Памет за една (не)обикновена жена

Не викаше нито Неволята, нито Господа…

Изкусен и търсен майстор бил Грозьо Енчев Цанев от Джуровци (дн. Престой), по прякор „Маврото“ /1873 г. – 1961 г./. Учил дюлгерство при Цаньо Симеонов от с. Джуровци и Тотю Минев от колиби Рашевите, но тънкостите в занаята усвоил при Първомайстор Генчо Кънев. Не случайно бил най-добрият му ученик. А той не само го оставял да ръководи някои от градежите му, но му дал съвет и кураж да отвори собствена строителна фирма, през 1893 година. Грозьо Енчев бил на последния градеж на Първомайстора в Поморие /църквата „Св. Рождество Богородично“/, когато дошла трагичната вест за смъртта му…

Не посрамил своя учител младия майстор и в продължение на над 35 години съградил много училища, църкви, болници, мостове, частни жилища и постройки в София, Варна, Елена, Велико Търново и околните села др. Малцината знаят, че той издигнал наново патриаршеската катедрала „Рождество Богородично” във Велико Търново, построена върху основите на старата църква на майстор Кольо Фичето, която рухнала при земетресението от 1913 г. Грозьо Енчев възстановил църквата само за година година /1933-1934 г./ по чертежите и макетите на Леон Филипов. И още много знакови сгради съградил майсторът, но понеже неотдавна ви разказах за градежите му, днес думата ми е за неговата житейска спътница, с която споделя над 60 години от живота си… Тя била жена „скромна“ и „обикновена“. А житието й едва ли ще се стори интригуващо на широката читателска аудитория. И все пак, всяка съдба, дори „най-обикновената“, си заслужава да бъде помнена и препредавана, защото тя е нашият мост към вечността и корените. Затова е потребно да ги пазим и възраждаме из пепелищата на забравата…

А баба Цана Илиева, по баща, Иванова, макар и да водила живот „обикновен“ и скромен, отгледала четири деца, първото от тях - осиновено. И без ропот въртяла домакинството, кърската работа, семейното огнище. Завършила само първо и второ отделение в училището в Джуровци, и знаела да се подписва. Била красива жена със сини, като небето очи, естествено червени коси и миловидно лице. Дошла на този свят на 27 ноември 1879 година. Майка й се казвала Рада, а баща й Илия. Семейната памет не помни друго за тези свои предшественици. Цана Илиева имала двама братя – Иван и Боньо и сестра – Дешка.

Била много млада, когато починал баща й. И понеже вече била мома за женене, по тогавашния обичай, веднага й избрали настойник и бъдещ съпруг – Иван Вълчев от същото село. И ги меняват, разказва внучка й Къна Дамянова. Такъв бил обичаят - преди сватбата ги меняват, после ги сгодяват и чак тогава ги женят. Ритуалът по меняването се изразявал в зашиването на една златна монета /ермелик/ отвътре на дрехата на момчето и на момичето.

„Не знам дали баба Цанка и избраникът й са се харесвали или не, но тя три години ходила сгодена – споделя още г-жа Дамянова. - И тъй като не била нито мома с момите, нито женена с женените, навсякъде по хора, седенки и т.н. била придружавана от баба си. Веднъж, на една седянка, дядо Грозьо, който явно й имал мерак, я повикал да излезе навън. Баба отказала. Втори път я повикал – тя пак не посмяла да излезе. Нали била сгодена, как тъй ще говори с чуждото момче?! Дядо се разсърдил и й нарязал престилката, а баба се ядосала и излязла при него „да се разберат“. Тогава той я грабнал и я занесъл у тях. А седянката била в къщата срещу неговата. Пуснал я на двора и й казал: „Айде сега, ако имаш кураж – излез! Кой ще те уважава, кой ще те вземе, като види, че излизаш от чуждата къща“. Излязла тя, но веднага решили да се оженят. Пък и, както се оказало, и годеникът на баба ми си имал друга изгора - Ирина Петрова от с. Милевци. Та веднага след тази случка той отишъл да я иска за жена“.

