Живот в едно високо подножие

Едва ли има някой, от по-възрастните тревненци, който да не си спомня с обич и усмивка за нея–някогашната стопанка на къщата с най-личният „двор” в Трявна. За покойната вече леля Недка Цеперанска, животът в подножието на старата Часовникова кула, бе преди всичко привилегия, но и отговорност. Години наред, въпреки че имаше кой да се грижи за чистотата,и въпреки напредналата си възраст, тя не пропускаше и ден без да премете, да почисти тревата между калдъръмените павета, да окопае „градинката” край салкъмите... Често разменяхме по някоя приказка, още по-често се дивихме на достолепната красота, ширнала се пред погледа ни и това беше достатъчно, за да забравим злободневните теми и проблеми… Да се потопим в тихата забрава и спомените по отминалото, надеждите за предстоящото. Разговорът ми с нея се случи преди около десетина години, един от многото, които сме водили под стройната снага на старата кула. И понеже изобилства от интересни истории за миналото на Трявна, и тревненци, покрай нейните собствени житейски теглила и страдания, реших да го споделя и припомня. Най-вече заради всички нас, които по един или друг повод, сме се докосвали до нейната специфична харизма, както и заради тези, които тепърва ще се запознаят с емлбематичния образ на леля Недка от Трявна…

„Родена съм на 24 април 1926 г. в кв. „Стояновци” – връща лентата на споменитетя. – Семейството ми беше бедно и многодетно, бяхме шест деца. Завърших основното си образование в училището в Черновръх. Много исках да продължа да уча, но трябваше да помагам в къщи и на 15 години започнах работа в Трявна, като плетачка във фирмата на братя Гугови, която се намираше там, където сега е магазин „Всичко по 1 лев” в центъра на града. Работих в плетачницата 6 години до 9 септември 1944 г., когато дойде „новата” власт.Братя Гугови бяха много добри и културни хора, много добре се отнасяха и с мен, бях най-бедната им работничка. После работих в някогашния завод „Ангел Кънчев”, като чистачка на платове в „Апретурата”. С мъжа ми Кольо се оженихме през 1949 г., много добър беше той, но десет години по-късно почина. Малко след това се разболях от пневмония, напуснах завода и започнах като санитарка в Социални грижи, отделно чистих на няколко места, за да издържам двамата ни синове – Георги и Тодор. Пенсионирах се на 55 г., но продължих да работя като чистачка. И до днес ми е трудно да стоя без работа, все нещо трябва да върша...”.

- Животът ти не е бил никак лесен – сама жена с две деца...

- Бях на 33 години, когато съпругът ми почина. Много трудно беше да издържам семейството си сама. Но и тогава, и сега – съм благодарна на приятелките си, които неотлъчно бяха покрай мен. Скоро след смърттана мъжа ми с брат ми успяхме да купим къщата, в която живеем и досега. Много е стара, а някога към нея имаше и дюкян. Там се помещавашегостилница „Централ”, след това ученически стол, после там се хранеха физкултурниците. Предишният собственик на къщата Кънчо Камбуров е бил кмет на Трявна преди 9-ти септември...

- Привилегия или тежест е да живееш на този емблематичен площад?

- Разбира се, голяма привилегия е да живея в къщата с най-хубавия „двор” в Трявна – с усмивка споделя леля Недка. - Дано не прозвучи нескромно, но е така. Дори може да се каже, че тази къща ме спаси да доживея тези години след всичко, което преживях, както и работата, приятелите...Ето и сега – изляза навън, уж дворнямам, а пред мен се е ширнал цял площад. Все ще се пораздумам с някого, ще пооправя това-онова и времето минава...Много хора съм „посрещала”, обяснявала съм кое какво е тука. Туристите все си мислят, че къщата ни е някакъв музей и доста често идват в къщи, разпитват кога е строена и т.н. Често ме питат дали не ми пречи камбанния звън на Часовниковата кула и баладата „Неразделни”, която звучи всяка вечер в 22 ч. Истината е, че от моята стая на първия етаж не го чувам, може би заради шума на реката. Случвало се е да ми подмятат, че вероятно съм доста богата, щом живея в тази къща. Не се и опитвам да обяснявам, че какво да отговориш на такова нещо...

- Какви бяха тревненци някога и какви са сега(б.а. 2010 г.)?

