенсия. След това всички се завръщаха по родните си места. Там, обградени от грижите на близки и приятели, изкарваха края на дните си. Затова, макар и причудливо, в миньорското селище нямаше гробище. Понякога, на път за работа, при него се отбиваше русокосата, засмяна телефонистка Райка. „Не се ли обажда някой, който си е спомнил за тебе?“ - питаше тя. „Хората забравиха, че съществувам“ – отговаряше тихо бай Мирчо, сякаш нямаше желание да продължи разговора. „Трябва да откриеш някои близък, при когото да се прибереш – продължаваше Райка. - Защо не отидеш при кмета, ще ти помогне“.

Кратките посещения на Райка, нейният справедлив укор, хвърляха в смут мислите за неподредения живот на стария човек. Един ден в края на лятото, бай Мирчо се събуди рано. Измъчван от тежка безсънна нощ дълго обикаля из двора. И когато закъснялото слънце надничаше иззад жълтеещите горски върхове на Конарското, пое към гарата. Там, в края на малкия площад, се намираше сградата на кметството. Най-после, след дълго колебание, спря пред кабинета на кмета. Водеше го вече неприкритото желание да се завърне по-скоро в родния край и покрай племенниците му, за които предполагаше, че живее в селото, да доживее последните дни от живота си. Противно на очакванията, връзката с Долна Секирна – далечното село на бай Мирчо, се осъществи бързо. Тамошният кмет прие молбата да открие и разговаря с неговите роднини. Посещението при кмета донесе надежда в живота на стареца. Бавно се връщаше по обратния път с увереното чувство, че живота му ще се промени. Спря да почине край големия бук край пътя. Погали напуканата му кора и приседна до него. И изведнъж изпита съжаление. Всичко, с което беше свикнал тук – зелената пролетна трева, полъхът на вятъра и шумоленето на листата на ябълката в двора, бяха свидни и скъпи мигове в осиротелия му живот. Това всичко щеше да му липсва.

Есента дойде тиха, спокойна и суха. Тревите в градината прегоряха. Дните минаваха бързо, изпълнени с мъчително очакване. Най-после в кметството се получи отговор. Отговор, оформен като официален документ, на който, в присъствието на трима свидетели, споменатите племенници на бай Мирчо се бяха подписали под твърдението, че човек с такова име в рода си нямат и никога не са чували за него. Прочел документа, бай Мирчо беше изненадан. Животът му излезе от равновесие. Най-близките да се откажат от тебе! Кое вече ще облекчи идващите тежки, неизвестни дни...

В началото на годината, през януари, той постъпил в Тревненската болница. Няколко дни лекарите са затруднени да му поставят диагноза. Не го боли нищо, но състоянието му не е добро. Лежи тихо в болничното легло, притеснен от вниманието и грижите. Особено старание към него полагаше млада, русокоса и миловидна сестра. Тя дълго държи в ръцете си съсухрената старческа ръка, мери му пулса и старателно записва нещо. Почувствал топлината и нежността на младата женска ръка, бай Мирчо притваря очи. „Колко дълго не съм чувствал човешка топлина“ - тихо, на себе си шепне старецът. Допирът със студената, старческа ръка смущава младата сестра, предизвиква натрапчив и мъчителен спомен. Там, някъде, в малко планинско село, в далечния Берковски край, живее също такъв слаб, мил и кротък, със сиви очи и оредяла коса старец – нейният баща. Чувството за вина я обзема винаги, когато си спомня за него. Как ли в тая студена снежна зима, чисти дълбокия сняг до кладенеца, цепи дърва и пали изстиналата печка. Тя обръща поглед към бай Мирчо и по бузите й се стичат сълзи. Старецът е заспал. Завива го внимателно и бързо напуска стаята. А след два дни, когато идва на работа, леглото на бай Мирчо е празно. Погребаха го в новото тревненско гробище, далеко в края на града. Януарският ден е студен, ветровит. В последния му път го изпращат шестима човека – пет от рудника и един от общинската управа. „Днес изпращаме нашия другар и колега – казва пред пресният гроб председателят на миньорския синдикат. Ние го помним като трудолюбив и скромен човек, с благородна душа и голямо сърце“. И когато в късия зимен ден глухите удари на замръзналата земя ден тежко отекват в капака на ковчега, се затваря последната нещастна страница от живота на самотния старец…

