Тревненски бУдил: Майсторът, който ремонтираше… всичко

Преди повече от година, провокирана от един значим юбилей – 90- годишнината на тревненското машиностроене, имах възможността да се запозная от близо със съдбата на Борис Павлов Хаджисемков. Или „бай Борис“, както с обич са го наричали тревненци приживе. Първият ми досег с този невероятен човек бе преди доста години в Редакцията, когато бях решила да правя една поредица за стопанската история на града. Оказа се, непосилно. Нямах нито толкова време, нито възможност да проучвам архиви, спомени, да издирвам наследниците на родоначалниците на тревненската икономика. Та тогава, докато обмислях новата поредица, попаднах на един абзац за Борис Павлов в статията на Недка Пенчева – озаглавена „С мисъл, сърце и ръце“, публикувана в сборника „От ръката тревненска“ („Профиздат“, 1987 г.). Фамилията му ми се стори странна и непозната, но едва при втората си „среща“ с този човек, по повод подготовката на юбилейното издание на в. „Тревненска седмица“ за 90-та годишнина на машиностроенето, разбрах, че е родом от Тетевен… Докато работех по броя, бях силно впечатлена от неговата житейска съдба. От безпрекословната му любов към машините, които бяха неговото житейско призвание, от пословичната му принципност, честност, сърцатост в делата и отношенията с хората. От мечтите му, които сбъдва именно тук, в любимата Трявна, и именно тук, губи всичко… Но не потъва в блатото на отчаянието и озлоблението. Напротив, до сетния си дъх остава влюбен в своята Трявна и изпада в умиление при срещата с всеки тревненец, отбил се да го навести в работилничката му в Свищов, където намира упование и утеха, след като напуска града на мечтите си, принуден от ударите на съдбата и времето, в което живее…

Борис Павлов е роден на 15 февруари 1900 г. в Тетевен, където получава основното си образование. Когато е на десетгодишна възраст, семейството му се мести в Габрово и той завършва четвърти клас в „Палаузовото училище“. Прогимназиалното си образование получава в Славейковото училище в Трявна, където семейството му се мести, когато баща му Павел започва работа в каменовъглените мини над Плачковци. През 1913 г. Борис Павлов постъпва в тогавашното техническо училище „Д-р Василияди“ в Габрово. Младежът много иска да стане локомотивен машинист, за да пътува и опознава света. Той е много добър ученик със забележителни математически заложби и пъргав ум. От обучението в техникума са и познанията му по немски език. През 1920-1922 г. завършва трети и четвърти курс с много добър успех. Предлагат му да продължи обучението си „със стипендия“ в Германия, но той отказва заради синовния дълг към семейството. През есента на 1922 г. постъпва на работа в акционерно дружество „Изгрев“ в Трявна. Като млад електротехник, негово задължение е да „пуска осветлението на града“, заедно със своя съученик Пеньо Гаджулов от с. Гаджулите. През 1924 г. дружеството купува първия в града електрически прожекционен апарат на френската марка „Пате фрер“. Това е киното на немите филми. Борис Павлов е първият кинооператор и киномеханик до 1928 г. Тогава киното се помещава в малкия салон на втория етаж в класното училище „П. Р. Славейков“. Със спечелените пари от работата в киното и в дружеството, Борис Павлов купува от Габрово ръчна бормашина, ръчен шмиргелов апарат, менгеме и някои други инструменти. През есента на 1923 г. наема малко помещение, отредено за дюкян, в една от къщите, на мястото, на които по-късно се издига сградата на кино „Владимир Зографов“. В работилничката се извършва „ремонт и поправка на всичко“… Помагат му най-малкият му брат Илия и баща му Павел, и работата върви добре.