- Когато дойдох да живея в Трявна хората тук бяха възпитани, културни. Сега... виждаш какви са. Макар, че като цяло не сме се променили много. И все пак, когато останах сама с децата приятелите не ме изоставиха, ако тази трагедия се беше случила днес... знам ли. Въпреки, че и в момента имам верни приятелки, на които мога да разчитам. Благодаря им от сърце. Пък и аз уважавам хората и получавам същото отношение насреща. Много зависи какъв си душевно. Пък аз винаги съм вярвала в доброто. Отбягвам да обиждам, но не приемам и да ме обиждат. Не понасям и лъжата.

- Как се чувстваш в навечерието на 89-та си годишнина?

- Понякога чувствам, че не заслужавам тези години, а понякога си викам –„рядкост е”. Как да ти отговоря на този въпрос, не искам да намесвам трагедиите, които ме сполетяха до сега, за да не каже някой, че се оплаквам. Но това е животът ми, уви. Нали съм „съботница” т.е. родила съм се в събота. Май тази история не съм ти я разказвала, а? Пък е интересна... Мама се е замъчила от Великия четвъртък на Светлата седмица. И викала на свекърва си: „Мамо, нещо ме калесва”. А тя й рекла: „Ако ще го раждаш сега – раждай го. Да не го изсипеш в събота”. Ама Съдбата си знае работата.Дошла съботата и мама усетила, че ще ражда и предупредила свекърва си. „Четири дена изтрая, изтрай и днес, че ако го родиш... не зная” – троснала се баба ми. Минало се какво се минало, отишла тя да храни животните, и като се върнала мама я пратила да извика баба Тотка, която израждала жените по селата. Родила съм се аз,а баба рекла на мама: „Да та чумата смете, сега ли намери да го изсипеш, или ще е голяма късметлийка, или голямо тегло я чака”... И гледай какво стана - рано останах вдовица, а наскоро загубих и двамата си сина, много добри деца бяха. Преди години преживях голямото наводнение, а няколко месеца по-късно и пожар. От шест деца, само двете със сестра ми останахме... Вероятно съм силен характер, знам ли. Пък и винаги съм вярвала в Бог. Това ми помага да продължа напред.Но истината е, че спомените ме морят. Понякога ми се иска да си загубя акъла, за да се спася от тях. После се усещам колко глупаво разсъждавам. Въпреки всичко, като тегля чертата, мисля че животът, който живях някога беше хубав. Пък и, както казва Иван Коларов: „Баба Недка Цеперанска винаги се нагажда с хората. Може сърцето й да плаче, обаче се нагажда”. И наистина се опитвам, държа се...Макар, че не веднъж, особено напоследък, съм си мислила да си сложа въжето, но после размислям. Грешно е, пък и докато оня отгоре не реши да ме прибере, ще си тегля теглото, явно така ми е било писано...

- Виждам, че ти е тежко да говорим за „нещата от живота”... Нека обърнем разговора в друга посока и да поговорим за времето, когато си била част от първата танцова трупа на Трявна...

- През 1946-1947 г. Веска Халачева създаде танцовата трупа. Тогава бях 18-годишна. Музикалното оформление бе на бъдещия ми съпруг Кольо Цеперански. Трупата свърза още и Кънчо и Веска Чолакови, които ни станаха кръстници. Тогава бяхме млади и хубави, чувствахме се щастливи. Бяхме само 9 души и непрекъснато ни канеха по изяви. Най-яркият ми спомен е от участието ни във фестивала на танцовите трупи в Плевен, където с Георги Брънеков заехме първото място при индивидуалните участници с танца „Куклена ръченица”. С мъка и носталгия се връщам и към тези времена. Бяхме по-щастливи, по-добре живеехме. А може и така да ни се е струвало, защото бяхме много млади, нещата бяха по-прости. Отдавахме се изцяло на танците – с цялата си душа и сърце. А заедно със Слава Моллова сме сред основателите на

на Вокалната група към Пенсионерския клуб. Синовете ми, лека им пръст, наследиха любовта към самодейното изкуство. По-големият Тодор свиреше на тромпет в Духовия оркестър, а Георги бе един от най-добрите актьори в Театралната трупа...

- За финал, какво е твоето послание към тревненци?

- Нека не се ядосват напразно, защото ядовете са най-големия враг на човека. Всеки да обмисля дали ще се ядосва или не, тъй като при пълно и здраво семейство – няма това право.

Да, в подножието на Тревненската часовникова кула е преминал в по-голямата си част живота на Недка Цеперанска. Но тя, като всички тревненци, никога не се е чувствала принизена от високата каменна снага до себе си. Напротив, може да се каже, че това толкова близкосъжителство е било и духовно общуване с високите стандарти на една отминала, но незабравима епоха.

 

Галина Иванова