Двете двойки се венчали в църквата „Св. Архангел Михаил“ в Трявна. Баба Цанка и дядо Грозьо - на 16 януари 1900 г., а доскорошният й годеник, Иван и неговата любима Ирина - на 6 февруари същата година. Венчал ги свещ. Тахо Ангелов.

„Баба ми била с дълго, тъкано червено було, бяла, везана с червен конец риза“ – връща лентата на спомените г-жа Дамянова. Че и на кон се появила на сватбата си, седнала напреки на седлото… 

Цели осем години младите чакали жадувана рожба. И я дочакали, макар и не своя плът и кръв… А историята почва по-отдалече… Било 1908 година. Заедно с другите жени от селото, баба Цанка била на нивата, когато покрай тях минала една циганка. Поискала нещо за ядене, а в замяна обещала да им „гледа“. Жените решили да проверят гадателските й умения и рекли: „Я, гледай на тази мома, кога ще се ожени“. И посочили баба Цана. Пък тя вече била женена, че и няколко пъти помятала. Циганката, като „видяла“ невидимите знаци и нишани по ръката на „момата“, позамислила се как да го рече, пък накрая отсякла: „Абе, каква мома, бе… ами тя помятала“. Едва тогава жените й казали, че баба Цана е женена. Пък циганката й рекла: „Ти скоро ще вземеш дете! И като стане на две години, ще ти се роди твое“… Заминала си пришълката, а една от жените, която била бременна, казала: „Ех, кумице, да има как, ей сега да го извадя и да ти го дам… Много ми тежи, едвам го нося“… По-късно родилката починала при раждането. И докато останалите се суетели около нея, баба Цана взела новороденото, което било оставено настрани, и се прибрала в къщи. По това време дядо Грозьо бил някъде по градежите си. Но, когато се прибрал и заварил жена си с чуждо дете на ръце, много се ядосал, защото не го била питала. Имало гняв. Имало и „наказания“, но минало време и всичко утихнало. Животът потекъл в обичайното си русло. А малкият Димо растял, обграден от обич и топлина. И станало тъй, както била пророкувала циганката. Две години по-късно, през 1910 г., на бял свят се появила дългоочакваната им първа рожба. Нарекли детето Енчо. После, през 1914 г., се родила дъщерята Радка /майката на г-жа Къна Дамянова/, а през 1919 г. проплакал най-малкият син Илия.

Дядо Грозьо постоянно бил далеч от дома, макар че не оставял семейството си без грижа и подкрепа. Той „изкарвал парите“, а баба Цана поела на крехките си плещи всичката работа по домакинството, имота и отглеждането на децата. Въпреки това, съпругът й не чул ни упрек, ни лоша дума от нея, нищо че бил и много ревнив, та сложил пердета на прозорците, нещо невиждано по онова време на село, и дори „преместил“ къщата от пътя навътре в двора, за да не чукат съседи по прозорците, когато го няма…

Макар и неграмотна, баба Цана била „мек човек“ с „прогресивни разбирания“ и високо ценяла труда и усталъка на съпруга си. За разлика от нея, дядо Грозьо много обичал да чете. Сред любимите му книги били „Библията“ и „Записките“ на Захари Стоянов. Сам правил и проектно-сметните документации за строежите, но нямал диплома и плащал щедро на архитекти и строителни техници за подпис под документите. Изпитвал силен респект и уважение към учените хора. Затова и много искал да изучи децата си. Но осиновеният му син Димо не обичал учението, макар да бил много умен. Вероятно, ядосан на ината му, баща му го набил. Пък после, като видял, че няма накъде, го взел със себе си по строежите. За радост на родителите си, първородният син Енчо завършил висше образование в Търговската академия във Варна, а най-малкият, Илия - строителен техникум в София, но заради мобилизацията по време на Втората световна война, останал без диплома за висше образование… Инак и Енчо опитал яката десница на баща си, спомня си Къна Дамянова и разказва как, когато бил още малък, успял някак си да свали пушката на татко си, закачена високо на стената и започнал да се мери напосоки в стаята, където били децата. В този момент влязъл дядо Грозьо и така го набил, че се наложило баба Цана да търси току що одрана овча кожа, за да наложи раните му… И, въпреки че Енчо „отнесъл по-много бой“, Димо се разсърдил на осиновителя си до толкова, че до края на живота си все търсил повод да каже някоя лоша дума за него… Пък после сам изучил децата си…