Следват години на непосилен труд. Нещата потръгват, поръчките растат. Така, през февруари 1928 г. със заем от Популярната банка, спестените лични средства и помощта на зет си Димитър Стойчев, женен за по-голямата му сестра Мария, Борис Павлов купува имот в „долната част“ на града. Още през същата година започва строителството на сградата на бъдещата си работилница, както и на малка едноетажна къща до нея. Срещу поръчителство на кредит купува от Стара Загора и голям струг и отвесна електрическа бормашина. До края на 1928 г. строежът е завършен. И идва големият ден, когато Борис Павлов отваря първата в Трявна механо-техническа работилница. По сведения на голямата му дъщеря Елена, това се случва на един от най-големите и тачени християнски празници – Гергьовден. Датата е 6 май 1929 г. Най-после младият майстор, който тогава е само на 29 г., сбъдва голямата си мечта. Задаващите се на хоризонта събития обаче, не вещаят леки и безметежни дни...

Постепенно славата му на добър майстор се разнася извън пределите на общината. Поръчките стават все повече и повече. Добрите отзиви сред клиентите – също. Нещо повече, те виждат в лицето на Борис Павлов своя „Ангел – Спасител“, който може да направи всичко, което поръчат на „достъпни цени“ – човек с находчив, универсален ум, който съчетава в себе си доброта, пословично трудолюбие, строга прецизност, еснафска дисциплина и честност. През 1932 г., заради увеличения обем работа, той построява и малко помещение за леярна, сам изработва и монтира и малка вагрянка. Назначава и няколко леяри и извършва много, дори несъвместими занаяти. Няколко години по-късно строи и дъскорезница. Но редом с успехите тръгва и завистта. Тръгват слухове, че не е купил „реална”, а идеална част от наследството на неподелените братя Владови, и на мястото е извършил строеж, че упражнява занаяти, за които няма право. Това го заставя да държи допълнително някои държавни изпити, за да „затвори устата на клюката“. Най-после Борис Павлов успява да спечели обичта на съгражданите си и дори окачва на стената в работилницата си шестте дипломи от Варненската търговско-индустриална камара по занаятите, които упражнява – леярство, ковачество, стругарство, шлосерство, строително железарство, електромонтьорство. Бедни родители изпращат синовете си да чиракуват при „бай Борис“, за да изучат поне един от занаятите му. Именно по това време съдбата го среща с бъдещата му съпруга Мара, която е родом от Свищов. Венчавката се състои на 20 октомври 1935 г. в църквата „Св. Георги“. Година по-късно, се ражда първородната им дъщеря Елена, а шест години след това - сестра й Стефка. Нещата потръгват, поръчките растат, но идва печалната дата 23 декември 1947 г., когато се извършва национализация на едрите индустриални предприятия в страната, сред които попада и работилницата на Борис Павлов.

Два дни преди Коледата на 1947 г. и в Трявна отеква новината за национализацията. Държана умишлено в тайна, тя предизвиква всеобщо изумление, потрес и суматоха. На 23 декември, точно в 10.45 ч., съгласно инструкцията от ГК на БРП (к) - Трявна, в работилницата на Борис Павлов пристига тричленна комисия, оглавявана от Иван Недялков, представител на партията, който по-късно става и първия директор на предприятието. Съставен е и протокол с опис, според който активите и пасивите на работилницата в края на 1947 г. възлизат на 3 518 237 лв. Борис Павлов посреща драматично това „историческо събитие“ и едва успява да запази самообладание на духа, за да „не извърши посегателство срещу живота си“. Семейството му има 24 часа да освободи жилището над национализираната работилница и в продължение на няколко месеца живее в една стая до работилницата на брата на Борис Павлов – Илия…

