Живот на смях

Няма по-подходяща дума от турската „зевзек”, с която да опиша своя събеседник. На всичкото отгоре, хората като него са на изчезване, тъй като днес шегаджийството е в кръвта на малцина. Да не говорим за духовитостта. Срещаме се у тях, в къщата на Тепавиците, където 86-годишния тогава Данко Зинзаров живееше с по-малката си сестра Еленка и четирите си котки. Единият котарак носеше името на президента Първанов, а доскоро бил Георги, само че Димитров.

Колоритният му прякор „Зинзара” е наследство от баща му Никола, македонец от Велес. Във вените на Данко тече и балканджийската кръв на майка му Пенка Бонева от Стояновци. В пенсионерския клуб обаче всички му викали „Дядо Райко” по името на главния герой в една от неговите любими истории, които му спечелват прозвището „зевзек“.

„Като деца играехме в махалата една игра на топчета, тош се казваше - обяснява Данко. - И в тоз момент се задава комшията бай Райко Бабаджанов, бивш шивач, който по онова време късаше билетите и метеше в киното, което заедно с театъра, се намираше в старото читалище, където сега е паркинга на общината. Задава се бай Райко отдолу по пътя, опънал с палци реверите на жилетката, поздравихме го ние и го питаме накъде се е запътил. Пък той, горкия, заекваше и вика: „О-о-отивам в Плачковци на ку-у-урорт!”. И ние умираме от смях. Разказвах тая история, когато ходех в клуба да играем карти и така започнаха да ми викат „Дядо Райко”.

Освен тънкото чувство за хумор, сладкодумния ми събеседник се оказва и „всестранно развита личност”. И въпреки, че поради липса на средства не е завършил дори гимназия, свободно цитира членове и алинеи от Конституцията и редица закони. Няма как да не се изумиш и от богатата му трудова биография, която надхвърля няколко петилетки и обединява редица браншове – текстилна промишленост, машиностроене, търговия... Данко е един от малцината живи работници на прочутата Копринена фабрика в Трявна. Бил е печатар, сервитьор и пазач в някои от най-големите тревненски предприятия. През годините работи в съседно Габрово, Дряново, та дори и в една мина в Родопите... „Трудовият му път” официално приключва през 1983 г. в бившия „военен завод” „Хан Аспарух”, където обаче работи до 1986 г.

„Работя от 10-годишен - споделя Данко. - Най-напред продавах закуски и хляб във фурната до Часовниковата кула. По онова време пазара се правеше на стария площад и като свършех работа, ходех да помагам на сергиите. Даваха ми по 1-2 лева. Бяхме бедно семейство. Татко обичаше ракийцата и цигарите, и много не внасяше. Сестра ми се разболя от детски паралич и се наложи аз да издържам семейството”.

- Живял си при Царя, по комунизма, а сега и при демокрацията...

- С Цар Борис лично съм се срещал. Беше някъде около 1937 г. На мястото, където сега се намира Енергото имаше овощна градина и собственика й ме помоли да обера ябълките. Бях повикал майка да ми помага. По едно време тя отиде да види сестра ми в къщи и останах самичък. Горе на дървото съм. Изведнъж гледам една група хора вървят през градината. Поздравиха и ме попитаха дали могат да изядат по една ябълка. После гледам единият от тях извади от джоба си нещо и го сложи отгоре на ябълките. Сбогувахме се и като заминаха, слязох долу и гледам 50 лева. „Брей!” - зарадвах се аз, завързах ги в една кърпичка и ги сложих в джоба. И пак се качих да бера ябълки. След малко гледам тичат надолу хора и викат: „Царят дошъл, Царят дошъл”! Веднага слязох от дървото, само заметнах ябълките и тръгнах и да видя какво става. Отидох на пазаря. Бяха се събрали много хора. И тогава видях онзи мъж, който ми остави 50-те лева в ябълковата градина. Говореше нещо. А след това раздаваше пари на хората. Оказа се, че е бил Царя...

По комунизма ме караха да стана партиен член и доносник. Казаха, че ще ми намерят хубава работа, ама аз отказах. И те малко ме погнаха. Тогава живеехме в една голяма къща срещу паметника на Владимир Зографов. Гледахме прасе. И идват те да вземат наряд. До нас пък живееше един бай Георги, който беше комунист. Мойто прасе беше някъде около 130 кг., а неговото - към 200. На него му вземат 8 кг. месо и сланина, на мен ми искат 12. И аз им викам: „Откъде да взема? Онуй прасе двойно по-голямо от мойто, а аз да давам по-много”! После ме викаха да ме питат що не искам да давам месо. Отговорих им, че в семейството на комшията са двама души, а ние сме трима и все болни. И отново казах, че няма да им дам толкова месо. „Ще те пратим на лагер” – заплашиха те. Аз аз им викам: „Пратете ме. Пък после ще вземете майка ми, баща ми, сестра ми да ги гледате”... Размина ми се, но онези се заканиха, че работа няма да имам. И вярно, че не ми даваха работа известно време.