Дядо Грозьо бил дълбоко религиозен човек за разлика от жена си. И не, че тя не спазвала всички църковни празници и ритуали, но никога не търсила помощ и упование в Бога. „Не викаше нито Неволята, нито Господа“, спомня си внучка й, която запомнила и историята, която завинаги отблъснала тази хрисима и скромна женица от религията. „Навремето, в навечерието на големите християнски празници, по села и градове обикаляли монахини, които събирали хранителни продукти в дар за църквата – разказва г-жа Дамянова. - Било преди Великден, когато минали и през Джуровци и почукали на вратата на дядо Грозьо. Отворила им баба ми, заобиколена от невръстните си деца. Монахините поискали малко сирене, сметана, масло. Дала им. Но те настояли и за яйца. А били трудни времена, пък и кокошките не искали да носят по много. Баба била скътала само две, за децата. И без друго се чудела как ще събере повече за Великден. Не скрила от тях тази си тревога, но едната от монахините настояла да им даде и двете яйца. От тогава ги намразила, но продължила да спазва стриктно всички църковни празници и ритуали“…

Баба Цана държала много „на чистотата“, и на онази, вътрешната, душевната чистота. И на работата. „Две думи имаше само: „Срамота!“ и „Грехота!“ – споделя Къна Дамянова. Навремето, като била млада, обичала да тъче, но после, като се пръснали децата, взели да не й дават да се прегърбва на стана, купували й всичко. Научила дъщеря си на фина, дупчена бродерия, да плете на една кука, да преде. После Радка оплела пердета за всички прозорци в къщата, предала тези умения и на дъщеря си.

Баба Цана готвела много вкусно, а какви интересни спомени и поучения, разказвала на децата и внуците… Като този от времето на Руско-турската война, когато през 1878 г. една руска част „отседнала“ в района на Джуровци. По онова време тя била 3-4 годишна, но запомнила как скрили всички моми, младите булки и децата. В страх живеели селяните, все още робски бил кръгозорът им…

Вероятно така, улисана в грижите по дом и семейство, баба Цана успяла да преглътне някои от най-тежките моменти в живота си -  когато с национализацията им взели почти всичко, останал само „един етаж в София и една къща в Трявна“, а в края на 50-те години на миналия век, посегнали дори на „кръстците“ по нивите, на кравата, на любимия кон Косьо…

На старини, останали без никакви доходи, дядо Грозьо и баба Цана се преместили в Трявна при дъщеря си Радка. Едва ли им е било леко да оставят дома си в Джуровци, побрал между стените на просторните си стаички толкова много спомени. Но не били в тежест на младите, а тяхна опора и упование. И мъдри били напътствията и съветите им… Дядо Грозьо си отишъл от този свят на 88-години, огорчен, че на старини останал без никакви доходи, а баба Цанка доживяла до 91. Тежко й било накрая, заради наполовина опустялото сърце, но си отишла обичана и уважавана, не само от своите, но и от съседи и познати. А споменът за нея и за усталъка на нейния съпруг, все още е жив в сърцата на внуци и правнуци, и ще пребъде във вековете, докато има кой да го спомня и препредава…  

 

Галина Иванова

Баба Цана и дядо Грозьо с внуците си - Къна Дамянова (в ляво на снимката),
Цанка и Грозьо (децата на Димо - осиновеният син на дядо Грозьо),
с. Джуровци, 40-те години на 20 в.