В средата на февруари 1948 г. в Държавен вестник е обнародван Правилник на министерството на индустрията и занаятите за приложение на закона за национализация на частните индустриални и минни предприятия. Това дава основание на Борис Павлов да поиска работилницата му да бъде денационализирана. Молбата му е депозирана лично до тогавашния министър на индустрията - Петко Кунин. В отговор е получено писмо, с което се уведомява градската управа на Трявна, че „индустриалната работилница“ се връща на бившия й собственик. Следва поредица от заседания на Временна управа на Градски народен съвет - Трявна, която се обявява категорично против денационализацията на работилницата. Взето е решение да бъде изпратено официално изложение до Министъра на индустрията с конкретни мотиви срещу раздържавяването й, в което се посочва, че това е „единственото предприятие“ в града и околията, в което се поправят машини и се изработват резервни части за всички индустриални предприятия. Поради това е необходимо то да остане държавно, за да не поставя в своя зависимост цялата индустрия в района. Във въпросното изложение се твърди още, че „цялото работничество и гражданство“ споделя „мнението“ на Временната управа. Нещо, което не успях да установя със сигурност по време на проучванията си във фондовете на Държавен архив – Габрово, нито от спомените на наследниците и съвременниците на Борис Павлов. Но след като се запознах отблизо с живота и дейността му, мисля, че основният мотив за завземането на работилницата е фактът, че Борис Павлов е заклеймен, като „враг на ОФ“, още на първото заседание на Съвета. Това е и първият аргумент в изложението, който се споменава някак мимоходом, но предвид политическата ситуация тогава, вероятно е бил от първостепенно значение. Нищо, че по сведения на голямата му дъщеря Елена, Борис Павлов никога не е членувал в партия и единственото, което го вълнува до края на дните му, е любовта към машините…

Докато други, чужди нему и на визиите и въжделенията му хора, вземат важните решения за съграденото с труд и сърце, Борис Павлов не стои безидеен. Именно по това време, той изработва и първия у нас „апарат за механическо нарязване на кожени маншони за подготвителните дараци в текстилната индустрия“. За тази си рационализация Борис Павлов получава специално благодарствено писмо от ръководството на кожарския завод в Габрово, което носи дата 16 август 1948 г.

Същевременно, докато Народният съвет в Трявна обсъжда въпроса с денационализацията на работилницата, вече е в сила Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост (З.О.Е.Г.П.Н.С.). Няколко месеца по-късно, на 13 септември 1948 г. се провежда съдебното дело по преписка № 226 на Районния състав на Тревненската комисия по чл. 11 от закона за отчуждаване. А Борис Павлов е призован в качеството му на декларатор. Съгласно изискванията на закона и правилника за приложението му, той и съпругата му подават декларация за имотното си състояние, придружена със съответните документи за собственост, и надлежно описват и изброяват имотите, които желаят да бъдат освободени от отчуждаване и да им бъдат оставени за „лично ползване и за главен и допълнителен доход за живот“. Дни по-късно, на 29 септември с.г., се провежда ново заседание на Времената управа на Съвета, където отново е дебатиран въпроса за денационализацията на металната работилница, както и на още две тревненски „предприятия“ - содолимонадената работилница на Тотю Симеонов Коларов и даракчийницата на Грозю Вълчев Бонев. „За същите предприятия, Министерството на комуналното стопанство и благоустройството е съобщило с Писмо № 12167 от 24 август 1948 г., че ОЗИПС е дал мнение, тия предприятия да се денационализират, обаче до окончателното разрешение на въпроса, те се мобилизират стопански“. Какво е решението на висшестоящите институции по казуса с денационализацията на трите „предприятия“, така и не става ясно, поне документално. В архивите на тревненската градска община и на Околийския народен съвет в Дряново липсват подобни сведения. Възможно е, размяната на писма и предложения да е приключила с цитираното по-горе решение и стопанската мобилизация на „предприятията“. На тази мисъл навежда и факта, че поне що се отнася до металната работилница на Борис Павлов, вече е оформена преписка и образувано дело по другия закон – за отчуждаване на едрата градска собственост. И най-вероятно, докато чакат решение на институциите за денационализация, „стопански мобилизираните“ предприятия биват повторно завзети по въпросния закон. И това е видно от списъка на лицата, 84 на брой, засегнати от закона за отчуждаване, който открих в архивите на Комисията по чл. 11 от закона към Тревненска община. В потвърждение на това е и решението на въпросната комисия от 16 септември 1949 г., с което се отчуждава в полза на държавата работилницата на Борис Павлов с двете постройки към нея, заедно с дворното място между тях. Това решение, утвърдено с министерско постановление №144/4 август 1949 г., е мотивирано и от факта, че работилницата е национализирана. Службата по отчуждаване на едрата градска собственост към министерството на правосъдието също излиза със становище, че решението на Тревненската комисия следва да бъде утвърдено. И признава декларатора Борис Павлов за „трудещ се“, поради което - за осигуряване на добавъчен доход и задоволяване на жилищните нужди на семейството му, освобождава от отчуждаване етажа над работилницата. Междувременно, през 1949 г. държавната машинно-ремонтна фабрика „Борис Павлов“ се преименува на „Иван Йонков“, а от 1950 до 1953 г. носи същото име, но вече е Държавно индустриално предприятие. Борис Павлов работи в одържавената си работилница до април 1950 г., както е видно и от ведомостите от онзи период, които се съхраняват в архива на завода. Точно по това време се ражда и идеята за втората му рационализация - „машината за надупчване на медни сита“. Официалният документ от Комисията по рационализациите към министерството на комуналното стопанство и благоустройството носи дата 9 ноември 1950 г.