Няколко месеца след края на зимата, срещнах в Габрово кмета на миньорското селище Кръстец, бях напуснал мината и работех в Окръжния град. От него разбрах, че бай Мирчо е починал в края на януари. „Нежна, ранима душа имаше този човек. А живота му – той беше загадка за всички, които го познаваха. Но неговата житейска история стана невероятно интересна след неговата кончина“ - каза бай Стефан. Така хората наричаха кмета на миньорското селище. Няколко дни след смъртта на стареца, началника на рудника изпратил хора в изоставената къща да направят опис на имуществото му. Ватенка, чифт ботуши, каскет, маса, креват и два стола. Това видимо било всичко. Но когато отворили двата големи куфара под леглото, всички ахнали. Извадили прекрасно ушит от скъп плат и старателно сгънат фрак, с бяла риза, бяло елече и бяла папийонка. На дъното под тях лежала снимка на красива млада жена, със сини очи и тъжна, загадъчна усмивка. А в красива кожена чанта лежало богатството на стареца – две спестовни книжки с пари, които човек трудно би спестил за цял живот. Имало и няколко хиляди лева в брой и указание за какво да бъдат използвани. Всичко това, облечено в законно направено завещание, с което старецът завещал всичко на рудника и една част - на общината.

Не бяха отминали много дни и мълвата за наследството на бай Мирчо не беше още отшумяла, когато в кметството пристигнали трима непознати – двама мъже и жена. „Ние сме наследниците на бай Мирчо“ – казали те. „Гледах нахалните им физиономии и гняв изпълни гърдите ми“ – сподели бай Стефан. Тогава извадил от чекмеджето декларацията, подадена от тях преди време. „Тези подписи ваши ли са?“ – попитал ги той. „Наши, ама... да обясним...“ – започнали да се оправдават те. „Слушайте нещастници такива! - изревал тогава кметът. - С тая ръка цял живот само съм милвал, никого не съм удрял. Но сега имам желание да го забия в нахалните ви физиономии“. И стоварил тежкият си юмрук на бюрото. Сградата потреперала. „Изхвърлих ги на вън и заключих вратата. Не желаех никога да срещам повече хора като тях“ – допълни още той. -

Цял живот този странен човек, бай Мирчо, беше живял като отшелник. Дали страстите на скъперничеството са го подтиквали към лишения и несгоди, това човек може да си го обясни, но къде и кога, по дяволите, е носил тези прекрасни дрехи и този фрак, това ще си остане загадка“. Замълчахме и двамата.

„Помниш ли - питам, когато в рудника дойдоха двама немски специалисти във връзка с рудничните лампи, с преводач – един издокаран господин в напреднала възраст с красива папийонка и над нея димяща лула. Представи се като д-р Гудев, син на бившия кмет на Сливен. Говореше перфектно три езика. Завършил в Германия по онова време, получил работа в канцеларията на Хитлер. Единственият – според неговите думи, преводач и свидетел на последната среща между Хитлер и цар Борис, когато спокойното и твърдо държание на българския цар изваждат от равновесие Хитлер и той в крайна сметка го погубва. Повече за това отказваше да говори. Беше интересен и симпатичен бохем. Пиеше бавно, но достатъчно само коняк и шампанско. „Нощите ни - каза д-р Гудев, са ни дадени за живот и творчество, човек трябва самичък да избира“.

Мислех, вече никога няма да видя д-р Гудев, но миналата есен го срещнах в Габрово. Водеше някаква английска туристическа група. Останах изненадан, че ме позна и взе да ме разпитва. „Та как мога да ви забравя – каза той, когато във вашия рудник преживях един от най-тежките мигове в живота си. Изненадващо, тук при вас, срещнах един човек, за когото мислехме, че е изчезнал. Облечен във ватенка, обут с гумени ботуши, не можах да повярвам, едва го познах. Знаете ли всъщност кой е той? Над 15 години живя и работи във Виена, в нашата правителствена мисия. Има две висши образования, знае няколко езика. Много способен човек. А каква красива годеница имаше… Казахме си няколко думи на немски, повече той не пожела да общува. Така се разделихме – двама нещастници с една съдба“.

От тогава цяла година се опитвам да открия името на този човек, но ето днес случайността подреди всичко. Когато се разделихме с д-р Гудев, аз дълго гледах подире му, гледах как преминава по моста към Априловската гимназия, с неговата бавна походка и ореола около него от пушека на димящата лула. Той бавно отминаваше и отнасяше загадката, за все още непознатия за мен човек, а в главата ми се лутаха натрапчиви, безпътни мисли, които се стараеха да прозрат капризите от криволичещите пътища на тежката житейска съдба.

 

 

 

Генчо Димитров

гр. Дряново