Колкото до демокрацията - не е лошо нещо, но е изкривена. Не е тази демокрация, която трябва да бъде, както е в другите държави. Може да минат десет години и да се оправим. За сега нямаме демокрация. Има анархизъм. Има всякакви хора, които умеят да се въртят и нагаждат. Нали виждате какво става с партиите. Смятам обаче, че ако стане асъл демокрация, тогава ще бъде животът добър.

- Какво най-много й липсва на днешната демокрация?

- Честност. Ненавиждам лъжците и крадците. Самият аз, както смогвам тъй живея. Не прося. Икономисвам. А в момента какво е? Задкулисност, лъжа, измама. Всеки гледа да се постави, дето се казва - „да се направи на Богородица”. Да изпъкне той. Депутатите трябва да се занимават за хората, да се оправи положението на народа. България много втъна икономически. До 1939 г. бяхме на пето място в Европа по стандарт на живота, който беше евтин. Работа имаше за всеки. Който го мързеше, той не работеше.

- Няма как да не те попитам и за някоя смешна история.

- Имам много истории. Дори започвам да ги забравям. Питай в клуба, майтапи си правим редовно. Все ще кажа нещо, да ги разсмея. Не обичам да се карам с хората. Гледам весело да мине. Ето една. Аз съм стар рибар, а бях и ловджия. Но през 1995 г. ми заболя крака от коксартроза и започнах да накуцвам. Та веднъж тръгнах да ловя риба ей тука, където е склада на общината (б.а. в кв. „Тепавиците“). И нося бастунчето и въдицата. Рекох да изляза на едно по-добро място и паднах в реката. Ботушите ми се напълниха с вода, коша с рибите и той във водата... Отивам си у дома и сестра ми Еленка ме пита какво е станало, в туй време минава Ганка Елъмова и тя: „Абе, Данко, кво става?”. Аз се позасмях, пък й викам: „Сухо дупе риба не лови”! Да ти разправям как станах за смях на цялата копринена фабрика. Нали работех там и един ден питам бояджията Стьопата дали мога да стопля вода и да се изкъпя в един от казаните за боя, който тогава беше пълен с бистра вода. В другия обаче имаше жълта боя. И тъкмо съм се съблякал по донове и се зададе бай Стефан Кънчев - собственика на фабриката. Води гости да разгледат бояджийната и аз в бързината, без да погледна - вместо в казана с бистрата вода, скачам в онзи с боята. Как дишах, какво правих, стисках си носа. По едно време Стьопата вика: „Айде готово!”. И аз като се показвам от казана, той се залива от смях. Питам го: „Кво бе?” и като се поглеждам - целия жълт. Насъбраха се и други работници, станах за смях на цялата фабрика. После се търках с разни химикали, ама поне месец ходих с боята по веждите, косата.

Сещам се и за един случай, който няма общо с мен, ама ще го разкажа. Където сега е хранителния магазин до Часовниковата кула живееше един бай Досьо Мутафчиев, по прякор Съсела. Той правеше гайтани. Та отиват да го проверяват комунистите дали има прасе. Пък той гледаше едно в двора си. И като пристигат те и той им казва: „Чакайте да питам кака Фанда”. Така се казваше жена му. И като се провиква: „Фандо, имаме ли прасе?”. Пък тя му отговоря: „Ами Досьо, имахме ли, нямахме ли - не знам. Ами майче имаме. Я виж на двора”. И онез отишле и видяли прасето. Опитали се демек, Досьо и жена му, да минат метър, ама...

А знаете ли защо са изсъхнали салкъмите на площада? Беше преди 9 септември. Дойдоха панаирджии с люлки и между салкъмите построиха една шатра. Някой им казал, че между две дървета, които не раждали плод имало заровени пари и те разкопали и засегнали корен, та затова изсъхнали дърветата. А от стари хора знам, че под салкъмите до Пенсионерския клуб, някога там е било кафене, та Петко Славейков е обичал да пие кафето си там.

- В предварителния ни разговор сподели, че навремето футболът е бил единствената атракция в града. И като заклет футболен фен, какво би пожелал на момчетата на ФК „Трявна”, които тази година (б.а. през 2009 г.) се представиха отлично?

- Навремето имахме много добър футбол. Играехме в „Б”-групата, все със силни отбори. Всяка футболна среща беше истински празник. Стадионът се пълнеше с хора, дори и през работно време. После оставахме след работа да наваксаме пропуснатото. Ходил съм къде ли не да гледам отбора. Вървял съм пеша до Севлиево дори. Помня гостуването на Гунди и Котков в Трявна. То от футбола по-голяма атракция нямаше. Тази година (б.а. 2009 г.) момчетата на ФК „Трявна” се представиха много добре. Радвам се за тях. Да са живи и здрави! И да играят от сърце! За големите клубове като ЦСКА и Левски, какво да кажа – сребролюбието ги залюби. Аз съм левскар и не може да не ми е мъчно. Едно време нямаха пари за екипи и обувки, сами си шиеха топките, но какви мачове правеха...

- Какво си пожелаваш за Коледа?

- Здраве. Нищо друго. Не съм алчен за пари и богатство.

- А на тревненци?

- Да са здрави, жизнерадостни! Да бъдат усмихнати. Да няма крамоли, побои, убивания.

 

Интервю

Галина Иванова

Една от последните снимки на Данко Зинзаров