Няколко месеца преди това, на 24 август 1950 г., е съставен Акт № 9 по актовата книга на Общински народен съвет – Трявна и № 325 по актовата книга на Околийския народен съвет - Дряново и на МФ за завземане на недвижим имот за държавен, бивша собственост на Борис Павлов. В акта е посочено и каква част от имота е отчуждена, а именно – 1/3 идеална част от дворно място, цялото от 1200 кв.м., заедно със сградата за стругарно отделение, леярно помещение, две сушини за материали, канторна стая и две пристройки, застроени на 320 кв.м. и незастроено – двор от 120 кв.м. Останалите 2/3 идеални части от имота са притежание на бившия собственик Борис Павлов. Близо половин година по-късно, обаче, на свое заседание, Тревненският градски народен съвет разглежда доклад на тогавашния министър на промишлеността Антон Югов до председателя на Министерски съвет, в който се настоява да бъде национализирано и жилището на Борис Павлов. В решението по тази точка е записано, че Тревненският градски народен съвет „поддържа“ направеното предложение и „замолва“ министър Югов да издаде решение за национализиране на жилищната сграда…

По сведения на дъщерята на Борис Павлов - Елена, в началото на 1951 г. баща й е извикан от тогавашния първия секретар на Околийския комитет на БКП в Дряново, Никола Българенски и му е наредено „незабавно да освободи длъжността и жилището“. И този път Борис Павлов събира сила и воля и основателно протестира срещу поредното пагубно за него и семейството му решение, особено що се отнася до жилището. Но вместо нужното разбиране, намира багажа и покъщнината си на двора. След като за втори път остава на улицата, семейството му е приютено в дома на сестрата на Борис Павлов – Мария и съпругът й, търговецът Димитър Стойчев. Останал отново без работа, Борис Павлов приема протегнатата ръка на брат си Илия, който му предлага да работи на струга в работилницата му, когато машината е свободна. За да не му пречи, той се труди само нощем. Научавайки за сполетялото го нещастие, един от учениците му в занаята - Боню Костадинов, му дава ключ от работилницата си на Бонев хан, за да може да „влиза и работи по всяко време“. В близост се намира и имота на Цаню Бръмбъров, приятел на Борис Павлов, който му преотстъпва едно работно помещение в двора си и го включва на собствения си електромер…

След като не среща разбиране и подкрепа сред институциите на местно и национално ниво, нарочен като враг на новата власт, Борис Павлов е принуден да потегли в друга посока, отново с мисъл и сърце за най-ценното – семейството и работата. И да вземе поредното трудно решение – да изостави любимия град, но не и житейското си призвание. През есента на 1952 г. той най-после получава разрешение от общинските власти в Търново да пренесе работилницата си в Свищов, родният град на съпругата му. И да постави поредното начало, когато вече е на една достолепна възраст, и трябва да бере плодовете на своя упорит, непосилен труд…

Когато семейството пристига в Свищов, той веднага се захваща да преустройва жилището. Ремонтира и преустройва магарешкия обор в двора за работилница, където подрежда всичките, донесени от Трявна инструменти. И отваря „Ремонтна работилница за всестранни услуги“. Започва да изпълнява и поръчки на захарните заводи в страната, като междувременно прави и ремонти от най-различно естество. Това е основното му занимание през следващите пет години. Наред с поръчките на гражданите и на захарните заводи, към „машината за ситата“ проявява интерес и тогавашния Промкобинат в Свищов. Борис Павлов се среща с техническия му ръководител, показва машината си, „препоръчва нововъведение“, на база на което е изграден цех, който по-късно прераства в завод. Още един завод, в чийто основи стои пословичният труд, майсторлъкът и далновидният ум на Бащата на тревненското машиностроене, който си отива от този свят на 10 септември 1986 г., на 86-годишна възраст…

Само шест години след кончината му, в „Държавен вестник“ е обнародван Законът за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти. Със своя Заповед №237 от 3 юни с.г. тогавашният кмет на Трявна, Людмил Иванов връща на наследниците на Борис Павлов завзетия преди 45 години имот, който по онова време се ползва от тогавашната фирма „Трема“. По ирония на съдбата, кметът Людмил Иванов е син на първия директор на одържавената метална работилница Иван Недялков – човекът, който оглавява тричленната комисия по национализацията й през декември 1947 г.

Елена и Стефка не успяват веднага да влязат във владение, тъй като, както вече стана ясно, по това време имота се ползва от фирма „Трема“. Едва в средата на юли 2007 г. Община Трявна, в лицето на тогавашния кмет инж. Стефан Данаилов, купува от синдика на „Трема“ АД, в несъстоятелност Георги Събев терена на т.н. „Стар завод“ (ок. 13 дка). И Общината става съсобственик с наследниците на Борис Павлов, със съответните идеални части за двете страни. В края на септември 2008 г. Общинският съвет дава съгласие да се извърши доброволна делба между Общината и дъщерите на Борис Павлов - Елена Мумджиева и Стефка Горчева. Договорът е утвърден с решение на Съвета в края на юни 2009 г., а тогавашният кмет инж. Драгомир Николов е упълномощен да го сключи. Така Елена Мумджиева и Стефка Горчева най-после стават собственици, по давностно владение, върху имота, който ползват до 2016 г., когато поради напреднала възраст и невъзможност да го стопанисват, двете сестри го продават…

***

В тази макар и доста дълга публикация се постарах да обхвана ключовите моменти от живота и дейността на Борис Павлов - Бащата на тревненското машиностроене. Безкрайно съм щастлива от факта, че най-после успях да завърша биографичното издание в негова памет. Въпреки изначалния страх пред тежката и отговорна задача – да събера в книга историята на един живот - мисия. Живот, който сбъдва мечти и ги обрича на кръстни страдания. Живот, който възкръсва из пепелта, като птицата Феникс, всеки път, когато бива изпепелен до основи. Живот, окрилен от обич, даряващ обич, дори в най-тежките мигове на отчаяние… И няма как да не съм удовлетворена от факта, че този сърцат, и талантлив в своята област човек, най-после ще заеме достойно място в летописа на Трявна…

Галина Иванова

* Снимките са от личния архив на наследниците на Борис Павлов и от фонда на Държавен архив - Габрово